Баща ми, Хайнрих Бьол

 
Когато се представям с името “Бьол”, често ме питат: “Бьол, като Хайнрих?” Тогава отговарям: “Да, като Хайнрих.” После идва въпросът: “Ама не сте роднини, нали?” Отговор: ”Напротив, син съм.”
Рене Бьол е художник, един от четиримата синове на германския писател и Нобелов лауреат за литература Хайнрих Бьол, чиято 100-годишнина беше чествана през декември миналата година. Рене Бьол, роден през 1948 година, управлява наследството на баща си и издава (съвместно с издателството Kiepenheuer & Witsch) неизвестни или забравени негови ръкописи, предимно документални сборници - като току-що публикуваният сборник за Пражката пролет 1968 и Хайнрих Бьол – “Der Panzer zielte auf Kafka“ (2018) (“Танкът се целеше в Кафка”), сборника с есета и фрагменти „Köln gibt es schon, aber es ist ein Traum. Ein Autor und seine Stadt”(2014) (Кьолн съществува все пак, но иначе е сън. Писателят и неговият град”), и особено нашумелите миналата година военни дневници, писани от Бьол по време на Втората световна война и непубликувани досега „Man möchte manchmal wimmern wie ein Kind“, 2017 (“На човек му се иска да плаче като дете”).
Рене Бьол внимателно разделя ангажиментите, свързани с наследството на баща му, и тези около собствената му кариера като художник. Избягва потапянето в личното. Миналата година се срещаме няколко пъти, първо в Бон, после в неговото ателие в Кьолн, после отново в Бон, където той чете откъси от двете последни документални книги на Хайнрих Бьол, издадени от него. Този разговор между нас продължава няколко месеца, от ноември 2017 до март 2018.
Д. Ив.
 
- Как се стигна дотам, че именно вие се занимавате с наследството на баща си?
- Ние в момента сме само двама братя. Брат ми живее в Южна Америка, в Еквадор. Аз и преди това се бях занимавал с издателска дейност, имах дори собствено издателство, запознат съм с издателските права. След смъртта на майка ми естествено поех този ангажимент.
- Трудно ли се живее с такова огромно наследство - на личност като Хайнрих Бьол?
- Свикнах. Разбира се, има много юридически въпроси, трябва да се вземат решения – кое може да се издаде и кое не. Това трябва да реша аз. Правя го, разбира се, с много съвети и консултации. Около мен има сериозни хора - германисти, специалисти. Например, решението да се издадат неговите военни дневници не беше лесно. Аз го взех едва сега, когато ги прочетох отново.
- Открихте ли нещо ново в тях за баща си?
- Да, тези военни дневници са писани непосредствено в окопа, там, където той е бил раняван, до него са умирали хора…Или в лазарета. Това е много непосредствено, спонтанно писане. Неговите военни писма са известни отдавна, писмата от фронта, които е пращал на майка ми и които тя после е преписвала, за да ги запази. Но те са писани дни или седмици след случилото се. Тези дневници са нещо съвсем друго, писани са на място. Баща ми преди не искаше те да бъдат публикувани. Но аз взех сега друго решение.
- Защо?
- Макар че той не беше предвиждал публикуване, той също така не ги беше унищожил, беше ги запазил като ценни за съхранение. След много дълго и внимателно обсъждане и премисляне, ние, неговото семейство, решихме да дадем съгласие за публикуване. Направихме го и защото си дадохме сметка, че дневниците са много лични, но не интимни; и заради непосредствения си език, веднага вкарват читателя в атмосферата на времето. За мен беше много вълнуващо, успях да почувствам този млад човек, когото не съм познавал и чието единствено упование тогава, по време на войната, са двама души – майка ми Анамари и Бог. Той мрази войната. Често дори дезертира, фалшифицира бележките за отпуск, нещо много рисковано тогава. Баща ми е бил шест години на фронта. Дневниците, които са запазени, са между 1943 и 1945 година, преди да замине за Франция, преместването на Източния фронт и демобилизацията. Той никога не ни е разказвал за това време, за войната, за фронта. Може би, ако беше живял по-дълго, щеше да стигне до там…
- Другата документална книга, която издавате преди дневниците – „Кьолн съществува, но иначе е сън. Писателят и неговият град” – показва колко свързан е бил баща ви с града, какъв прецизен наблюдател е на детайли, улици, на неговото време…Каква роля играе документалното при негово писане?
- Кьолн като материал е много често използван в неговите книги. Жилището в Хюлхратерщрасе, където преди живеехме, например, е почти едно към едно описано в романа „Групов портрет с дама“. Но Кьолн също му остава дълбоко чужд, този разрушен първо от нацистите и после така ужасно възстановен след войната град.
- Интересна е вашата съвместна работа, фактът, че вие често фотографирате за него места и улици, които след това той описва в романите си. Кога се случва това?
