Култура ще остане като символ на разум, критичност, толерантност

 
- Взехте активно участие в създаването и развитието на някои от най-значимите литературни и културни институции в България след 1989 г. Справиха ли се те с новите си задачи?
- Доколкото си спомням, в създаването на три подобни организации съм участвал след 1989. Департаментът по нова българистика в НБУ, на който бях основател, си съществува добре и днес като сериозно филологическо звено, но аз навремето друго си мислех, друго исках и възнамерявах – исках онова, което прави този Департамент, да се намеси в идиотщините на българското литературно образование в училище. Това не се случи, просто се роди още една литературоведска катедра, нито по-добра, нито по-лоша от многото такива в СУ, в Пловдивския университет. После, в периода 2000 – 2005 г., участвах в създаването на Центъра за академични изследвания, но бях принуден да напусна поради лични интриги, след които ръководството на Центъра даже ме изтри от историята на организацията, съвсем по сталинистки. Този център е устойчив и полезен, той и днес е финансов оазис за добри изследователи, дава им прилични стипендии да си вършат работата, осигурява им международни контакти. С подкрепата на важни западни научни фондации, той се справя с тази изключително трудна финансова задача и то години наред, което си е истински успех. По-големи цели – например някакво социално, културно и публично присъствие - неговата директорка Диана Мишкова никога не си е поставяла. И последната организация - преди 7-8 години създадохме Културния център на Софийския университет, който си поставя за цел да бъде мост между СУ и града, да помага и на университетската общност, и на градската култура да споделят събития, творчески и интелектуален капитал. Не е редно сам да си давам оценки, но мисля, че се справяме и че нещата, които прави Културният център с малък бюджет, събуждат интерес в различни публики.
- Кои, според вас, са „слепите петна” на българския литератор в погледа му към българската литература, особено в годините на прехода?
- Българският литератор продължава да живее със стари идеи за литературата и нейните функции, той не вижда глобалните културни промени и фрагментирането на собственото си поле, не чувства отговорност към избледняването на културната памет на българския език, към свиването не публиките, проблемите на „бързото“, повърхностно четене. В резултат на това има няколко „български“ литератури, т.е. свиващи се островчета на различен тип писане и различен писателски манталитет, които не общуват помежду си и не се четат. Единственият мост между тях са останали скандалите – например, тези около литературните награди. Единственото, което има непоколебима реалност, е писателското его.
- Свършиха ли се караниците около четенето? Има ли бъдеще филологията изобщо?
- Съвсем скоро ще бъде проведено четвъртото национално изследване на читателските практики в България, може би е по-добре да ме питате след това. За филологията доскоро бях склонен да отговоря съвсем отрицателно – това е мъртъв проект от XIX век. Но отскоро настъпи консервативната и популистка революция, вече всичко е възможно… Макар че, как ще се случи новата филология при съвсем друга читателска култура, не знам…
- Четенето на хартия и от екран едно и също четене ли е? Интернет успя ли да създаде собствена култура или е просто нова платформа на съществуващата?
- Четенето на хартия и екран не е едно и също нещо, дори ако гледаме на това като чисто физическа дейност – движенията на окото са различни, прелистването е различно от скролването, отношението между активност и пасивност на четящия се други. На екран се скача и сърфира много по-лесно, в процеса на четене се намесват търсачки и други помощни компютърни средства, този процес в значително по-голяма степен е машинно опосреден. Като цяло – най-важното е, че е променен ритъмът на четене, той вече не е бавен и внимателен, а е включен в пазарния натиск свободното време да бъде употребено свръх интензивно. Въпреки всичко обаче, между четенето на екран и четенето на хартия няма някаква абсолютна пропаст – добрият читател е гъвкав, има множество компетентности, притежава дългогодишен опит и може да компенсира до известна степен разликата в техническите медии, може дори да си самоналожи да чете и на екран бавно и внимателно. Виж, младите, тези, които нямат опит и компетентности на истински читатели, а направо „прохождат“ на компютъра, са по-заплашени да придобият напълно нови навици.
- Днешният живот на българската литература е живот след края й или краят не се състоя?
