Човечеството, а екипът на Култура е част от него, винаги е намирало изход

 

- Връщате се от Китай. Не е ли потискащо за един европейски историк, който описва бързо течащи събития, да общува с хора, за които оценка на Френската революция е рано да се прави, защото са минали само някакви си двеста години...
- Ние твърде често велеречиво се жалим, че сме жертва на предвзети стереотипи – най-често негативни. Но както личи и от въпроса, сами, дори неусетно за нас, се поддаваме на съблазънта да стереотипизираме „другия“. Съвременен Китай вече няколко десетилетия има твърде малко общо с вкоренилите се представи за него. Той е динамичен, вторачен в бъдещето, без обаче да забравя и миналото си. Силно впечатление ми направи, че на последния конгрес на Китайската комунистическа партия два от най-важните проблема, които бяха поставени и обсъждани, бяха за екологията – Китай, както знаем, има големи пропуски в това отношение – сериозен проблем в страна, където гъстотата на населението в много източни и южни провинции надвишава петстотин души на кв. км. Поразен бях, че е създаден институт за културно-историческото наследство, който обединява дейността на стотици институции, работещи в сферата на историята, етнологията, обществената психология, който дири как да се хвърли към бъдещето мост, здраво запънат в миналото. Включително с амбициозната програма да бъдат намерени и разкопани най-древните градове в Китай, които често на са 4 хиляди години.
Лошото е, че доста от нещата, които стават там, научаваме от вторични източници, често изкривени съобразно интересите на една или друга държава. В това отношение Софийският университет, в който от десетилетия има специалността „китаистика“, в който работи един от 14-те най-добри (по китайска оценка за повече от 800-те институти „Конфуций“ по света) институти „Конфуций“, а почти е завършила и работата по създаване на първата дуална магистърска програма между китайски университет и наш, може да предостави поне част от нужния коректив.
- Видяхте ли в Китай китайските ни корени? Напредва ли българската историография с търсенето на изворите на прабългарското – тук сме може би между гротеската и сериозното, но все пак няма да отречете, че всеки народ има нужда да знае произхода си...
- Не съм специалист по отдалечените периоди на нашето минало. Често се оплакваме, че моделирането на представата ни за близкото минало е жертва на политическите процеси и политическата коректност, но, струва ми се, че и наченките на историята ни не са свободни от политически внушения. През какви периоди минахме? Славяни с многобройни прабългари. Славянско море с шепичка прабългари. Многобройна прабългарска орда с относително по-малобройни славяни. А и самите прабългари... Тюрки? Не изглежда добре, особено, когато се вгледаме в съседите си. Алтайски произход? Много близо до монголците, които не са оставили добра памет за своето Средновековие. Ирански произход? Като че това надделява сега, но се чудя какво ще стане, ако САЩ вземат, че ударят Иран и го нарочат за основен противник на западния свят.
- Всъщност, българската историография възприе ли схващането на Бродел за „дългото време” (longue durée)? Ако го е направила, проявява ли се вече някакъв „отстранен” поглед в изследванията през последните години? Дилемата на българските историци не е ли била винаги между „погледа отвътре”, себенадъхващ се и патриотично моделиращ събитията чрез специфичното им осветяване, и „поставянето в световната история”, което понякога изисква остри и недотам любезни оценки на случилото се по нашите земи?
- Още като студент бях поразен от исихасткото вторачване в пъпа на нашата история, разглеждана често per se. Влюбен бях в красотата на нашите възрожденски къщи и алафрангата, без да си давам сметка, че традиционната къща от Бейрут до Загреб има много прилики и съвсем малко отлики и че нашата копривщенска и пловдивска къща са преки заемки от гръцката и турска градска къща, а успоредно с нашата алафранга, подобни процеси се развиват в Латинска Америка. Колцина в България знаят, че едновременно с нашето Априлско въстание, избухва въстание на дунганите в днешен Синцзян в Китай. И тук има харизматичен лидер – Бенковски, и там – Якуб хан. И тук се води лъжлива пропаганда, че мюсюлманите ще изколят християните, и там – че китайците ще изколят мюсюлманите. И тук, и там във въстанията се сблъскват външни сили – най-вече Великобритания и Русия. Страхувам се, че нежеланието ни да погледнем на процесите у нас се корени в инстинктивното, дълбоко крито усещане, че на фона на световната история, ще изглеждаме твърде малки, проблемите ни - твърде незначителни. По начало, изместването на търговските пътища през ХIХ век рязко намалява стратегическото значение на Балканите като цяло. Преди години, вдъхновен, четях лекции по балканска история за докторанти в САЩ. Един от тях – по-възрастен от мен пастор, а аз бях неприлично млад тогава, се доближи до мен със задължителния комплимент: “Много са интересни лекциите ви, но не забравяйте, че за нас изворите на Нил и Дунав са съвсем близо един до друг”.
- Днешното време като че ли е време повече на разказваните спомени, отколкото на всеобщо приетата история. Как ще се реши спорът помежду им (ако има такъв)?
