За бъдещето на литературата

 
Преди седмица приключи проверката на кандидатстудентския изпит по български език и литература в Софийския университет. От две години традиционното „интерпретативно съчинение“ е заменено с есе, чиято тема се задава с популярна фраза или цитат. Цитатът, по който всички кандидатстуденти писаха тази година (есето е задължително), беше изречение на френския писател Андре Жид: „По-добре е да те мразят за това, което си, отколкото да те обичат за това, което не си“. Моите преки наблюдения са върху част от работите (повече от това, което се нарича представителна извадка), но те обобщават и наблюденията на други колеги. Потребността да ги споделя се породи от усещането, че тези скромни кандидатстудентски есета изразяват много по-общи особености и закономерности в мисленето на младите хора. Все пак, ще кажете, връзка с литературата няма. И аз в началото мислех така, но все повече осъзнавах, че връзка има, при това силна и почти пряка. Пред нас е манталитетът на едно поколение, а той съвсем непосредствено ражда потребността от (и готовността да бъде прочетен) определен тип художествена литература. Що се отнася до връзката между манталитета и популярната (или масовата) култура, там зависимостта е още по-непосредствена, а тенденцията в съвременната литература по принцип върви към заличаване на ясните граници между елитарни и популярни явления.
В малкото място, което имам, ще се опитам да изразя тезисно и да подредя икономично своите наблюдения. Изрично искам да подчертая, че те не се стремят да внушат нравствена оценка, а единствено да подскажат посоките, в които се развива литературният вкус. И тези посоки не тръгват с децата на 19 години, а представляват дълъг процес на развитие, който включва и всички нас. 
1. Поставената задача се разбира в прагматичен и еднопланов смисъл: за да успееш, трябва да я решиш, но не изобщо, а според логиката на тези, които я задават, и в зависимост от особеностите на конкретната ситуация. С други думи, ако си (кандидат)студент на изпит, трябва да улучиш отговора, който се очаква от теб. Резултат: 99,9% от пишещите впрягат всичките си умствени сили, за да се съгласят с твърдението на Жид и да го илюстрират с примери от личния си житейски опит. Идеята за противоречие с цитата е равна на идеята за провал.
2. Идеите и понятията, с които си служат младите хора, са силно и емоционално поляризирани. Човек или обича, или мрази (съответно е мразен или обичан); той или е „своето истинско аз“, или задължително носи маски и сменя роли; има приятели и неприятели. Средните положения, нюансите, преходите не попадат в периметъра на дискурсивна саморефлексия. Трудно ми е да преценя доколко става въпрос за колективно валиден модел и доколко – за неумение да се изрази в словесна форма сложността на индивидуалното преживяване. Второто обаче крие силна тенденция да се превърне с времето в първото.
3. Всеки вярва, че е напълно различен от всички останали хора. И за да бъде верен на себе си, гордо избира да бъде мразен. Няма и сянка от съмнение в това, че скромната единичност на „общественото животно“ в голяма степен е конструирана от условията на неговата социална среда. Философският постмодернизъм сякаш никога не е съществувал. Съмнението, херменевтичната подозрителност, желанието да се разпитват утвърдените ценности, да се деконструират нормите… всичко е потънало в мъглата на излишното минало. Изглежда така сякаш не двайсет, ами двеста години ни делят от края на ХХ век. Стотици есета демонстрират подред еднакво желание да бъдеш различен.
4. Нито едно есе не минава без думите същност и себе си. Младите хора вярват, че всеки се е родил с някаква (мистично самозародила се, уникална) същност, че още с първия ден започваш да притежаваш „себе си“, че понякога губиш, а после намираш своя Аз. Още една от най-характерните черти на постмодерната философия се оказва напълно изгубена: конструктивизмът, или представата за човешкото битие като променлив процес. Есенциализмът изглежда неизтребим в човешкото мислене, както винаги – само на крачка от религиозната вяра и от склонността да бъдеш манипулиран чрез някаква радикална идеология.
5. Много е силна тенденцията да се мисли моралистично. Огромна част от съчиненията са издържани в нравствено-поучителен стил и предписват модели на поведение: „Бъди такъв, какъвто си!“, „Всеки трябва да бъде себе си“, „Бъди уникален“… Българското възраждане изглежда несвършващ процес. Поучителните послания заместват и компенсират потребността от разсъждение. Те създават усещането за морален уют, за приобщеност към някаква невидима общност от хора, които мислят еднакво.
6. Силните думи са изгубили тъкмо силата на своя смисъл заради масовизираната си употреба. Много типична в това отношение е думата уникален. Почти всичко е уникално за младите хора, така както и всичко, преживяно от тях, е непременно екзистенциално, неповторимо и автентично. Свързвам тази тенденция с дискурса на масовите медии. Там силните думи се употребяват почти непрекъснато в гонитбата на сензационен ефект. Тя обаче унищожава разликата между истински и „масово“ уникални явления. Липсва граница между действителността и клишето, което вменява действителност.
7. Подобно е положението с универсализиращите твърдения. „Винаги трябва да бъдем себе си“, „Всеки има своята уникална същност“, „Всеки човек е с различен характер и различни принципи“... Парадоксално е, но точно този вид твърдения унищожават усещането за различност и единичност. Универсализмът чертае картината на един бъдещ свят, в който всеки разбира всичко и споделя преживяванията на всички … но само когато те съумяват да се поместят в границите на неговите „универсални“ представи за същност, характер и принципи.
Разбира се, тези наблюдения имат връзка и с възрастта на групата, написала есетата върху Жид. Все пак мисля, че те подсказват едно близко бъдеще, в което литературата… е, хубаво ще бъде поне да я има.