Нов свят,
не идвай толкова бързо!

 

В средата на XX век един материал навлиза стремглаво в бита. Прави революция в съхранението и транспорта на храни, благодарение на него става възможно производството на хиляди нови стоки. Те са евтини, достъпни, леки и безопасни. Той е здраве заради еднократните спринцовки и прозорец към света с телевизора и компютъра. Хората го смятат за пик в модерността, прогрес. Пластмасата. 70 години по-късно човечеството се чуди как да се отърве от нея. Учени безуспешно умуват върху технологии за разлагане в природата, Европейската комисия забранява употреба на пластмасови изделия. Дори в българските детски градини са осъзнали вредата им, малчуганите все повече ползват метални канчета. Старите и добре познати на днешното средно поколение “шолички” са върнати като “еко модерност”, заменяйки чашите за еднократна употреба.
Живеем в бурно променящ се свят, окачествяваме го като уникален. Това, което в този миг е факт или норма, след час вече не е. Виртуални валути заменят реалните. Частен предприемач замери Марс с автомобил (буквално). Всеки произволен човек на планетата може да заяви мнение в социалните мрежи, да го чуе всемогъщият президент на САЩ (без да знаем дали човекът е истински и дали го чува точно президентът). Не ни трябва пушка срещу крадци, нужен ни е софтуер. Австралийски професор се самоуби, превръщайки смъртта си в кампания – да имат право и други хора да се самоубиват (без да сме сигурни той лично стори ли го). Светът върви в обичайната си посока – натам, където никога не е бил. Държави, корпорации, организации и милиони хора се надпреварват с каква по-съвършена “иновация” да се включат. Междувременно… се чудят къде да дянат пластмасата.
Революцията е дигитална, в нея са инвестиции, технологии, перспективи. Информацията е вездесъщият ресурс. С информация може да предизвикаш глад по света, пак с нея може да произведеш най-съвършеното оръжие. Индустриалните революции създадоха роботи, дигиталната опитва да сътвори изкуствен интелект. Но защо ни е всичко това? За да сме по-сити, здрави, да живеем по-дълго? Вероятно. Но къде е съмнението? Къде е здравословният скептицизъм? Всичко „ново и прекрасно” има цена, всеки един прогрес произвежда отпадък. Намерихме ли по-съвършен заместител на пластмасата? Не. Но я изхвърляме, защото удобството й се оказа вредно.
Думичката “удобно” е ключова за съвременната цивилизация. Има теория, според която целият прогрес отдавна не цели задоволяване на жизнени потребности. Той и важни обществени системи днес са ангажирани с друго – да правят живота на хората по-удобен. В прекрасна статия през февруари в “Ню йорк таймс” журналистът и професор от Колумбийския университет Тим Уу описа проблема (“Тиранията на удобството”, препечатана в “Култура”). С други думи – имаме бърза кола, но искаме още по-бърза; не ни е важно времето на придвижване, важно ни е да не висим по магистрали, защото е некомфортно. Купуваме скъпи съмнителни хапчета за имунитет, не консумираме евтиния и сигурен за целта чесън – миризмата му създава неудобства. Италианският професор Нучо Ордине пък описа как удобството преформулира цялото университетско образование (същият е принципът и в ученическото) – вузовете гледат да предложат всякакви екстри на студентите, но не за да знаят младежите повече, а да не се напрягат много-много в усвояването на задължителния минимум. Целият този “напредък” си има цена. Удобство срещу повече катастрофи, болни и необразовани хора.
Разглеждайки актуалното съвремие, ще видим, че много злободневни проблеми се появяват след грешно разбиране за “плодовете” на прогреса. И при никаква мисъл относно цената. Имаме например масмедии повече от всякога. Всеки е и публика, и автор, това е изключително достижение. Но и зло. Най-опасните престъпници днес са лъжците, светът полага неимоверни усилия да ги пребори. Как обаче се води битката? Води се изцяло на терена на електронната комуникация с нейните средства. Смята се, че дефектите на този вид комуникация не са поради самия характер на технологията, а защото не сме се научили да я ползваме. Това е грешно съждение, защото въобще не допуска, че неимоверните битки с фалшиви новини и пропаганди ще носят същия плачевен резултат, ако се водят все на електронното поле.
Да поразсъждаваме за медийните технологии. Няма спор, че бъдещето принадлежи на електронната комуникация. Бърка обаче този, който зачерква хартията. По същия начин преди десетилетия се е смятало, че синтетиката ще измести естествените тъкани в текстила. Днес хора са готови да плащат скъпо, ако си сигурни, че дрехата е естествена. Така е и с хартиените медии. С цялата си бавност, архаичност и разходи при издаването, те носят стойност, каквато при електронната комуникация липсва. Най-вече – те са с една идея по-надеждни срещу лъжата. И през тях може да се лъже, но самата технология ги прави по-малко податливи на измама. За да чете човек от хартия, трябва да положи усилие – да отиде до павилиона или да се абонира, да даде пари; дори да са безплатни, следва да се снабди и разлиства. Има ли физическо усилие, той е мотивиран – да стори съответното действие. Мотивът за определен тип хора, които никога няма да изчезнат, е медията да им предоставя истинна и компетентна информация. При електронната комуникация, разпространявана в социалните мрежи и действаща на принципа на натрапващо се заглавие, бариерата „читател търси и избира” липсва. Заглавието идва неканено пред очите, лъжата е вътре в него.