- Шопът, като видял жирафа, казал: „Нема такова животно“. Та и моето отношение към „всеобщо приетата история“ е такова. Не е имало, няма и не ми се вярва да стигнем до феномена „всеобщо приета история“. Може да стане, ако имаме общество без вътрешни различия, без противоречия в интересите, обединено в името на една цел. Вие виждате ли възможност за такова развитие? Аз не. Пък и колко скучно ще бъде тогава.
Много отдавна ми се е искало да дам като дипломна работа на студент (аз обаче не работя в катедрата по история на България) да направи сравнителен анализ на спомените на Вера Мутафчиева, Георги Данаилов и Илчо Димитров. И тримата са връстници, и тримата – всеки в своята област, стават видни интелектуалци, и тримата рисуват радикално различна картина на своята младост и зрялост, виждат и заострят вниманието на читателя върху различни неща, които често си противоречат едно на друго. Докато имаме, а винаги ще имаме, такъв различен поглед върху историята, всеобщо приета история няма да има.
- Нека отделим подобаващо място за популярната псевдоисторическа история, която разпространяват медийни фигури, между тях и историци... Има ли лек срещу нея? Или противодействието е ненужно? Или е излишно?
- Преди петнайсетина години написах едно есе „Чалгата в историята“, насочено срещу явлението и най-ревностните му проповедници. Наскоро го препечатах, което ясно говори, че особена полза от него не е имало.
С пренебрежение говорим за чалгата в историята и за нейните изпълнители, но не бива да я отминаваме, защото тя моделира съзнанието на част от младите българи.
“Чалга” в масовото съзнание е явление популярно. То отговаря на най-низките вкусове на публиката. Чалгата в музиката отдавна предизвиква предимно отрицателна обществена реакция. А чалгата в историята? Замълчаваме я. Гледаме я отвисоко. Подиграваме я, но тихомълком. Зер, кой ще иска да си разваля отношенията с колеги.
Своеобразна чалга се роди още през зимата на 1989-1990 г. Разискваха се теми, които преди бяха табу, затова обществото бе жадно да научи истината – Народният съд, лагерите след Девети, “възродителният процес”. Приноси бяха направени дотолкова, доколкото позволяваха разкритите тогава документи. Сериозни историци, които и преди балансираха на ръба на разрешеното, внимателно опитаха да нахвърлят мазките на една, все още неясна картина. Но тогава изникнаха и първите майстори на чалгата. Не от небитието. Някои от тези, които до девети ноември 1989 г. се задавяха от възторг пред историята на комунистическата партия и громяха монархизма, на единадесети се обявиха за културолози или политолози и почнаха да хвърлят гръм и мълнии срещу Народния съд или отрицателите на величеството.
Любопитно е сходството между нашумелите изпълнители на чалга в музиката и в историята.
И в музиката, и в историята и най-некадърните творения могат да видят бял свят. Трябват ти само пари за звукозаписно студио или за печатница или познат в някоя медия.
И в музиката, и в историята чалгата е по-популярна от класиката. Не е за чудене – класиката е трудна, изисква предварителна подготовка, за да я възприемеш.
И в музиката, и в историята чалгата прокарва граница между сериозните и несериозните изпълнители. Изключения не липсват. И в двете сфери изначално сериозни изпълнители са били подмамвани от лесна слава и известност.
И в музиката, и в историята авторът или изпълнителят на чалгата е “наше момче”. Умее да се държи свойски с тези, които, поради незнание, оценяват високо творенията му.
И в музиката, и в историята чалга изпълнителят се приспособява към вкуса на една социална категория, която се появи след 10 ноември – новобогаташите. Понатрупали имане, но чувстващи естетическата си или интелектуална недостатъчност, те са поласкани, че могат да се отъркат, ако използваме израза на Захари Стоянов, о науката или респективно - о музиката. Резултатът е, че понякога подпомагат финансово това, което разбират – чалгата – но почти никога класическата музика или история.
И в музиката, и в историята чалга изпълнителят може и да е добре образован, да е бил специалист в определена област, но набляга на популярните шлагери. Ясно му е, че ако изпълнява арията на Виолета от “Травиата”, да не говорим за Онегер или Шьонберг, ще има значително по-малобройна публика, отколкото ако извие трелите на “Имаш ме – нямаш ме”.
И в музиката, и в историята чалга изпълнителят съзнателно се насочва към сензацията, търси скандала.
И в музиката, и в историята за собствен вкус на чалга изпълнителя трудно бихме могли да говорим – става и сантименталният романс, става и рокът, става и рапът, дори и регето – важен е успехът сред публиката. Та и при историците – и археологията, и старата история, и Македония, и войните - най-добре тюрлю гювеч от всичко заедно – важното е да се гъделичка националното самочувствие.
И в музиката, и в историята изпълнителите търсят и често намират опора в рамото на политиците. За тях този тип музика и този тип история са магистрала към сърцето на това, което те броят за народ, сиреч електорат.