- Правя разлика между много добри писатели и много добри творби – каквито има – и българската литература, която мисля като поле на интензивна комуникация, четене, мислене, смислопроизводство, дискусии и размяна на мнения, култивиране на вкус, в което участват и читателските публики. В последните десетина години се появиха много интересни автори, особено в областта на романа. Но във втория смисъл на думата „литература“, интензивността на комуникацията и смислопроизводството едновременно отслабват и се глобализират, читателските компетентности бавно деградират, краят е траещ, мъчително безкраен, както при Бекет.
- Какво днес е състоянието на полу-трансгресията, в която медиите, според вас, пребиваваха през 90-те години на миналия век? Разхлаби ли се връзката между езика и тялото? Докъде стигна социалното пласиране на агресивните тела по линията борци-мутри?
- Метафориката на телесната трансгресия, образите на поруганото тяло и криминализираното семейство като централен реторичен репертоар на тогавашната българска преса се запазиха в някои вестници, които през 90-те години бяха важни и централни, а сега се маргинализираха и пожълтяха, станаха подобни на „Шок“. Останалите медии, особено електронни и дигитални, привидно се нормализираха. За сметка на това обаче, те са превзети от нов процес, който се нарича брутална пропаганда, постистина и хибридна война, той е не по-малко неприятен.
- Защо вече няма интелектуални общности от типа на „Синтез“?
- Капитализмът произвежда атомарни, мобилни индивиди, не топли общности. Сега на индивидите им е твърде лесно да се придвижват, те решават проблемите си, като се махат от тях, отиват другаде, не са принудени да се справят с тях заедно и това да е въпрос на живот и смърт, на културно оцеляване. Ние не си давахме сметка, че предишните топли общности бяха ефект на социалната клаустрофобия, в която живеехме. Което не значи, че не бяха за нас нещо важно – оазиси на живот.
- Къде виждате ресурс за създаване на консенсуси в колективната памет? Какво от нея днес участва във формирането на националната идентичност?
- Не виждам някой сериозно да мисли по този въпрос, да обсъжда политики. Всъщност, не малко български политици са „клекнали“ пред жалкия националпопулизъм, който се представя за патриотизъм и който размахва знамена и национални символи, сякаш му принадлежат. Истинската национална идентичност обикновено е нещо, което се дебатира отново и отново, хората пак и пак си задават ключовия и труден въпрос „Защо сме такива“ – това изисква преосмисляне на разкази, символи, герои, мъченици, приети клишета, изисква не леко обществено усилие по преосмисляне на миналото, истински дискусии и бавно, трудно постигане на консенсус по определени болни теми, на споделен Разказ. Това в България не се случва, истински дебат за комунистическото минало така и не се състоя, беше заменен с повърхностни скандали и манипулации, никой не обсъжда истински и т.нар. дисонантно културно наследство. При това положение, властта на националпопулизма, който се задоволява със скрити и открити ксенофобски лозунги, не бива да ни учудва, тя е подкрепяна и от партии в парламента.
- След отварянето на досиетата се оказа, че не малък брой от най-известните български интелектуалци, някои от които с категорични антикомунистически позиции след 1989 г., са били сътрудници на ДС. Как ще коментирате този факт?
- Коментирал съм го вече многократно, а и съм писал за това, така че ще бъде кратък. Ще кажа това, което казах, когато разбрах за „сътрудничеството“ на моя учител, проф. Богдан Богданов, нещо, което изживях много навътре, трагично, като личен проблем. Тогава му казах: „Ако не си образцов, не ставай образец“. Така мисля и днес. Образецът, който не е образец, внушава морална шизофрения.
- С какво ситуацията в България се отличава от тази в другите бивши комунистически страни по отношение съдбата на интелектуалците?
- Най-вече с почти пълната липса на такива интелектуалци, които да са правили сериозно, истинско и рисково усилие за „живот в истината“. Още – с неспособността да се формулират и чуват аргументи ad rem, за същината на нещата, с бързото, лесно и брутално преминаване при публични дискусии към брутално ad hominem. Впрочем, това също е неуважение към истината: интересът към нея е подменен с нападки към другия, който и да е той.
- Как се отнасяте днес към стихийното и безкритично усвояване на (предимно френските) теоретици на постмодерността в хуманитаристиката, литературата и визуалните изкуства у нас след 1989 година? Какви са плодовете на тази интелектуална мода?
