Натюрмортът Делхи

 
Пиша този текст с ясното съзнание, че ще внеса нечакан дисонанс. Преди да започна, прегледах рецензиите в интернет и се уверих, доколкото ми стигнаха силите – все пак Гугъл ми предлагаше 216 000 резултата – че пиесата „Танцът Делхи”, поставена на голямата сцена в Народния театър, а после и в Тулуза, а после и изобилно накацана от „Икари”, е истински шедьовър.
Но според мен не е. Според мен е точно обратното на шедьовър. Не знам дали мога да намеря достатъчно подходящ и същевременно учтив антоним на „шедьовър”. Защото не искам да обидя никого. Цялата постановка е белязана от добросъвестност и обмисляне кое как да се направи, така ли да се направи, иначе ли да се направи, как да се изиграе. Но аз още от салона, уви, започнах да си мисля какво не ми харесва, защо не мога да бъда подкупена от чара на „Танцът Делхи”, от всичките му трагични усилия да се вдигне над земята. А аз съм лесно подкупим човек. Всъщност, отивам на театър именно за да бъда подкупена. Подчертавам: не да се идентифицирам, а да се оставя да грабнат част от мен в замяна на това, което ми дават – удивление, развлечение, размисъл, емоционален смут, епифания. Щеше ми се да има нещо такова и там. Всъщност, най-вече имаше скука.
 
Чувствам се някак самотна в тази публична реакция. От многобройните рецензии из пресата разбирам, че правилното преживяване на тази пиеса подминава епифанията и спира някъде около оргазма. Епитетите са „оригинална”, „невероятна”, „мистична”, „алхимична”, „провокативна”, „ярка”. Устремена е към „смисъла на живота”, „преживяването на болката”, „мрежата от безкрайни прераждания”, танцът, „в който се разтварят всички непримирими противоречия на живота”, „красотата от трансформирането на страданието и човешката мизерия. [1] Рецензиите са интелигентни, писани са от културни хора. Тълкуванията дори са уместни. Къде тогава е проблемът? Проблемът е, че и авторът – Иван Вирипаев, и режисьорът – Галин Стоев, са искали от критиците да си помислят точно това. Сложили са думите в устата им. Буквално са ги посадили там, за да разцъфтят. Принципът е „ние ви задаваме нещо като гатанка, пък вие ще направите нещо като отгатване”.
Проблемът с пиесата не е че е прекалено трудна за разбиране, а че няма какво чак толкова да й се разбира.
Какво всъщност представлява тя? Не е трудно да се обясни. „Танцът Делхи” е съставен от седем миниатюри, в които едни и същи персонажи в устойчива конфигурация преизиграват почти едни и същи движения, но разликите са значими на фона на седемкратното повторение. Действието всеки път се развива в стая за посетители в болница. Взети са специални мерки да се знае, че тази „стая за посетители” никога не е една и съща. Тя ту е описана с рекламни плакати на стената, ту с канапе, ту със столове и списания. Всеки път уж една и съща стая, но не точно една и съща.
Това се отнася и до сюжета. Той също е концептуално единен в различията си. И може да се резюмира приблизително така: две от действащите лица стоят в приемната и научават, че трето, свързано с тях лице, е умряло. Тази смърт предизвиква у тях някакви афекти, някакви ръкомахания и прегъвания на две, но никога кой знае каква скръб. Междувременно те намират повод да си кажат колко прекрасен и необикновен е бил танцът на Екатерина в Делхи. Накрая идва медицинската сестра и иска да оправи документите, но на никой не му е до документи.
Въпросните действащи (и общо взето, бездействащи) лица са:
Младата Екатерина (Радина Кърджилова) - прехвалената изпълнителка на някакъв спонтанно възникнал танц, който я осенил насред болести, мизерия и глад на пазара в Делхи. Допряла си нажежено желязо до гърдите и се разтанцувала, преработвайки болката в красота. Този танц ние не го виждаме. Така и трябва да бъде. Няма как убедително да се види такова чудо. Но през цялото време чуваме ту един, ту друг от героите да разказва с премрежен поглед колко удивително е било изпълнението й. Как изведнъж, като я видели да танцува, разбрали, че грозотата на света си е чиста проба хармония. С течение на пиесата става ясно, че Екатерина вече е известна танцьорка. Това означава, че веднъж изобретила (или получила от небето, или открила в душата си, или поела от околната среда) танца Делхи с помощта на нажеженото желязо, тя продължава да го изпълнява по балетните сцени. И вероятно, като подвижна алхимична пещ, продължава да преработва ожесточението в любов, нещастието в щастие, прозата в поезия, разделенията в единства и различията в еднаквости. Освен дзен съвместяването на противоположностите, тук наднича и някакво християнско мисионерство. Мисионерство с входни билети.
Андрей (Владимир Карамазов) – мекушавият и разколебан самотен мъж на сцената, който ту обича жена си Олга, ту обича Екатерина, ту обича само себе си, ту обича всички едновременно. (Това будистко „всички едновременно” и „всичко едновременно” е скритият лайтмотив на пиесата. Останалите лайтмотиви са открити и постоянно повтаряни в прав текст.)