- През 1983 г. за последния му роман „Жени пред речен пейзаж” (Frauen von Flusslandschaft). Действието се развива в Плитерсдорф, южната част на Бон. Романът е доста депресивен, баща ми нямаше особено високо мнение за федералната република. Беше много недоволен, че доста от старите нацисти продължават да са на власт и че на тези хора не им се е случило нищо, че те почти без никаква щета преживяват чак до 80-те години. Баща ми искаше да разгледа вилите, как живеят хората в тази част на столицата, задните входове, градините, разположението спрямо Рейн, спрямо планината, ферибота, искаше да види всичко това. Отидохме за ден до Бон, той беше подготвил план – какво иска да види, кои улици. Снимах всичко това. Той използва снимките след това при писането на романа. Една снимка особено го развълнува и впечатли, тя е и в романа – голяма къща на самата река, почти руина, с голям парк около нея. Случайно я открихме, беше странна гледка в този богат квартал. Той направи от това история в романа - че тази къща е принадлежала на еврейско семейство, което е решило да я запази като руина, като паметник за загубата, за упадъка.
- Какво изпитвахте при възможността да фотографирате за него?
- Доставяше ми удоволствие да работим заедно.
- През 1968 Бьол сам преживява пред очите си инвазията на войските на Варшавския договор в Прага. Защо точно тогава е там?
- Бяхме заедно. Той беше поканен от Писателския съюз на Чехословакия да види сам и да разкаже за развитията в страната, които той намираше за много положителни – Дубчек, Свобода, Пражката пролет, един по-свободен социализъм, един възможен трети път… За съжаление, твърде късно. Ние въобще не успяхме да видим тези положителни развития. Пристигнахме в Прага вечерта на 20 август. И през нощта влязоха танковете. Някой ни събуди сутринта в хотела: „Окупирани сме.“ Ние не можехме да разберем какво става. Тогава чухме изстрелите. Танковете бяха директно пред хотела, ние бяхме в самия център на Прага, почти до Вацлавския площад. Това беше голям шок за нас, никой не очакваше такова нещо.
- Какво разказва книгата, която току-що публикувахте – „Танкът се целеше в Кафка“?
- Това е заглавието на репортажа, който баща ми тогава написа за списание „Шпигел” през септември 1968. Снимките бяха мои. В книгата има откъси от негови дневници оттогава, рисунки, бележки, текстове, които е писал за Прага преди и след 1968 година. Също моите снимки от август 1968, позиви, материали, които бяхме събрали от улиците. Ние бяхме вътре в случващото се. Останахме 5 дни в Прага, преживяхме много. Аз имах една малка шпионска камера, доста снимах. Баща ми даваше нелегални интервюта за чешки радиостанции, за съжаление, те са изгубени, не успяхме да ги намерим.
- Бьол има особено живо отношение през целия си живот към Източна Европа, към страните отвъд Желязната завеса, помага на много дисиденти. Този ангажимент как си го обяснявате, дали има връзка с неговите преживявания по време на войната?
- Той беше популярен още през 60-те години във всички страни в Източна Европа. Първите преводи на негови произведения сапрез 1956-а и той става може би най-известният западногермански писател. Особено в Чехословакия. Произходът на майка ми е оттам, тя е родена в Пилзен. Баща й е чех, майка й – германка. Майка осиротява много рано, на 6 години, и се премества при немската си баба в Кьолн. Там се запознава с баща ми. Като деца, майка ми много обичаше да ни говори на чешки и да ни разказва истории за тези първи години в Пилзен.
- Каква е историята на другата част от фамилията, на баща ви?
- Дядо ми е от Есен, няколко години пътува из различни градове и се установява в Кьолн. Дядо ми е майстор дърводелец, създава своя работилница за църковно изкуство в Кьолн. И досега са запазени някои от нещата, които е правил - църковни банки, олтари. Известно време е много успешен и богат, но през 20-те години на миналия век банкрутира, губи всичко.
- Имате ли личен спомен от него?
- Да, бях на 12, когато той почина.
- Хайнрих Бьол има една история за кашлицата на баща си, която е наследил. Спомняте ли си тази кашлица?
- Спомням си много добре кашлицата на баща ми, беше много силна.
- Вие често говорите публично за баща си, около неговата годишнина особено. Какво е вашето усещане – има ли ново поколение, което чете Бьол днес по нов начин, има ли нужда от Бьол днес?
- Повечето хора, които се събират на четенията, са от средното или по-възрастното поколение. Но има и млади, които забелязват, че всъщност е интересно да се чете самият Бьол. Не за него, а него самия. Защото за него има толкова много написано, също много глупости, дори от германисти. Но сега младите си задават въпроса – какво всъщност е писал той? Искам да прочета. И това ми се струва същественото, че именно писателят, авторът Бьол става все по-важен, не политически активният Бьол, а авторът на литературни текстове. Защото именно това е било най-важното за самия него.
- Не обичате да говорите публично за Бьол като за баща, за вашата частна история. Все пак – какво бихте казали за всекидневието с него?
- Четяхме много. И имахме свободата да избираме какво да четем. Четяхме много Бекет. Той никога не обсъждаше или дискутираше своите текстове с нас. За нас имаше само частният баща. Всички обществени дискусии около него не ни интересуваха, не играеха роля. Известният баща е като всеки един друг баща. Той много пътуваше. Често пътувахме заедно. Ирландия беше любимата му страна, мисля, че там беше открил спокойствието, което Германия не му даваше.
- Има ли още скъпоценности в архива, които биха могли да бъдат публикувани?
- Не. При романите си той винаги прави по две-три версии. Но няма смисъл всичко това да се публикува. С книгата за Кьолн и военните дневници всъщност публикувахме всичко, което трябва.
Разговора води Диана Иванова
Бон-Кьолн, ноември 2017 - март 2018