Ходене по буквите

 
Марий Росен. “Каменните хвърчила”. София: ИК “Пергамент”, 2018. Цена 8 лв.
Когато за първи път попаднах на името Марий Росен, реших, че то наподобява хетеронимите на Пенчо Славейков, населяващи Острова на блажените; поет като Чавдар Подрумче или Тихо Чубра… Не подозирах, че е театрален режисьор, фронтмен на група, текстописец на видението Андрония Попова… После следях причудливите му творби във фейсбук: колкото романтични, дваж по-болезнени, нежни, неясни, с начупени остри образи. Като дом на страшно детство, внезапно останал без стени. Тези късички произведения изискват работа от читателя. Защото са, ако го перифразирам, като нова кутия за Пандора, която празнува рожден ден в самите нас. Защото нещо от нас не съвпада със самите нас в навечерието на мъдростта. “В килера вият/ вълци// от кожите ни/ шият знамена”.
 
Маргарита Серафимова. “Неразрешимостта на великолепието”. Поезия. Пловдив: ИК “Жанет 45”, 2018. Цена 13 лв.
На корицата на книгата нейната редакторка Екатерина Йосифова е отбелязала: “Радост пред безкрайността. Спокойствие пред собствената крайност.” Напълно съгласен съм, особено с второто изречение. И третата стихосбирка на Маргарита Серафимова изразява блаженство. Вечността е постигната. Тук-таме стихотворенията й са набраздени от учудването пред факта, че това е възможно, но отново стават гладки и замлъкват. Сякаш лирическото същество в “Неразрешимостта на великолепието” стои обнажено - да, обнажено е думата - на гръцки островен плаж. И плажът става древногръцки, първобитен, рай. Светът става кристално бистър. А лирическият аз е войн, който най-после си почива, наивността му приижда. Самотността му стига. Той се разтваря в пространството. “Не те виждам в множеството/ на палубата./ Ти си корабът.”
 
“Основи на хайку”. Джейн Райкхълд. “Уроци по хайку”. Превод от английски Мая Любенова, Радостина А. Ангелова, Ваня Стефанова. / Алексей Андреев. “Що е хайку”. Превод от руски Илиана Илиева. София: ИГ “АГАТА-А”, 2018. Цена 15 лв.
Тези два текста се появяват късно, но са страшно необходими. Авторът на съставителството Владислав Христов заявява в предговора: “Наблюдавайки текстовете на българските автори на хайку през последните няколко години, често си задавам въпроса: “Защо са толкова далеч от световните образци, какво им липсва да пораснат и да повишат нивото си?”. Един от отговорите несъмнено се крие в ниската теоретична подготовка на пишещите хайку. Нерядко хайку наричат всяко тристишие, това девалвира жанра, оставяйки впечатление за леснота и лековатост”. Бих бил доста по-груб: хайку е въпрос на духовно упражнение, далеч не само магически жанр (словесността е само 17 срички от великата идея за хайку, която превръща думите в катализатори); много сурово упражнение, което ни учи как на всяка цена да избягваме да споменаваме себе си. “И без свян да мога да говоря/ с простите на прост неук език”, ако изненадващо цитирам Далчев. Неслучайно 24-ото правило на Джейн Райкхърд гласи: “Просто пишете за обикновените неща с помощта на обикновен език”. Така дисциплиниращото хайку ще ни научи да живеем като всички хора - отворени към чудото на света.