Смъртта на шока.
Антистатик 2018,
Извънредно положение – I

 
ХІ издание на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик” 2018 „Извънредно положение” – първа част
 
Шопенхауер говори за вечната заплаха от скуката, която ни дебне отвред. Светът е скучен, но гледките пленяват и интригуват. Живото изкуство на танца, и то в неговата ултимативна форма на движенчески театър, на танцовия пърформанс, следва да се противопостави на виртуалното живеене, да върне сетивната непосредственост на тялото, но и да осмисли и претълкува реалността на днешното постиндустриално консумерическо еуфорично общество, живеещо в ситуацията на постистина и посткрасота. Не е ли това свръх задача, с която не само танцът, но и всички изкуства едва ли могат да се справят?! Може би затова призивът на тазгодишното, вече ХІ издание на „Антистатик”, е: Запазете спокойствие и да танцуваме!, надявайки се на извечната магия на танцовото да връща към естественост, към спонтанна непосредственост, към нормалност. Настоящото издание е под надслова „Извънредно положение” и в рамките на десет дни показа четири чуждестранни и една мултинационална продукция, както и за първи път много богата селекция от български представления - цели четиринайсет.
Колкото и да са разнообразни като стил, език, жанр и артистична ориентация, през представленията във фестивала може да се очертае една почти ясно доловима тенденция – смъртта на епатажа, ситуацията post mortem на взривяващата трансгресия, на заслепяващия шок, на аморалното удивление, на възбудения от непристойността интерес. Може би това се долавя и поради липсата на някакъв отчетлив център в селекцията, която е по-скоро антологична, отколкото концептуална, както и на самите произведения, които са с много високо общо ниво, но без ярко открояващи се знакови постижения.
Фестивалът се откри с многоочаквания „В почит към...” (САЩ, Франция, 1998), трибют към Вацлав Нижински, Валеска Герт, Жозефин Бейкър и Хари Шепърд в изпълнение на американския танцьор, певец и хореограф Марк Томкинс, който обединява четири самостоятелни свои работи от периода 1989- 1998 като „обяснение в любов” към тези емблематични фигури-икони на съвременния танц. Подходът е умишлено не илюстративен. Образите, пресъздавани от Томкинс в четирите миниатюри, се разпознават само по някои емблематични детайли, но всъщност и четирите рисуват личното му търсене и оформяне на вкуса в танца. Нижински се разпознава по ръцете на фавъна или по клюмванията от „Духът на розата”, Валеска Герт, вечната съперница на Мери Вигман - по експресивните ръце и отчетливата бурлескова еротика, Жозефин Бейкър - по фрапантната водевилно-иронична жестика, а Хари Шепард - по костюмите с пера... Всичките миниатюри стилистично са близки една до друга. Те включват елементи от ефектите на кабарето, мюзикхола и бурлеската с особеното преплитане на еротичното, шаржа, стилизираната декадентска театралност и танцовата сугестия. Въпреки замисъла, при Томкинс има много автобиография и реторика, които отчуждават, защото са осъществени със съвременното безгрижие на сийнейджъра[1] и са много по-интересни от тази гледна точка, отколкото от собствено танцовото. Трибютът – почитта към „незабравимия” изпълнител, който очевидно е попил в кожата, се преживява не в паметово-историчен аспект, а като животрептящо настояще. Четирите миниатюри стоят доста анахронично като инвенция, стил и език, особено подчертани от старото тяло на Томкинс, опитващо се да се държи като младо. Оттук и парадоксалният ефект - в един момент се налага усещането, че Томкинс всъщност пародира съвременното живеене, което се срамува от старостта, не знае какво да прави с нея, страхува се от тъгата на изхабения дух и тяло. Бясно им противопоставя жизнерадостта и оптимизма си и нехайството пред отговорността на живота-тление и затъва все повече и повече във вечната еуфория на ювенилното самолюбуване и нарцисизъма, преживяващ света единствено като поле за забавления и наслади. Така се оправдава и неугледният трибют – вместо да е ценностен избор на най-същественото от другия, той се превръща в лично преживяване на чуждото, негово присвояване и трансформиране.
Може би най-компактен, оригинален, провокативен и експресивен е танц-пърформансът „Хабитат” (Израел 2017) на хореографа Ури Шафир, който го изпълнява заедно с Зуки Рингарт. Работата носи като надслов стиха на Робърт Бари: За мен нищото е най-мощното нещо в света и е изцяло изградена върху стилистиката на контактната импровизация и техниката на свиването и разпускането. Шафир е артист, ученик и последовател на гага стила на прочутия Охад Нахарин, но тук се въздържа от употребата на елементи и похвати, характерни за Нахарин. Въпреки това, проличава известна близост в третирането на кинетичния импулс, който веднъж е много неочаквано конструиран в група от двете тела, които са свързани в цялост чрез неговата графика, а друг път движението е оголено до повседневната си спонтанност или напълно минимизирано до трепета на пръстите или клепачите. Две сънени или спящи мъжки тела лежат преплетени едно в друго – приличат си, но са облечени небрежно с различни тениски и къси панталони. Изведнъж едното в просъница се раздвижва и тегли другото, то се оставя инертно да повтори импулса, после обратното. Тихо е. В празнотата се носи само дишането на все по-динамично взаимодействащите си тела. Те се преплитат, противоречат си, изтласкват се, после се преоткриват. Събуждат се, учудени са, но взаимодействието продължава. Понякога нещата напомнят игра на малки зверчета, сблъсък, борба, надиграване, проява на инстинкт; друг път - на огледално проециране на Аза – губене и намиране, трети - на трескаво търсене