Пет пръста, които образуват ръката

 
През май 88-годишният Жан-Люк Годар възбуди Кан, устройвайки пресконференцията на филма си „Книгата за образи” чрез FaceTime. Той вече рядко напуска дома си, затова най-ревностните годароведи отиват при него в Рол.
 
- Иска ни се да започнем разговора за новия ви филм „Книгата за образи” от заглавието, тъй като е първото, което предизвиква със своята необичайност. Известно е, че заглавието винаги възниква при вас преди филма.
- Да, но сега възникна след него. Истинското заглавие, което сега е подзаглавие, дълго време си оставаше „Образ и реч”. Важно е, че „образ” (image) е в единствено число. Това не е книга с картинки (livre des images), каквито виждаме много – например, албумите с живопис, а образ.
- Спомняте ли си откъде започнахте? Какво послужи за отправна точка на филма?
- Истинското начало за мен бе моментът, когато си помислих за петте пръста. Казах си: „Ще направим филм, където ще има пет пръста, които заедно образуват ръката”. И чак после си помислих, че може да има още една част на финала. Но това не стана веднага. А петте пръстта се появиха доста бързо: първият са римейките, копията, вторият – войната (и тук попаднах на стария френски текст „Санктпетербургски вечери”), третият – стихът от Рилке „на цвете край релси, клюмнало под ветровете”, четвъртият – книгата на Монтескьо „За духа на законите”, а петият – филмът на канадеца Майкъл Сноу „Централният регион” (1971), който съкратих... После ми хрумна, че централният регион е любовта между мъжа и жената, които взех от „Земя” на Довженко.
- От самото начало ли проектът ви беше свързан с Близкия Изток?
- Не си спомням. Не, не мисля, че от самото начало, но... И това беше Арабия, по-точно – Щастливата Арабия, защото си спомних за... Освен това, Щастливата Арабия е термин, използван активно от френските писатели в края на ХІХ век - сенсимонистите и т.н. И си спомних за книгата на един американец, Фредерик Прокош, която е публикувана във Франция със заглавието „Миражите на Щастливата Арабия”.
- Каква е, според вас, разликата между кино и филми?
- Всичко това идва от Cahiers du cinéma, от времето на Новата вълна, когато, противопоставяйки се на филмите, които се правеха, и дори на киното, което се преподаваше, на нас лека-полека започнаха да ни харесват хора като Епщайн и Флаерти. А Епщайн – и заради това, че много пишеше за кино: периодично чета „Интелектът на машината” и т.н. Но не знам добре всичко това. Често знанието ми се ограничава до един фрагмент. Достоевски, например, никога не съм го чел целия, но помня отделни неща. Виж, Василий Гросман съм чел задълбочено, много ми харесваше. Но малцина го знаят. Както и Бродски. Помня неговото „Пътуване до Истанбул” – прекрасно есе. Винаги съм малко повече за руснаците в сравнение с всички други. Но това идва от романите, защото не познавам руската музика, както и живописта...
- Питахте ни за какво пее Висоцки в песента, която цитирате във филма. Казва се „На лов за вълци”. Всъщност, той е много труден за превод, езикът му е специфичен – може да се каже поетичен, но и напомня за блатните песни. И все пак, ще се опитам...
- Не, не е необходимо, нека си остане така... Просто трябваше да науча езика. А не го правя. Например, не обичам субтитрите.
- Наистина?
- Да, защото не оставят време за следене на изображението, ако е интересно. Затова и ги правят на всичките филми – просто не е интересно. Така че ти остава да следиш историята. И тя е винаги историята на мъж, който се влюбва в жена, помежду им започват проблеми и т. н. От това идва и потребността от субтитри. Винаги съм бил за дублажа – не задкадров превод, а именно дублаж, но направен добре. А това изисква почти толкова пари, колкото оригиналният филм. Необходимо е да се подберат гласовете, всичко останало, но това никога не се прави. Във Франция се прави за блокбастърите. И тогава създават дублирана версия, която е още по-безинтересна от оригиналната.
- Но е нужно да се чува това, което правите със звука – то е своеобразна музика.
- Да, като музика е. Хората не се тревожат, ако не разбират думите в операта. По принцип, не разбираме какво пее оперната певица. А в киното трябва да се разбира. Но в най-баналния случай, когато господин среща дама, така и така, забележително... това е съвсем безинтересно. Разбира се, от превода има полза. Наистина, всичко, което чета... „Идиот” на Достоевски, например, чета на френски, но разбирам, че губя много. Но той притежава такъв талант, че, така или иначе, попадаме в неговата мрежа.
- Да се върнем към Висоцки, как попаднахте на тази песен?