- Мисля, че в самия въпрос има презумпции, които повтарят един световен медиен мит, породен след скандалите от 90-те години. В усвояването на онова, което учат Фуко, Лиотар, Дерида, Дельоз, Бодриар и прочее, и до ден днешен не виждам нищо лошо: аз продължавам да ги мисля за велики философи и съм убеден, че времето им не е изтекло. В нашия опит да ги усвоим твърде бързо сигурно е имало интелектуално юношество, имитация и криворазбрана деконструкция, но това са неизбежни неща. Виж, в опита на определени хора да превърнат тази псевдодеконструкция в интелектуален жаргон, на който се пишат учебници, виждам нещо много лошо. Тези учебници се превърнаха в печеливш бизнес и безсмисленият им език провали отношението на много деца и юноши към литературата и философията. Да не забравяме обаче, че всяка идеология на власт винаги е правила такива неща: по-добре е да се откажем да демонизираме „постмодернизма“, без да знаем какво именно се крие зад тази дума.
- Какви ключови реформи на хуманитарното образование в университетите не бяха направени след 1989 г. и какви са последствията от това?
- Българските университети направиха най-лошото: без грижа за собственото си бъдеще, едновременно се комерсиализираха локално и приеха глобални моди, без да ги осмислят истински. Всъщност, огромния брой от тях нямат нито образователна, нито изследователска стратегия, просто оцеляват с разни трикове, например, с разкриване на провинциални филиали, които решават проблеми на регионалната социална политика, не на политиката на висшето образование. Само един пример за такова безхаберие – безброй пъти лично съм повдигал въпросите за магистърската степен в СУ на катедрен и на факултетен съвет, на общи събрания на СУ – и съм предричал, че отсъствието на грижи за това средно и най-важно ниво на университетско образование ще превърна СУ в дългосрочен план в колежанско образование. Подобни аргументи изглеждат далеч от практическата късогледа политика на управление и не предизвикват нищо повече от недоумяващо мълчание, липса на реакция, те остават глас в пустиня. Но структурните проблеми могат да се пренебрегват само до време. После идва моментът на катастрофите.
- Защо чак след близо 30 години от промените решихте да се включите в политиката? Манифестът за Републиката, който предложихте, постигна ли целта си?
- Да си призная, защото ми омръзна само да говоря, почувствах се фанфарон. Реших, че е време да се опитам да направя нещо, което да съответства на думите ми – макар че знаех, че ще много трудно и че всяко колективно, организирано политическо действие е свързано с компромиси. Въпросът за мен е къде е границата на допустимия компромис. Досега от моите практически инициативи не е произлизало кой знае какво, включително и от Манифеста за републиката, който се провали безславно. Но ми се струва, че в един момент практическото участие или по-добре - опитът за практическо участие е въпрос на дълг. Човек трябва да опита. Известни са ми всички рискове.
- Когато есента в. „Култура” спре да излиза, как трябва да продължим?
- Ще отговоря откровено: не знам точно. Нашето поколение прави това, което може, поне смислените хора в него – и тъжно е, ако един дългогодишен и авторитетен вестник се окаже просто поколенчески, свързан с временния либерален и европейски консенсус в българското общество, който мнозина сега със злорадство искат да разрушат, нехаейки за цената, политическа и културна.
Участвал съм в много спасявания на в. „Култура“, малко се поизчерпах. Пък и „поколението“, за което говоря (самата дума трябва да се употребява само в кавички), междувременно се разрои и разпадна – едни емигрираха, други станаха твърде леви или твърде десни, едните станаха твърде геополитични, другите – твърде християнски; четвърти заразяха културата и минаха към съвсем други сфери; младите вече имат други канали и си живеят в своите информационни балони. Във всеки случай, „Култура“ с дългогодишното си съществуване ще остане като символ на разум, критичност, позиция, експертиза и толерантност. И чрез това - на високо интелектуално и журналистическо качество. Това са вече толкова редки качества! А мнозина страстни глупаци даже публично проповядват срещу тях… От своя страна, мнозинството живурка хибридно, джапа в постистината, преживя конспирации – а младата левица ще си застане на главата, за да представи това като „еманципаторския потенциал на популизма“. Боже… Залезът на „Култура“ е просто знак – на цялостната криза на българската публичност. Слава богу, има и други форуми. Що се отнася до конкретните хора, сътрудници на „Култура“, ще кажа съвсем просто – ще правим това, което винаги сме правили. И ще добавя като Боримечката: та ако „Култура“ загине, не загива цяла България, я! Макар че, знае ли човек…
Въпросите зададе екип на Култура