Фобии и фиби

 

Елин Рахнев. „Зелда”. Редактор Невена Дишлиева-Кръстева. София: ICU: София, 2017.
 
Всички знаем коя е Зелда благодарение на... мъжа й, Скот Фитцджералд. Елин Рахнев взима назаем това име и нарича с него своята любима, за да я превърне от своя – във вечна любима. Образ, който е така възпят и стилизиран, вече не може да е някоя конкретна жена; тя е най-женствената от жените, музата на музите. И Елин Рахнев не пести поезия и образи, за да възпее всеки опиянителен детайл.
Не е лесно да се напише любовна стихосбирка. Любовта е колкото удивителна и уникална за този, който я преживява, толкова и досадна, многословна и банална за околните. Трудността е да я опишеш и споделиш, без да станеш за смях – без да изпаднеш в сантиментални излишества, без да оглупееш като юноша, който пише любовни рими. При това, поетът трябва да постигне тази стилистична дистанция, докато в същото време се чувства именно такъв – влюбен, оглупял юноша.
Елин Рахнев разрешава този проблем, като му се отдава напълно. Преувеличава и възвеличава. Изпада в патетика. Но пък патетиката е трогателна – и така пак остава искрен. Искрен в позата си на поет, в отчаянието на влюбен, а на моменти искрен дори в смирението си.
Прекаляването с поезия, опиването с рими е бунтът на Елин Рахнев. Бунт срещу социалните рамки, в които трябва да влезем, разумни и стегнати; бунт срещу утилитарността и прагматизма. Авторът отчаяно възхвалява живота като елегия, като бавно пропадане по спиралите на емоцията. По тези спирали поетът се спуска малък, съвсем малък, “един елин” с малка буква, толкова малък, че в щастливите си моменти може да се залюлее на обиците на любимата, в жалките моменти се беси на обръчите им.
Както и в “Канела”, стихът на Елин Рахнев е мелодичен, ритмичен, изпълнен с вътрешни рими и алитерации. Образите са неочаквани, наситени и романтични. Някои изразни средства подсилват и стилизират романтизма, стиховете звучат още по-прочувствени, доведени до ирония към самите себе си: “един елин роден за теб – какво да прави той сега. Да скача ли от стари планини. Да се катери ли сред нови ми възторзи. Или сред пепелни луни да тлее там, да мре, да гине. И гарванова мъх да рови пойните му рими.” Кърваво отчаяние от отминали епохи, един бунтовник, прекосил Дунава на разумността, един поет с черен фрак, умиращ за своята любов – но превърнал преди това любовта в муза. Друг път стихът се връща в ритмичния слог на самия Елин Рахнев, повече блус и по-малко Брамс: “Всичко ти харесвам. Ама всичко. Всичките ти основания и окончания. Цялостната атмосфера на въздишката. Алта във поречието на усмивката. Близките ти планове. Тъгата. Пепелните шапки.“ И още по-натам дори тази мелодия се прекършва в отчаянието на прозата: “Така и не разбрах какво правя тук. Все по-далеч от всеки и от всичко. Все по-клиничен в свойта самота. Мълча и слушам рейдиохед. Те са всичко, което искам да изкажа. Те са всичките ми прелетни меланхолии, изпълнили живота ми. Те са всичките ми паник атаки от 8 до 10 всяка сутрин.“ Мелодиите се сменят, но всички текстове „звучат“; би трябвало някой да напише мюзикъл по тях.
Текстът на Елин Рахнев е мелодичен и сочен – понякога имах желание да чета на глас, за да дам плътност на звука, който се “чува” вътре в текста. Но нито веднъж нямах желание да съм на мястото на възлюбената – така възпята, така страдана, така Зелда. Стихосбирката, възпяваща любимата, е посветена на Кольо Карамфилов. Тази книга не е за жената – тя е за музата, която е вдъхвала живот и смърт у Елин Рахнев и у Кольо Карамфилов. У поетите, музикантите, художниците. Една жена без лице, но с обици. Една жена-име, жена-вдъхновение, измислена и изпята. Любовта винаги измисля. Измисля и обезличава. И така, в крайна сметка, обезсмъртява.