Цената, която потребителят плаща при контакт с електронни медии или статуси през социалните мрежи (плюс всякакви “кукички” в интернет), е риск да поглъща лъжи. Цената, която потребителят получава срещу неудобството да чете на хартия, е по-малък риск от лъжи. Скъпа е хартията, но е добавена за него стойност. Затова тя ще се търси занапред. Клиентите й ще бъдат хора, които не само търсят истина, но и осмисляне в тишина – уединени и автосегрегирани от все по-дразнещото “всеобщо преживяване” в мрежата. Тези хора няма да бъдат от тия, които се интересуват от жълти четива, а от ония, които държат на себе си – не голям, но ключов таргет, според терминологията на обществените инженери.
Но как днес светът се бори за тях? Пренебрегва ги. Води се от грешното схващане, че без електронната комуникация нищо не е възможно. Като при борба за екология чрез… производство на повече пластмаса. Трябва ли информационната среда безвъзвратно да се замърси, за да се проумее ползата от хартията?
Да разгледаме още един продукт на най-новото време. Той много прилича на електронната комуникация – електронното гласуване. Извинявайте, но не са ли и двата процеса от гледна точка на потребителя удобство и нищо друго? А, всъщност, не трябва ли истинският смисъл – и на двата – да е нещо доста по-различно от удобство?
Електронното гласуване също се възприема като част от прогреса. След като търгуваме електронно, то е тривиалност в бъдеще. Но какво всъщност носи? Повече сигурност очевидно не носи, новините от целия свят го доказват. По-честни, кадърни и добродетелни кандидати няма как да създаде, няма отношение към тях. Единственото, което може да донесе, са повече избиратели. Това са избиратели, които не искат да полагат усилие при традиционното гласуване. Не искат да си прекъснат заниманията или да постоят десетина минути на опашка, за да пуснат бюлетина. С електронен вот те ще получат прекрасната възможност да го правят без никакво физическо усилие – изисква се само да кликнат два-три пъти. Как мислите, кой вот би бил по-мотивиран, осмислен, преценен “за” и “против”, заинтересован политически – този, при който избирателят полага усилие, или оня, при който не полага? При този, за който той става, излиза от дома, върви и отива да урната, изчаквайки хора като него?.. Или пък другият, при който го прави след баня, докато си чисти ушите? (Извинете за битовизма, но е точно така.) И всъщност, какъв е смисълът на цялото упражнение? Да гласуват колкото се може повече хора? Или тези, които гласуват, да пращат във властта по-качествени политици? Няма универсално правило, но логиката предполага, че качествени управници е по-вероятно да бъдат избрани, след като гласуващият отделя за вота време и усилия.
В българския вариант единственото изключение са емигрантите. Гласоподаването им е затруднено заради липса на урни в близост. Ако ги имат, практическата нуждата от електронния вот ще отпадне. В по-общ план, той и електронната комуникация са пазарна иновация за бързо и лесно удовлетворяване на претенциозни клиенти. Но носи ли ценност? Преди време технологиите измислиха “fast food”. Бе модерно да ядеш такава храна, има си предимства. След време се осъзнаха вредите. Колко ли fast иновации ни предлага днес животът, насърчен от прелестите на скоростната информация?
Няма смисъл да разсъждаваме върху глобални проблеми. Например, за надпреварата в космоса, при която се харчат трилиони долари сред толкова нерешими проблеми на земята, или създаването на изкуствен интелект при толкова много бедни и болни хора. И на разплащането без кешови пари няма да се спираме, то също е част от неизбежното най-ново време (единствена полза от краха на кеша е за технологичните гиганти, които получават контрол върху благосъстоянието; единственото практическо следствие за вас самите – да харчите повече; процесът е прекрасно описан от публициста Жак Перети). По-интересното е, че всички тези материални, технически и интелектуални достижения вървят ръка за ръка с все по-стремително развенчаване на стария бог и ръкополагане на новия – самия човек. След като човекът отдавна получи правото да възпира живот (аборт – в някои страни сега реакционно се отменя), вече напира да узакони правото да се самоубива, а знаем, отдавна умува как генетично да предопределя децата. До скоро тези ангажименти бяха поверени на някаква външна сила (бог, природа, късмет…), човекът не бе натоварен с отговорностите да се разпорежда с най-съкровеното – житейските начала. “Модерните” хора хокат църквата, защото тя е против тези свободи. Но църквата е най-малко интересна в случая. Нека приемем, че тези права са нещо добро. Не ви ли е страх все пак? Вярвате ли, че тези права ще останат индивидуални? Добре дошли в държавата на хората със сини очи! Заповядайте в корпорациите, в които служителите доброволно се евтаназират! (Срещу дом, храна и бъдеще на наследниците, например.)
Всеки един продукт на това, което наричаме прогрес – от пластмасата през смартфоните до всякакъв вид антропоцентрично схващане за света – има своите позитивни следствия. Но има и негативи, които човек или е принуден да поправя след време, или… да се мъчи, но без да има сили да го стори. Най-добре този вид “консерватизъм” е описан при Цветан Тодоров – живеем в модерни времена, всички сме модерни хора, но не бива да се бърза с прогреса. Защото всяко благо си има цена. Готови ли сме да я платим? Мнозинството обаче не обича да мисли за цена. А Фауст я плаща. И никога не е било различно.