Варненско лято - I

 
Музикалната лятна академия е фестивален модул, а събитията в него са идея на артистичния директор на академията проф. Минчо Минчев. От години той съчетава майсторските класове, за които кани сериозни интерпретатори и силни педагози, с концертна камерна седмица, чиято програма всяка година е художествен израз на смисъла, който големият музикант (от гледна точка на огромния си опит) вижда във високата класика. Няма компромиси в неговия подбор, няма курортни настроения, плажни забавления и атракции за лекомислена публика. И тази година Минчев не е изменил на това свое кредо; с цената на огромни усилия доведе във Варна, след десетилетия отсъствие от България, легендарния пианист и педагог Дмитрий Башкиров. Съдействаха му знаменитите ученички на всепризнатия музикант Марина Капацинская и Пламена Мангова. Майсторският клас на този силен и яростен мъдрец беше незабравимо преживяване. Пианото като изразно средство, като възможен оркестър, като неизчерпаемо темброхранилище, като инструмент с необятен репертоар, като любов и опора беше центърът на срещите между Башкиров и младите. Неукротим дух, шокиращ темперамент и енциклопедичен подход във вглеждането към технологията на клавирното изпълнителство и спазването на повелите на музикалния текст. И онзи единствен звук от неговите пръсти, знак и марка на пианиста, на неговата школа. За няколко от младите, надарени с талант, знания, слух и рефлекси, срещата с Башкиров може да се окаже съдбовна. Не и за тези, които се чудеха защо им се прави въпрос, че не знаят какво е темпото на пиесата, която свирят, че не обръщат внимание на композиторските указания, толкова съществени за диференцирането на авторския почерк и стиловата чистота при прочита. „От тези дреболии се създава равнището на интерпретацията. Най-ужасното нещо е да се свири приблизително!”, не се уморява да повтаря Дмитрий Александрович. Срещата-концерт с негови записи продължи линията на интелектуалното и артистично съприкосновение с епохалния пианист. Бе подбрал откъси от свои регистрации на творби от Моцарт, Бетовен, Равел, Шопен, Лист, Скрябин, Прокофиев, Шчедрин от 1958 до 2005 година, парчета музика, памет за изключителния Башкиров звук и стиловата подвижност на прочита, закодирал образното мислене на 86-годишния артист с възторжена и влюбена в музиката душа на дете.
Звукът, артистичното му поднасяне и технологията на неговото производство са основни поанти в преподавателския дискурс на Минчо Минчев. Отдавна не бях прекарвала с часове на негов майсторски клас – използвах пълноценно тази възможност, за да продължа и разширя личния си опит с педагога Минчев. Не пуска цигулката, с която блестящо илюстрираше всичко, което изискваше от учениците си, които всяка година са все повече и повече. Един педагог, който съвършено си владее инструмента, действително е в състояние да създаде качество у този, с когото работи. Просто „пипва” няколко места, обяснява какво и защо трябва да се случи там и после го демонстрира перфектно. Пред очите ми сетивата на всеки един от учениците му, независимо от талант и равнище, реагират мигновено на виталните провокации на отзивчивия, много търпелив и предразполагащ майстор и някак разцъфтяваха, пиесата зазвучаваше поетично, живо, инструментално надеждно, с подбран звук, виждаш накъде ще се разгърне нататък в по-неопитните ръце. Така майсторският клас чрез всеотдайния подход на фигури от такъв ранг очертава реалния смисъл на лично усъвършенстване чрез предложенията на големите музиканти към тези, за които сложният път е в началото. Разкрива им безкрайните възможности в подхода към музиката и, най-важното, подарява им прозрението, че непрекъснатото търсене в нотния текст е всъщност вечно и щастливо вълнение за инструменталиста.
Концертите в Академичната седмица на „Варненско лято” този път са обединени в цикъла „Цигулковите сонати на Бетовен” – труден и дълго реализиран проект, в който десетте сонати на виенския класик се изпълняват от десет български цигулари в три концерта. Минчев е поканил музиканти със забележителни биографии и млади хора, в чието бъдеще е абсолютно убеден. В първия концерт свириха Гергана Гергова, Мила Георгиева и Албена Данаилова, много различни дами на цигулката, а Пламена Мангова бе пианистът на вечерта, поела да музицира с всяка от тях във Втора, Пета и Девета соната. Впрочем, задачата на пианиста в тези сонати е колосална; припомням, че композиторът ги е мислил и определил, подобно на Моцарт, като „сонати за пиано и цигулка”. Втората соната продължава първата още в самото си начало, което интригува, завладява с увличащата жизнерадост в явленията на началния мотив, предизвикателство за звуковото въображение на камерната двойка. Гергова притежава много интензивен, много фиксиран, пробивен дори, но красиво вариращ, бих казала, щастлив звук. Тя е много чувствителна към „репликите” на пианото, на които радостно заявява своите идеи – във втората, ла минорна част създаде интимната интермецо-атмосфера, а в третата последва и някак елегантно филира акустически звуковия гейзер, продуциран от Мангова, в порядъка на едно умиротворение, намерило впечатляващ израз в театралната природа на последвалите реплики между пианото и цигулката - овладени, спокойни и щедри в търсенето на светлината на звука. Последва Пролетната соната, в която Мила Георгиева предпочете да влезе в звуковата аура на пианото още с въвеждащата тема на първата част. Предпочете всъщност да изпълни стриктно заданието на композитора, при което цигулката е вторият инструмент. Тук инициативата бе изцяло на клавира, но Георгиева съществено го „обгрижваше” допълнително, като добавяше към звуковата емисия експресия и поетичност. Кулминация на вечерта бе прочитът на Пламена Мангова и Албена Данаилова на драматичния потенциал на деветата „Кройцерова” соната. Още в самото начало на адажиото (първа част) започна горестен разговор между двете, една драма, едно тържество на смисъла, което завладя цялата аудитория. Тази най-мащабно построена соната може много да отмъсти на своите изпълнители, ако не разчетат и не заредят със специфична енергия драматургичната й същност. Не случайно за нея съществуват толкова противоречиви мнения. Тук Данаилова и Мангова не оставиха никакво съмнение в дълбоката всеобхватност на произведението. Много преди да се установи във Виена, Албена Данаилова правеше впечатление с личния си пиетет и разбиране на Бетовеновата музика. И тук свиренето й бе невероятно – контрастно обусловено, на моменти вулканично, толкова мощно и същевременно органично преплетено с пианото, с впечатляваща култура, с извънредно чист инструментализъм и стилова увереност. И как да се опише щедростта на инвенцията на дуото във вариационната втора част – от изначалния копнеж до хроматично оцветената тайнственост и богато орнаментираното пиано в ръцете на Мангова. Диапазонът на състоянията в този прочит може да се създаде само от музиканти, съчетали безпределна фантазия с лукса и богатството на собствения си инструментален ресурс. Дълго ще се помни тази Кройцерова соната! А музикалните разговори-събития в Академията продължават.