Агонията на епатажа

 
ХІ издание на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик” 2018 – втора част
 
За първи път Антистатик показва и мащабна платформа от български пърформанс и съвременни танцови представления. Селекцията събира знаковите работи от последните три сезона. Не случайно тук прибавям и една копродукцията на Стефан Щерев с групата LIGNA.
Ако дотук във фестивалната програма можем да говорим преди всичко за танцов пърформанс, то „Опиянение и гняв (Изследвания върху авторитарния характер)” (Германия/България) е по-скоро концептуален мултимедиен театрално-движенчески пърформанс-инсталация. Той е дело на артистичния колектив LIGNA Оле Фрам, Михаел Хюнерс, Торстен Михалсен и Стефан Щерев със звуковата картина на Емилиян Гацов и се състоя в пространството около Младежки театър и неговата голяма сцена. Не за първи път имаме възможност да се срещнем с тях - в изданието от 2011 г. те се представиха с провокативната работа „The New Man”, дефинирана като радио балет. И сега на изневеряват на стила си и смесват политически послания с концептуален пърформанс и интерактивна игра. „Опиянение и гняв” е виртуална симулация на възторжения човек-тълпа, който лесно позволява да бъде заставен да се подчинява и следва безропотно чужди повели, като всъщност участва в реализация на цели, които по никакъв начин нямат отношение към него. Посредством меката принуда на уж доброволното съучастничество, водещо до автоматично подчинение, Ligna всъщност се опитват да проникнат в основанията на актуалната политическа ситуация в Европа, където отново набират сили крайно десни партии, пропагандиращи открито фашистки идеи. Явно нещо в човека обича да се подчинява, да е в уюта на безотговорната, но силна тълпа, чието зверство има чисто плътско естество, пробудено от стадния инстинкт. Интересното е, че изолацията на едно сетиво и неговото структуриране – в случая слуха, чрез слагането на слушалки и следването на заповедите на благи, но настойчиви артистични гласове, усилва сетивната прецизност на другите сетива – гледаш как реагират другите, доколко се отдават на играта, и как неволно потъват в ситуацията. Страховитостта и заплахата идват тъкмо откъм тази неусетност, игровост и весело безгрижие, който всъщност прикриват истината за жестоките деформации на социалния организъм, за стеснения личен периметър в свят, където свободата би следвало да бъде най-значимата ценност. Работата е много забавна и оставя трайни впечатления именно защото ангажира всички сетива и форми на памет - моторна, зрителна, слухова.
С обичайния нарцистично-невротичен персонаж ни среща пърформанса на Иво Димчев „AVOIDING deLIFEath” („Избягвай живота-смърт”), посветен на онзи миг от егоманията, който води до саморазрушение. Токът в пърформанса на Димчев се ражда от сложното взривоопасно преплитане на психологическите процеси на егополагането, комплексите и дълбоката философска криза днес на репрезентацията. Затова той проиграва техниките и чудатостите на „гениалното” в рамките на своя персонаж – поп икона, трансполов индивид, вманиачен селфи туитър, който пише, преподава, прави вариете концерт. Зад всичко това обаче проличава дълбокият страх от смъртта на днешния човек, който чрез патериците на всевъзможните медии иска да удържи изтичащото битие на всяка цена и да спре естествения ход на остаряващото тяло в неговия красив пик на младост и безсмъртие. Затова са всички селфита, видео проекции, фотосесии и т.н. – непримиримото отхвърляне на смъртността и битката с ужаса вътре в нас, скритата цъкаща бомба на времето, слята с реалността на тялото, което буквално се изплъзва от всички процедури на виртуалното си мумифициране и постепенно се преобразува в нищото на небитието. Пърформансът е задълбочена психограма на отчуждението на човека в дигиталната епоха, едно оригинално тълкуване на основанията за неговото безпътство и болезнената травма от неспособността му да обича.
