Стоян Бакърджиев -
преводачът работохолик

 
Обикновено се случваше така. Звъни телефонът.
Вдигам слушалката, чувам: Стоян е. От Пазарджик се обаждам. Завърших „Ернани”…
И почва да ме посвещава в работата си. Доволен от извършения огромен труд. Преизпълнен с вълнения. И дори ми рецитира превода си на известния монолог на Ернани: „С мен върви смъртта…” А, какво ще кажеш?
А друг път така. Телефонът звъни.
Вдигам слушалката, чувам: Стоян е. Обаждам се от София. Приключих с Клайст. Към два часа ще го занеса в издателството. Мога ли да преспя тази вечер у вас?
Това беше Стоян Бакърджиев. Безпощаден работохолик. Напрегнат. Развълнуван. И винаги нащрек. В някакъв пределно превишен праг на възбудимост по отношение на преводаческата си работа. Почти главозамайващо отдаден на идеята да претвори на български колкото е възможно повече измежду най-доброто от световната поезия и драматургия. Поради десетилетния застой в издателската ни дейност, породен от неизменните забрани на тоталитарната ни система. Той имаше за себе си чувството, че е мисионер. Убеждаваше ме, че въпреки зловещата цензура, трябва да се работи упорито, всеотдайно, че ако днес еди-кой си автор не може да се издаде, то някой ден току-виж, че излязъл. И той работеше за това затаено в себе си обещаващо утре. Работеше упорито за след… години, за… при по-добри дни… Колко много дупки трябва да се запушат в литературата ни. И изреждаше куп световни имена, класически и съвременни , напълно отсъстващи в личните ни библиотеки. Нищо нямаме, нищо. Живеем като аборигени заключаваше той.
Приятелството ни беше съвсем непринудено. Той се чувстваше така близък с всички вкъщи, като че ли беше член на семейството ни. Дори не си спомням кога сме се запознали. Било е съвсем в младежките ни години. В родния ми град Пловдив, който е само на трийсетина километри от Пазарджик. Обикновено се засичахме в Клуба на културните дейци или на Главната улица, неизменното пловдивско стъргало. А след време почти насила ме направи преводач. Случайно бях превел две стихотворения от Иван Бунин. Прочете ги, възкликна от радост и ентусиазирано ме замъкна в издателство „Народна култура”. И за моя изненада, сключих договор. Запозна ме с Грегор Ленков. Страшен преводач, беше оценката му за него. И изведнъж от нашето сприятеляване се получи една вдъхновена преводаческа тройка. И той, и Гришата бяха пришълци в София и моята бивша квартира в Западен парк се превърна едновременно в хотел и творческа лаборатория. Получавахме преводачески задачи от „Народна култура”, първоначално за малките томчета с избрани стихове от Пушкин и Лермонтов. Разпределяхме се по помещения, доколкото ги имаше в един маломерен едностаен апартамент. Връщайки се от репетиция, жена ми набързо приготвяше нещо за хапване. Работихме като смахнати, без нито минута отдих. От превъзбуда не можехме вечер да спим и се засичахме в тъмното със светещи цигари. Най-професионален от всички беше Стоян. Превеждаше с някаква магическа лекота – е, той си знаеше, но на мен ми се струваше невероятна неговата дарба да се справя дори с (на пръв поглед) непреводими места в текстовете. Гришата беше изключително прецизен, но работеше бавно и мъчително. Аз бях новак в преводаческото дело и често се спъвах в по-трудните фигури на речта. От Стоян научих как да се справям с цезурите и анжамбманите. Той стоеше над главата ми като учител по пиано, като ме караше да повтарям направеното в нови и нови варианти, за да свикна с „хватките” на преводачеството. Преводаческите му възможности бяха наистина неизчерпаеми. И днес, ако разгърнете страниците на което и да е преведено от него произведение, ще ви облъхне магията на разкошния му преводачески талант.
Стоян не обичаше асансьорите. И отваряйки входната врата, го виждах запъхтян, изкачил множеството зигзаги на стълбите до седмия етаж. Едрите черти на лицето му бяха като насълзени от избликналата пот. Събуваше обущата си и се изтягаше на дивана, изтощен от разговори с редактори и срещи по кафенетата. Изваждаше от неизменната си кожена чанта бутилка и начевахме… мухабета. „Мухабет” беше любима негова дума. Често по телефона ми казваше: Искам много да се видим и да си направим мухабета. Стоян ненавиждаше тоталитарната система, четеше много самиздатска литература и ми носеше какви ли не любопитни новини от средите на московските и варшавските дисиденти. Откъде ги научаваше – не зная, пък и не помня да съм го питал или да ме е осведомявал. Но беше изпълнен с някаква неистова вяра, че този немилостив режим ще се сгромоляса и дори прогнозираше кога: някъде в края на века, което впрочем се случи. Помня, още през 60-те години на миналия век с каква охота декламираше своя превод на късата поема на забранения руски поет Мережковски „Шакия Муни”, която през 1983 г., когато вече бях на работа в „Народна култура”, включих в антологията „Заветни лири”. Декламираше я почти с тайнствен глас, като при някакво заговорничество. При едно друго отбиване у дома ми съобщи, че заедно с философа Желю Желев са наели квартира в някакъв сутерен зад бившия комплекс „Заимов”. И разказваше с възторг за този „разочарован комунист”, четейки ми цели преписани страници от бъдещата му книга „Фашизмът”, в който звучаха съвсем откровени паралели с комунистическия строй. И очите му сияеха.
По време на работата ми в издателство „Народна култура” Стоян имаше в мое лице не само приятел, но и верен застъпник. Следях като за свои работи всички етапи при публикуването на всички негови ръкописи и особено ми беше приятно проследяването на великолепния му превод на пиесите на Клайст. По мое предложение в новосформираната библиотека „Върхове на поезията”, което излизаше с чудесно оформление на художника Румен Скорчев, беше включен и излезе като второ, допълнено издание преводът му на стиховете на нобелиста Хименес, който и досега смятам за едно от най-големите постижения на преводаческото изкуство у нас. И много, много се радвах и продължавам да се радвам на тази книга.
В издателството усетих и прословутата българска завист към огромното Стояново трудолюбие, така че често трябваше да заобикалям страстите на някои припрени личности там и тихомълком да му помагам.
За последен път видях Стоян непосредствено след падането на комунистическия режим (през опусталялото Луканово време) в наетото от злополучния бизнесмен Анжел преводаческо кафене на ул. „Солунска”. Бях смаян от вида му: лицето му беше потъмняло и имаше болезнен израз, стори ми се зле облечен и някак смален в овехтелия си шлифер. И с някакъв полуугаснал глас, в задъхани пресекулки, ме убеждаваше да стана член на движението „Мати Болгария” сред толкова нароените по онова време партии и организации. И през цялото време го гледах като замаян, с отчаяна и хапеща болка.