Зад възгласа Машина!

 
Боряна Ангелова-Игова. „Изобретяването на човека-машина. Тялото на спортиста”. София: ИК „Критика и хуманизъм”, 2018. Цена 14 лв.
 
Често срещана пречка при опитите за продуктивна дискусия в нашата среда е убеждението, че културата е само сбор от дадености, а не и градеж от изкуствени елементи. Затова е за отбелязване появата на всяко местно научнопопулярно изследване, което обръща внимание на някоя неизменна част от съвременната ни обстановка и я представя като властови конструкт в развитие, резултат от човекогенерирани обстоятелства, формулировка с не подразбиращ се статут, често основана на гнили мотиви и следователно подлежаща на реформа или заличаване.
В своето разнищване на понятието спортист и неговата употреба в тоталитарните общества Боряна Ангелова-Игова постига двата основни ефекта на фукоянската археологическа методика: от една страна, деконструира нещото, така че отношението към него и неговите възможни проявления да премине от пасивно към активно; от друга страна, посредством неговата микроистория, доразказва историята, добавя още един микронаратив към историческия макронаратив, в случая този на българския тоталитаризъм.
Книгата, написана с рядък баланс между изследователска хладина и любителски плам, проследява развитието на спортната фигура в буквален и символен смисъл, като се концентрира върху нейните конкретни социални и политически функции през XX в. В историческата линия, очертана от Игова, професионалният спорт, както ни е познат днес, се заражда вследствие на индустриализацията и движенията за човешки права през XX в., след което става продукт на засилващите се по това време национализми, които инструментализират спортистите с пропагандна цел – новопоявилите се международни спортни състезания се превръщат в своего рода символно повторение на войната, в което държавите съпоставят способностите си да произведат възможно най-мощното оръжие/тяло – тенденция, достигнала трагични крайности в тоталитарните общества, например, безогледни физически експлоатации и злоупотреби с допинг. Опирайки се на широка теоретична база и на разнородни документални материали, авторката прилага в спортната наука философската идея за човека машина – този, който се възприема и оценява не през личността си, а през производителността си, и чиято стойност се измерва единствено чрез способността му да произвежда някакъв вид капитал, в случая „символен капитал“ под формата на медали и рекорди, често без оглед на средствата и последствията. Така книгата разкрива смисловата и историческата конструкция зад възгласа „Машина!“ и зад спорната, но явно твърде устойчива връзка между спортен успех и национална гордост.
Увлекателното иначе изследване страда от няколко формални и концептуални проблема, без които то можеше да се получи много по-кратко, концентрирано и ефектно. Чисто технически, в текста има немалко смислови и лексикални повторения – някои вече направени заключения се повтарят ненужно на различни места, без да надграждат вече казаното (което може да се оправдае с преподавателския профил на авторката), а в някои случаи се срещат грапави повторения като: „заниманията с групови спортове като футбол, ръгби, баскетбол, както и с лека атлетика, стават достъпни занимания за мнозинството хора“.
По-същественият проблем е на съдържателно ниво, където на места темата се разпилява и губи из немалко факти, интересни сами по себе си, но отдалечаващи се от заявения акцент. Това замъгляване на изследователския фокус е допълнително усилено от усещането за тенденциозност в интерпретацията на данните, породена от неизбежното втренчване в темата, за което признава и самата авторка в началото на книгата. От една страна, текстът оставя впечатлението, че тоталитарното отношение към спортиста е било всеобхватно, а това е съмнително – аз лично познавам поне един „майстор на спорта“ от онова време, който не би се припознал в наратива за диктат на националното над индивидуалното и чиято история би била за успешно разгърнат потенциал и множество лични постижения, материалните изражения на които още заемат важно място зад една витрина в хола му. Това не анулира твърдението за политическите мотиви зад популяризирането на спорта, но пък поставя важния въпрос дали посочените в изследването примери са правило или по-скоро изключение. От друга страна, дефиницията на спортиста машина като инструмент за пропаганда от време на време объркващо се разширява, размива и разпада и на места не се прави разлика между спортист машина и спортист изобщо. Аз твърдя, че спортистите, които например предлагат брак на терена, разбиват пропаганда и отстояват човешки права, вече не са деперсонализирани и инструментализирани хора. Разликата е съществена – при едното властта инструментализира спортиста, за да натрупа символен капитал, а при другото вече спортистът като индивид инструментализира спорта, за да повлияе на властта (това впрочем се случва и в много други дейности, които през XX в. биват спектаклизирани и комерсиализирани – музика, литература, кино, наука – и заради тази своя публична конвертируемост предоставят трибуна за отправяне на послания). И двете са резултат от популяризирането на дейността, но в същността си са различни и е объркващо да бъдат наречени с един и същи термин. Такова разграничение прави и самата авторка в заключението: “Най-голямата разлика между човека и машината обаче е, разбира се, в това, че човекът притежава свободна воля и способност за саморефлексия. Спортистите имат съзнание и морал, а машините – не.”