- Бях я чувал, тъй като едно време въздишах по актрисата Марина Влади, а тя беше негова съпруга. И това ми напомни... Ето защо включих във филма кадъра с Марина Влади и стария шейх. Тя не се вижда много добре, защото не исках да й навредя, но... често се карахме заради това, че тя се снимаше предимно в лоши филми.
- Все пак е удивително, че не сте знаел за какво пее Висоцки, тъй като тази песен е попътна на темата на четвъртата част, „За духа на законите”, където се появява. В нея става дума за правилата и тяхното нарушаване в името на оцеляването.
- Да, но аз знаех за съществуването на руски певци и поети бунтари, знаех Маяковски, Есенин, Манделщам...И всичките книги, писатели, принудени да напуснат Русия – това много ме интересуваше, сякаш те ми бяха като семейство. И Висоцки беше един от тези бунтарски поети или певци. Така че, Влади тук няма нищо общо. И освен това, реших, че тази песен е адекватна на образа на леко безумния селянин от „Земя”. Това е всичко.
- Изглежда, отдавна се стремите към този тип финансова организация, каквато имате в момента, към самоуправление.
- Не, това стана постепенно. Лека-полека се научих да се разпореждам с парите... в крайна сметка да имам право да боравя с тях по собствена преценка, без да превишавам бюджета, да управлявам собствената си филмова компания, но управлявайки тази компания, откриваш все нови и нови правила – държавата и всичко останало – и накрая стигаш до невъзможността да правиш каквото и да е...
- И все пак, в днешния ви подход към производството донякъде сте свободен да правите, каквото искате.
- Свободен съм да правя или да не правя. Или да нямам възможност да правя. И още – изморен съм, нямам повече желание за каквото и да е. Защото... Ако ми се случи да спечеля от лотарията, бих престанал да снимам филми.
- Наистина?
- Е, може някой малък филм, не знам. Настъпва момент, когато трябва да се спреш, защото по-нататък вече не е същото.
- Много се надяваме да продължите. Казвате, че предпочитате филмите ви да се показват в малки зали – по-скоро в театър, отколкото в кино.
- Да, или културни центрове, в цирк, в музеи...
- На голям екран или на телевизионен?
- Не, не, на телевизионен екран, по-скоро голям, и непременно две тонколони на разстояние от него. За да няма съблазънта, която все пак остава и е голяма, да отъждествяваме това, което чуваме, с това, което става на екрана. Разбира се, когато показват филма по телевизията, хората ще чуват звука от телевизора, нищо не може да се направи. Така е тръгнало от времето на братя Люмиер: вярваме, че това, което е на екрана, е реалност. И продължаваме да вярваме. Опитваме се да променяме изображението, правим 3D. Аз също използвах 3D в предишния си филм, но се опитвах да постигна разлика между речта и образа... Ако на екрана преминава кола или линейка, няма смисъл да се дава съответния звук, а да се потърси друг.
- Значи, вече не мислите, че на телевизионния екран никога не гледаме филми, а репродукции?
- Не, вече не мисля така. Това, което ме безпокои по отношение на екрана, бил той телевизионен или компютърен монитор, е синхронът на звука с изображението и нашата вяра в това, което виждаме. Така работи рекламата. Сега така е навсякъде – и в интернет, и където и да било. Дори във фризьорския салон не можеш да се подстрижеш по свой вкус. Това е невъзможно. Бях част от това, което се наричаше младо френско кино, а беше началото на възрастното кино – заради отношението към старото и т. н. Но имаше още италианци, немци, канадци, бразилци – своеобразно братство на доброто кино. Виж, руснаците почти не ги познавах, макар че в „Два пъти по петдесет години на френското кино” се споменава една жена, забравих й името... Не, не, филмите по онова време бяха доста лоши. Не обичам особено Тарковски, например, или...
- И никога не го цитирате. С изключение на „Жертвоприношение”.
- Да, един план.
- Наскоро един от вашите филми от 80-те, „Величието и падението на малката кинокомпания”, за първи път излезе на екран. Ален Бергала го описва като своеобразен филм-катастрофа, рисуващ предопределената безизходна ситуация, но, заедно с това, той е филм на съпротивата. Към края има сцена, където питат статистите кое е...
- Главното.
- Да. И персонажът Лео отговаря: „Главното са не нашите чувства и жизнен опит, а мълчаливата упоритост, с която ги посрещаме”.
- Не знам откъде е това, навярно от Фокнър. Не си спомням три четвърти от първоизточниците. Такива фрази често се срещат... В много лоши романи можеш да се натъкнеш на някоя добра, дори много философска фраза.
 
Разговарят Дмитрий Голотюк, Антонина Держицка
Сеанс, 18 юни 2018 г. (със съкращения)
Превод от руски Геновева Димитрова