Балетната критичка (Радена Вълканова), представена като „жена на средна възраст”. Тя е мъглявата приятелка на всички, чиято роля в голямото „цяло” много не я разбрах, но тъй като сюжетът е рехав, пък и концептуално избран да е неустойчив, това няма кой знае какво значение. Предполагам, че трябваше да внесе хладния, делничен, интелектуално оценъчен поглед към ставащото. Интелектуален този поглед не беше, а колкото до оценъчността, въпросната критичка също се прехласваше по митичния танц на пазара не по-малко от другите. Та даже и повече. По едно време – в мига на откровението, който рано или късно трябва да сполети всеки герой – тя казва, че цял живот е живяла някакъв чужд живот (цитирам по памет, докато гледах постановката въобще нямах намерение да пиша „отзиви”). Дали това беше достатъчно, за да осмисли присъствието й на сцената, не знам. И какво би могло да направи „нейния живот” „неин”, също не знам. Може би да хвърли критическата химикалка и също да се разтанцува на пазара в Делхи? Това, разбира се, са само догадки.
Алина Павловна, майката на Екатерина (Светлана Янчева). Най-компактният образ и според мен, най-силно изиграната роля. Вярва, че животът е мъка, независимо кой на чий пазар танцува, и че на света има добро и зло – заблуда, от която дъщеря й, танцьорката, се опитва да я извади.
Медицинската сестра (София Бобчева). Тя е тази, която носи във всеки „епизод” смъртния акт за подписване. Тя е и единственият персонаж, който не умира, може би като потвърждение на страха, че администрацията – традиционен контрапункт на духовността – надживява всички ни. (А може би и умира, унищожена от виковете на съпругата Олга накрая, не съм сигурна.) Тя е и тази, която в мигове на усилено говорене от страна на един или друг герой за изкупителните свойства на танца Делхи, пита: „Ами Аушвиц?”. Останах с впечатление, че и авторът няма отговор на този въпрос и въпросът разумно е бил оставен отворен. Сестрата беше необходимата връзка между епизодите, получовешкият-полубюрократичен психопомп между световете на живите и мъртвите, водачът из коридорите на граничността. Интенцията, вложена в образа, е ясна. Оттук нататък, колкото успява да ни поведе между една болнична приемна и друга, толкова.
Олга (Елена Телбис, великолепна млада актриса, общо взето похабена в тази почти епизодична роля. По-малко сценично време от нея заема само танцът Делхи.) Играе озлочестената съпруга на Андрей, който е общо взето влюбен в Екатерина или може би в танца й, зависи за коя от седемте миниатюри говорим.
Всъщност, всички актьори, както казват футболистите, дадоха всичко от себе си. Владимир Карамазов беше двусмислен, съчетаващ любовта с егоизма. София Бобчева балансираше между длъжностното лице и разсъдливата личност под него. Радина Кърджилова беше едно леко вяло, но достатъчно стройно въплъщение на обясняващия всичко танц. Не ми стана ясно защо през цялото време беше облечена в анцуг и държеше ръцете си скрити в дългите ръкави на горнището му като Натали Имбрулия в клип от 1998 г. Може би защото така е пó „куул” или пък, защото анцугът показва, че е обикновен човек, а не някаква си постоянно вдъхновена танцьорка, която си носи сари в чантата за всеки случай. Сигурна съм, че е имало причина, аз не я разбрах. И Радена Вълканова си изигра ролята на „жена на средна възраст”, ако това би могло да бъде сериозно предизвикателство. Проблемът не беше, че героите не могат да си изиграят ролите. Проблемът беше, че нямаше какво да играят.
Пиесата имаше заявена дълбочина, но нямаше реална дълбочина. „Дълбочината” й идваше от настойчиво преповтаряни, направо набивани в главата на зрителите декларативни клишета за красивото и грозното, за щастието и нещастието, за живота и смъртта. (Може и да пропускам още някоя важна абстракция, но едва ли.) В теснотията на епизодите никакви човешки отношения не успяваха да се задълбочат до степен на емоционална ангажираност и на актьорите не им оставаше друго, освен да се разкрещяват за акцент. И както вече казах, във всеки епизод по някой от персонажите умираше – ту майката, ту любовникът-съпруг, ту съпругата, ту критичката и т.н. – но това нямаше никакво значение. Липсваше изживяване, липсваше усещането за загуба, което пък обезценяваше най-силната емоционална валута на едно художествено произведение, а именно смъртта. Или, казано с по-прости думи, умира тоя и оня, а ние пет пари не даваме. И така – 120 минути. „Ами това е смисълът, смъртта е и важна, и маловажна, когато пред нас се простира панорамата на всичките ни алтернативни животи и всичките ни възможни прераждания, представени в един дистанциран, естетизиран и промислен театрален продукт”, навярно биха ми възразили почитателите на „Танцът Делхи”. „Антигона” е центрирана около смъртта на една единствена личност, която дори не познаваме, бих отвърнала аз, но тази смърт е изключително важна. Тя става въпрос на живот и смърт за останалите действащи лица. В „Танцът Делхи” имаме множество смърти, но, както казва и Сталин, смъртта на милионите е статистика.