Популярната история не е чалга. Тя е трудно дело, достойно за уважение. Пишат я професионалисти, пишат я талантливи добронамерени популяризатори. Чалга са материали, които дирят сензация на всяка цена, които представят все още неясни, а в много случаи и неверни предположения във форма, която угажда на масовия вкус; които съзнателно или несъзнателно апелират към и целят да окажат въздействие върху сравнително необразованата част на аудиторията с вкус към историята, към настроената “патриотично” част от читателската и зрителска аудитория, към тези, които отчаяно се нуждаят от познат здрав пристан, към който да закотвят во веки веков нестабилното си самочувствие.
Нека да бъдем ясни. Аз съм твърд привърженик на популярната история, на това, че трябва да пишем и да разказваме ясно за широките маси, които нямат специфично историческо познание, че не бива да се ограждаме от тях зад висока стена. А подобни истории и фантасмагории има във всички държави, макар в повечето от тях да са съсредоточени в жълтата преса, която купуваш на касата в супермаркетите.
- Вашият баща, акад. Илчо Димитров, има голямата заслуга в едни трудни години да бъде издаден дневникът на Богдан Филов. На 2 февруари т.г. се навършиха 135 години от рождението на Филов. Никой не ги отбеляза. Не трябваше ли поне историческата гилдия да напомни за него? Оттук идва и по-общ въпрос: не трябва ли да преосмислим отношението си (общественото, не гилдийното) към политически укорими фигури с принос за развитието на България?
- Въпросът е труден. Доскоро в месарниците висяха схеми на тялото на телето, та клиентът можеше да си избере от коя част да му отрежат – било за пържоли, било за котлети, било за задушено, било за друсан кебап. Можем ли да се отнасяме така към спорните фигури от миналото ни, към тези, които са със заслуги за развитието ни като народ, но същевременно са направили немалко, за да ни загробят като народ. Та и Филов – с неговия неоценим принос в археологията и неговия дилетантизъм в политиката, който ни докара не само позорния Закон за защита на нацията и готовността да бъдат изпратени българските евреи в лагерите на смъртта, но и с нищо предизвиканата, самоубийствено обявена война на САЩ и Великобритания, която доведе до хиляди жертви в бомбардировките и третирането на България като победена в Парижката мирна конференция.
- И един още по-общ въпрос: в някои страни за обогатяване на чувството за историчност се издават официални списъци с годишнини за честване на национално и регионално ниво, честванията се насърчават. Вие на какво мнение сте?
- Честно казано, не съм се замислял, а и не смятам, че е необходимо да го правя. Не пречи да има подобни списъци, но вече сме достатъчно чувствителни към историята си, за да се нуждаем от остен, който да ни насочва в правилната посока. А правилната посока - това са дълбоки коловози, издълбани често от политиката на редица правителства.
- През последните 29 години България премина през много изпитания. Мислите ли, че можеше да си спестим някои от криволиците и задънените улици, в които попадахме? Или това е горчивата чаша с лекарството, която трябваше да бъде изпита. Питаме, въпреки че, казват, в историята „ако” не съществува...
- Не съм привърженик на идеята, че „ако” в историята не съществува. Защо във физиката, химията, биологията да можем да променяме съотношението на съставките, а в историята да не можем. И нека да дам няколко примера. Какво щеше да стане, ако походът на Сигизмунд не беше през 1396 г., когато Османската империя бе на върха на могъществото си, а десетилетие по-късно, когато бе раздирана от междуособиците на синовете на Баязид? Какво щеше да стане, ако папата бе приел искането на княз Борис глава на българската църква да стане харесалия му Формоза Портуенски (по-късно сам станал папа)? Какво щеше да стане, ако България бе запазила излаза си на Егейско море след Балканските война? Нямаше ли в навечерието на Втората световна война Съветският съюз да ни спретне референдум по модела на тези в Литва, Латвия и Естония, за да си осигури излаз на Средиземноморието, и т.н., и т. н. А що се отнася до близката история, можеше да не разрушим селското си стопанство, ако следвахме примера на Чехия, а не съвети, давани отвън, от дейци на държави с фермерско селско стопанство.
- В момента оглавявате организация, която подкрепя научните изследвания в България. Да се надяваме ли, че нейната дейност ще помогне на малка България да се задържи на повърхността в областта на науката, а и на културата и образованието?
- Като гледам колко трудно вървят нещата, имам съмнения. Но все пак, смисълът се крие в създаването на значителна научна инфраструктура, която да позволи на участниците в нашия консорциум в обозримо бъдеще да кандидатстват за големи научни проекти.
- Когато есента вестник „Култура“ спре да излиза, как трябва да продължим?
- Отговарях на въпросите, докато съм на конференция в Китен. След заседанието се излегнах на плажа, както си му е редът, и се зачетох в книгата, която си носех. По едно време ме заговори непознат мъж. Каза ми: „Знаете ли, че докъдето погледът ми стига, вие сте единственият, който чете книга“. Загледах се. Действително, доста бяха вперили поглед в телефоните си, неколцина в таблетите си – никой не четеше дори вестник. Явно е, че трудно можем да си представим мащабите на революцията в комуникациите през последните десетилетия. Трудно ми е да давам рецепти какво и как трябва да се направи. Остава ми надеждата, че човечеството, а екипът на „Култура“ е част от него, винаги е намирало изход. Пожелавам ви успех.
Въпросите зададе екип на „Култура