Като акцент на българската програма се открои и първото участие на балет „Арабеск”, посветено на работите на младите хореографи Асен Наков с „Моето второ аз”, Ангелина Гаврилова с „Пътят ми с теб” (вж. „Култура”, бр. 18 от 12 май 2017) и Филип Миланов с „Exit” (награда на публиката и на международното жури на ІХ конкурс за съвременна хореография „Маргарита Арнаудова“, „ИКАР“ за съвременен танц). И тримата демонстрират ярък разпознаваем почерк, отлично владеене на съвременния танцов език и отчетливо умение да градят въздействащи кинетични образи. „Exit” на Миланов, по музика на Добринка Табакова, е елегантна и въздействаща творба, за чиято енергия много спомага стилното изпълнение на Александра Савова, Виктория Петрова, Петя Колева, Таня Кацарова, Валери Миленков и Васил Дипчиков. Тук Миланов изследва скритата репресия на взаимоотношенията, които пораждат особена свързаност, не рядко преживявана от индивида като ограничение, насилие и дори бреме. Визуалната експресия търси драстични метафори, като обрамчва фигурите с въжета, които те изопват и рухват изнемощели, или някой се опитва да се спаси, като се изкачи-издърпа по висящо въже, но после осъзнава, че е невъзможно, защото влече след себе си тълпа от взаимозависимости и върху него увисват още и още тела... Смела, пластично разнообразна и движенчески много енергична е партитурата на „Exit”.
Танц-инсталацията „Синхроничност” на Станислав Генадиев е удържана в мярата на строгия техно-минимализъм и макар за нашата среда да е доста експериментална, като цяло оставя впечатлението за адаптиране на чужди образци към нашата все още твърде неопитна сцена – като се започне от неординерните ярки работи на Брис Льору и се стигне до емблематичните техно-кинезии на Хироаки Умеда. В центъра на очертан с неон куб стои фигура, прикована като детска играчка войниче, която се върти и клати ту напред, ту назад. Дълъг мрак, блясва светкавица, след това отново дълъг мрак и нова светкавица – експозицията е твърде дълга и затормозява сетивата, защото играе на границата на поносимост на очите, които, свикнали с мрака, са разрязани от миг светлина. Формално работата престава да въздейства на десетата минута, тъй като е изчерпала всичките си възможности, а от визуално-кинетичната повторяемост се постига само досада
Невъзможност в най-чист вид | фрагменти в движение” е действително фрагментарен спектакъл с опит за смесване на театрално-движенчески език и жива музикална импровизация на контрабас на хореографката Стефания Георгиева и контрабасиста Добромир Кисьов. Скучновата изява на множество пърформарски клишета, работата не казва и не подсказва нищо ново или значимо. 
В отегчението на постепатажното се движи „Саломе” на Мирослав Йорданов в изпълнение на Мирослава Захова. Йорданов използва техниката на пределната бавност и буто ступора, за да онагледи „християнската традиция, изобразяваща Юдейската царица като икона на фаталната сила на женската съблазън”. Хореографът обаче остава в стереотипното – женската власт е неустоима, защото подсъзнателното влечение е нерегулируемо. Фалокрацията рухва, оголена пред дишащата съблазън на танцуващата жена. Борбата е вечна и изконна – Саломе е с боксови шорти, противник, който отдавайки се, побеждава. Между вулгарното и метафоричното стои играта с пластмасов самолет, чиито корпус и нос са галени бавно с деликатна чувствена ръка, а после поети с уста. Финалът прави опит за ироничен обрат, който обаче не успява да се състои – на сребърен поднос, вместо главата на пророка Йоан, е поднесено дистанционно, което обаче не може да изключи рециклиращата се програма.