Когато формата е толкова важна за съдържанието, човек логично започва да се пита какво й е по-особеното на формата. Седем подобни епизода с известни разлики? Ами Самюъл Бекет го прави във „В очакване на Годо” още през 1952 г. и това му отнема само две части. Прераждане на едни и същи герои от една житейска роля в друга? Много интересно. През 2012 г. братя или сестри Уашовски направиха един филм, „Облакът Атлас”, в който едни и същи герои се прераждаха заедно от един живот в друг, пътувайки през времената.[2] Сравняваме двете произведения и какво да видим? За разлика от „Танцът Делхи”, който се състои от седем паралелни сюжета, „Облакът Атлас” се състои само от шест. Но има и прилики. Ето една малка част от критически отзив за „Облакът Атлас”:
Допускането, че самотата, лишеното от смисъл ежедневие, господството на посредствеността и злото са непреодолими, се нарича отчаяние. Всички ние, които живеем в отчаяния свят на разединението и рутината, имаме нужда от светлина. Светлината е вярата, че животът ни има смисъл отвъд оцеляването и ежедневната битка за насъщния.[3]
Следват коментари за смисъла на човешкия живот, за панорамата на човешките съдби, за това, че осмислянето на битието е възможно само отвъд рамката на личния интерес, личната изгода, отвъд крепостта на личния аз. Смисълът идва тогава, когато човек разбере своята изначална обвързаност с другите хора - в миналото, в настоящето и в бъдещето. И че смъртта е просто врата, а свободата... е в истината, че всички ние сме едно цяло[4].
Странно! Това сякаш е писано за „Танцът Делхи”.
Е, може и да е, а може и да не е. През 2012 г., когато филмът на братя Уашовски излиза на големия екран, Иван Вирипаев пише сценария за „Танцът Делхи”. Дотук налице имаме просто някаква паралелност. Нещо повече. Иван Вирипаев написва пиесата си „Танцът Делхи” още през 2009 г., три години преди филма на братя Уашовски. Само че филмът на братя Уашовски е направен по романа на Дейвид Мичъл „Облакът Атлас” от 2004 г. А той е преведен на руски през 2007 г. Не казвам, че Вирипаев непременно е почерпил идеята си от „Облакът Атлас”. Възможно е дори да не е чел книгата. Проблемът е, че пиесата му звучи като нова свирня по позната партитура.
Извън темата за метемпсихозата, останалите силни страни, за които младият, но вече международно известен руски драматург е похвален, са обединяването на Изтока и Запада, отхвърлянето на западния дуализъм, изповядването на идеи, идващи от New Age епохата, съгласие с будистките представи за карма, живот и смърт, и други такива вече съществуващи идеи, готови да бъдат смесени по един или друг начин. И цялото това полуменящо се битие може да се тълкува от постмодерно по-постмодерно. (Още една схема.) Големият символ на пиесата е самият танц на Екатерина, натрапен като дивна притча за екстрахирането на хармония и красота от всеобщата мизерия. В психологията си има термин за това и той се нарича „сублимация”. Това показва и колко бездънно семпъл е символът. Същият провал за мен е и името на танца – Делхи. Един богат на култура, архитектура и история град е очистен от всичките му възможни значения, за да се нагоди към нуждите на автора. Или може би да им додаде от собствената си аура.
Постановката беше претрупана с технически похвати, които имаха за цел да изтъкнат колко е новаторска и да подскажат на зрителите на какъв режисьорски „тур де форс” присъстват. Резултатът навяваше мисли за претенциозен професионален грим върху едно неизразително лице, което с натрапчивостта на автомат повтаряше клишета и псевдопрозрения. Достатъчно ясни, за да ги чуят критиците. Достатъчно банални, за да минат за мъдрости.
Като нямаше кой друг да каже това, наложи се аз да го направя.


[1] Нарочно не цитирам източниците. (При необходимост Google лесно ще ги издири обратно.) Целта ми в случая е не е да ги оспорвам – в края на краищата, всеки има право на предпочитанията си, – а да обясня поради каква причина съм извън компанията им.
[2]  Странно защо “Cloud Atlas” бе преведено у нас с озадачаващата находка „Облакът Атлас”. “Cloud Atlas” е словесно съчетание, подобно на “Earth Atlas” („атлас”) и “Star Atlas” („звезден атлас”, „звездна карта”), така че преводът би трябвало да се търси между „Облачен атлас” или „Карта на облаците”. За кой ли път руснаците се оказаха по-умни от нас със своя „Облачный атлас”! Но не за заглавието ни е думата.
[3] Минчев, Огнян. „Облакът Атлас” или секстет за човешката свобода. 29.09.2013. WebCafe. https://www.webcafe.bg/id_1576214879_Oblakat_Atlas_ili_sekstet_za_choveshkata_svoboda Проверено на 23.06.2018.
[4] Пак там.