на близост, нежност и дори ласка. Странно е, но движенията не пораждат еротична енергия, не се търси никаква плътска лъстивост, а напротив - чистота и спонтанност. Близостта на телата по-скоро говори за някакво носталгично търсене на отсъстващото, на неназовимото и безименното, което буквално се появява чрез динамиката между двете тела. Не е пресилено, ако кажем, че неговото естествено място на обитание е това между, посред, това отношение помежду двете тела, двете души, а то е любов, приятелство, близост, нужда, копнеж... дори Бог, защото чувството, което извира, когато внезапно тишината се нарушава от утешителните придихания на Баховите „Голдберг-вариации“, придобива някаква метафизична сила. Ритъмът е накъсан, има нарочна ретардация и повторения. Яркостта на ефекта се постига тъкмо чрез използването на Баховата музика и нейната нескрита религиозна изповедност, която нетипично преобръща обичайната пърформанс атмосфера и я трансформира в някакъв „универсален”, хармоничен свят, където движенията са смисъл и живот. От пулсациите и непрестанното предаване-поемане на импулсите на отношението-взаимодействие се поражда някаква особено топла, сякаш забравена човешка, но и някак свръхчовешка красота, в която е скрито метафизическо обещание за спасение на един свят, забравил какво е истинска близост и споделеност.
Пориви” на Бенжамен Бертран (Франция), заедно с чаровната Леонор Цурфлю, се занимава с отношението между мъжа и жената, с постепенната поява на желанието и прелъстителността. Работата е елегантна, развива се в градиращ ритъм от гравитацията на общуването, но нито изненадва, нито трогва, нито интригува. Всичко е в една посока, която предопределя цялото и не може да бъде спасена от ефектите на пределно бавното, на огледаната синхронизация, на безконтактната дуетност или бързите серии движения. Пестеливостта на кинетичните средства, макар и да създават усещане за обща грация, не могат да конструират някакъв по-интензивен, дълбок и автентичен смисъл, остават до привличането и обичайната сетивност на флирта. Началото е звук от машина за вятър, на която е закачен и се вее найлон, той я насочва към нея, а тя не изпитва нито страх, нито почуда, а само наслада. Гледат се, танцуват, враждуват, помиряват се, но дистанцията остава, страстите са сенки, безчувствеността е основният герой, затова и минимализираният костюм около слабините им всъщност е бляскава броня. На финала са също така самотни, както са били и в началото.
Доста по-амбициозен е „Жените-Чудо” на Мелъни Лейн (Австрия/Германия), която изследва съвременното усещане за тялото като инструмент за самозаявяване и личностна екзистенциална стратегия. За това колко са разтеглени границите на възприятието за редно, нередно, нормално, естетическо, здравословно, сексапилно. От плътната дрезгавина се откроява едно лежащо сребристо тяло-торс със съвършени пропорции, а друго тяло, влачещо гънеща се драперия, се върти, завихряйки около себе си всичко. Движенията са свръх бавни. Звуковата картина, дело на Clark, е постиндустриален машинен шум-тишина-трепет, който натрупва смут и очакване и подсказва трансгресивния акт – някаква граница не само е престъпена, живее се отвъд всяка определеност в един свят на постоянна трансформация и нарцистични метаморфози. Двете тела се оказват женски, въпреки че силуетите на двете професионални състезателки по културизъм Рози Харте и Натали Шмид притежават очертанията на съвършени антични атлети. Двете си взаимодействат, имат маникюр и ослепително бляскав грим, с пуснати коси. Те правят непривични движения, някои деконстуиращи елементи от трите основни упражнения в културизма – клек, лег и мъртва тяга. Когато свалят плътните си костюми от бежова ликра, отдолу просветва съвършено развитата мускулатура на андрогина - нито мъж, нито жена. Елегантност и тестостеронна сила, власт и естрогенна съблазън - тези жени са нещо като нов човек, като реализирания Ницшеански свръхчовек, който сам е сътворил себе си и е наложил отпечатъка на волята си върху мирозданието. Те подмамват като сирени и отблъскват като горгони, докато правят сценично позиране като на състезание, изопвайки трицепси, стягайки бицепс, разпъвайки мускули на гръбна решетка и демонстрирайки предмишница. Чаровни, ведри и пленителни, те покоряват с усмивка, докато подхвърлят и замахват сексапилно с дълги коси. Те са новите супергерои на света, обединили в себе си и мъжа, и жената, и силата, и нежността; неутрализирали пола, вида, те са самата телесна трансгресия на тялото, което е каквото си иска да бъде - мъжко, женско, двуполово, вечно младо и силно; тяло-роля, тяло-визитна картичка, но не и тяло-съдба. Реалността на техните тела фрустрира либидната сублимация на комиксовите супер гърли и супермени.
Лейн е доста смела в опита си да покаже кризата на репрезентацията днес, невъзможността за извеждане на сигурна истина и еднозначна норма, защото всичко е уязвимо, тъй като живее не в естеството, а в едно „отвъд”, което се конструира и е реално, но не се нуждае от оправдания и обяснения, а само от непрестанен израз в свят, където разбирането ще бъде възможно едва след признаването на действителността на самото „отвъд”. Изразът, показването, сценичното участие са отсамното на онова отвъд, неговата сетивна онтологическа презентация-тяло. Тези здрави свръхполови андрогинни тела са някак утешителни, защото са живи и жизнени, защото са най-великолепният израз на невъзможността на човека да бъде просто човек.

[1]Seenager (Senior teenader) – сийнейджър – възрастен тийнейджър, хора над пенсийонна възраст, които правят неща присъщи за тийнейдърите и се държат фриволно, според Оксфордски речник на новите думи ;