Виждам, виждам

 

„Полет над кукувиче гнездо“ по Кен Киси, драматизация Дейл Васерман, режисьор Стефан Спасов, сценография и костюми Теодора Лазарова, музика Евгени Господинов. В ролите: Станимир Гъмов, Диана Найденова, Христофор Недков, Димитър Митев, Цветомир Черкезов, Стефан Борисов, Георги Райчев, Стефан Делев, Димитър Карамалаков, Тодор Тодоров, Жоро Райчев, Весела Петрова, Светослава Иванова, Мария Пенчева. Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора. Премиера на 16 май 2017, софийски гастрол - на 26 юни 2018.
Виждам недостатъците на старозагорския „Полет над кукувиче гнездо“. Съглеждам разтегления ритъм; нерядкото скършване на динамиката благодарение и на тягата към масово заседяване по столове, площадки и стълбища; недостатъчната овладяност на сценичното пространство, за което допринася и сценографското решение.
Не пропускам неизбистрения прочит на по-малките роли дотам, че някои да зазвучат като излишни (например, персонажите на Жоро Райчев, Весела Петрова, Мария Пенчева). Отчитам едноплановото четене на повечето от останалите действащи лица. Това засяга дори сравнително убедителните Цветомир Черкезов (Били), Христофор Недков (Хардинг), Димитър Митев (Вожда), че и Диана Найденова – достатъчно стабилна в доминантната фаза на сестра Речид и безлична в периода след травмата.
Забелязвам освен това спорадичните опити за развеселяващо заиграване с публиката (не само при Стефан Делев – д-р Спиви: там просто е най-явно). Не мога да си затворя очите за съзнателното ползване на разпознаваеми щампи в инсценирането на възлови ситуации, а още по-малко да пропусна рушащото битовизиране на фабулата. То води не само до смислово разколебаване на конкретни сцени (например финала), но и на цялостното внушение, заложено в текста. Жертва на този уклон пада Станимир Гъмов.
Мисля, че изборът му за ролята на Патрик МакМърфи е добро попадение. Гъмов е убедителен, показва, че може да я изведе на високо ниво. Банализиращият фон отнема обаче от неговата внушителност; слага граници пред осъществяването на потенциите му. Той се вижда принуден да държи героя си в кожата на биткаджия с някаква тиранична старша сестра и само като акцидентален план да разгръща същественото – отстояването на личната свобода в схватка със системата: с всяка система, погазваща личната уникалност за сметка на своите дисциплинарни нормативи.
Искам да кажа, че старозагорският спектакъл едва ли ще заеме челно място в световния златен фонд на интерпретациите върху текста на Киси/Васерман, нито даже в историята на българските му постановки, включително в сравнение с някои от 70-те и 80-те години на миналия век.
Виждам обаче и друго и то ми се струва важно. Избран е текст от висока класа и към него е подходено честно. Не му се монтират „дообясняващи“ патерици. Внимава се за недопускане на елементи от ресурсите на чалгата или кича. Фактът, че, поради интелектуална, артистична или техническа недостатъчност, същинската внушителност на базисната текстова и действена линия е замъглена чрез странични шумове, не отменя прозвучаването на основните теми: доловим е стремежът към тяхното артикулиране. Направен е, макар и не особено успешен, опит за стоене в пространствата на високия театър.
Постарах се да разгледам актуалния репертоар на театър „Гео Милев“. Знаменателно, там не се открива ни едно флагрантно чалгаджийско заглавие. Да, изглежда от Рейн и Майкъл Куни, заедно и поотделно, както и от сравнимите с тях, вече няма къде да се избяга. Впечатление прави обаче, че по-голямото число от постановките взимат за основа силна, високо качествена драматургия.
Стара Загора е град със стара и солидна традиция. Позволявам си обаче хипотезата, че и той не е останал незасегнат от процесите, разрушителни за същинската култура през последните шест-седем десетилетия. Няма как да нямам предвид разместванията, предизвикани от демографски и миграционни фактори. Имам ги, но на второ място.
Първото, което държа на ум, е масовото и напоследък официално прокарвано като модел минимизиране на хоризонта, присъщ на действителните изкуство и култура, съпроводено от агресивни набези към негова подмяна с пара-културни форми. Процеси, вкарвани в ход – съзнателно или стихийно – през всички възможни канали: от масово медийните и сценични образци до правителствените програми за структуриране на образователните и артистични сфери. Съществена роля играе и неподражаемият личен пример за престиж и успех, натрапван чрез същите тези канали и техните авторитети.
Не ми се струва, че Старозагорският театър се е захванал с революционни промени на макро ситуацията. По-реалистично ми изглежда допускането, че – неизбежно съобразявайки се с „новите условия на финансиране и новата театрална среда“ – той мирно и кротко полага усилия да е верен на основната си задача: задачата, принципно стояща пред всеки поместен монополист в сферите на изкуството.
Описана съвсем накратко, тя има две основни страни. Първата е отстояването на критериите за същинска култура, доколкото стигат силите за това, заедно с практическото стимулиране на тяхното удържане. Втората е цивилизоването на театрално некултивираната публика чрез не-ерзац образци: издигането й до базовите лагери за подход към високите културни нива.
Че резултатът не винаги е перфектен, не е страшно. „Срещу допускането на гафове помага само смъртта“, пише не друг, а Алберт Айнщайн по повод на едно свое изследване през 1922 г., оказало се, според него, „монументален гаф“. Страшно става, когато професионалните бойни знамена биват заменени с белия флаг.