Доста по ироничен и забавен е пърформансът „Мадам Кифл`а” на Мирослава Захова, галерия „Етюд”. Четири момичета в бели престилки като от психодиспансер сред благоухания и розовата светлина на спа център се разкрасяват с бюти продукти – червила, лакове, помади, като са командвани от глас да изпълняват какви ли не задачи – да пеят, пълзят, да се самонаказват с плесници по голо дупе и т.н. заради награда – нови комплекти козметични разкрасители. Захариева умело и жлъчно пародира бюти индустриалните механизми на естетическо поробване, в което тялото, вместо „дом на живота”, се възприема като „чиста стока” с цена, която зависи единствено от естетическия идеал на пазара, а именно „мадам Кифл`а”, празноглавата млада силиконка с подути устни, пълен сутиен и празна глава. Празните погледи на четирите изпълнителки - Симона Спаскова, Деница Даринова, Александра Манчева и Петя Пеева, изграждат гротесковата картина на днешната невроза на красотата и фрустриращата култура на ювенилността, която превръща „младостта” в емблема на щастието, основна житейска ценност и нравствена мяра.
В майсторски театрално-ироничен тон, пак в галерия „Етюд”, фестивалът се закри с „Историята на вчерашния ден” по идея на Галина Борисова с цели 6 изпълнители. Идеята е вдъхновена от дневниците на Л. Н. Толстой и лозунга й: „Никога спомените не действат така силно, както в състояние на душевна слабост”. Борисова както винаги е много „наративна”, като така „парализира” вниманието в серия битови/кинетични подробности и незначителни детайли, които неусетно се пресъграждат от хаос в напълно различен макродискурс, поставящ доста по-тежки и претенциозни въпроси. Уютна стая с есенен фототапет и завеси на жълто-зелени брезови клонки, кресла с книги, мокет-трева, лампи. Тела бавно се редуват на горска пейка да съзерцават пейзажа на фототапета, раздаден е и текст-манифест на публиката. Изведнъж, сгърчени, телата бягат през прозореца и носят сухи клони, развалят декора, навиват тревата-мокет, завесите са свалени и сгънати, а фототапетът - навит на руло. Уютът за миг изчезва - съзерцателите са и рушители. Допреди миг са пускали мелодии от смартфон и са ахкали, а сега сцената се мие старателно с дезинфектант, ръкавици и парцал като в предприятие. Споменът е удържал света, неговия порядък, правил го е близък и сроден, но без него съществата се израждат във варвари, унищожители, които изконсумират света, спомените, изкуството за своя угода и после делово напускат сцената.
Българската платформа показва, че съвременният български танц вече е намерил своята публика и културно място, но все още търси оригиналните си внушения и постижения. Може би защото пърформансът си пробива път у нас само от две десетилетия, а негова история е вече доста по-богата и релефна.
Пърформансът, такъв какъвто го виждаме и тук на Антистатик 2018, сякаш се е сдобрил с табуто, почива си в точната мяра „неуместност”, в поносимо сдружаване с грозното, отказал се е от ръбатото самодефиниране на истината през отвращението и ироничната хула към общоприетото лустро. Навярно, защото всички възможни граници на театрализиране на „театъра на живота” са осъществени – нищо не учудва, не изненадва, не шокира. През вече десетилетната история на фестивала са показвани образци от най-дръзките до по-меките форми на ужас в буто, на естетиката на безсмислието до крайно ексцесивните пускания на кръв (Иво Димчев), пиене на пот („Viva Mandic” на Марко Мандич и Боян Яблановец, Словения, „Антистатик” 2011), реално умиране (макар и не в България), клизма-акции, уриноживопис и оргазъм кинетика (вж. „Paquerette” на Сесилия Бенголеа и Франсоа Шeньо, Франция, „Антистатик” 2010”). Като че ли е изчерпана класическата формула на авангардното, според която чрез скандалното и провокацията се постига нещо ново и се разширява самото поле на художественото. Наместо да води до нови открития, скандалът като че ли само досажда и уморява. Окото е привикнало, любопитството все по-трудно се провокира, а обичайността на скандалното е клиширана. Може би всичко това показва, че тази форма вече е във фазата на своята пост-пост-модерна „класическа зрялост”, че е установила езика и периметъра на своето художествено поле. Завоювала е и наградата си - правото да възвръща живота и изразността на самото тяло и на неговата действителна, тежаща, но и експресивна плът.