Зрелостта на разказа

 
Кристин Димитрова. „Като пристигнеш, обади се”. София: Обсидиан, 2017.
 
Тази книга се появи през октомври 2017, направи премиера и после потъна в гъмжилото от нови заглавия, типично за края на всяка година. А тя не заслужава да бъде отмината, защото бележи зрелостта на българския разказ от второто десетилетие на XXI век. Още повече върху фона на толкова аматьорски усилия, които минават за популярни. Най-малкото, което може да се каже за книгата на Кристин Димитрова, е нейният безупречен професионализъм. Нищо прибързано, нищо случайно, внимание към всеки детайл – като се започне от корицата и заглавието. Според обичайната и по-лесна практика някой от разказите дава названието на целия сборник. Тук обаче заглавието интерпретира общото в замисъла на всички разкази и подсказва посока на рецептивната ситуация. Кое е общото и какво изобразява корицата, ще кажа след малко. Преди това искам да спомена, че третият сборник с разкази на Кристин Димитрова излиза седем години след втория, „Тайният път на мастилото“, и също като него, а и като първия сборник, „Любов и смърт под кривите круши“, съдържа точно двайсет и едно произведения. Можем да гадаем за мистичния смисъл на това число, самата Кристин някога обичаше картите Таро, а и сега мистични елементи проблясват, обвити в пародийно остроумие, из сюжета. Тематиката на сборника е изцяло съвременна и ако сложим още едно клише – урбанистична. Действието се случва не просто в градска среда, а сред София: сюжетите разчертават карта на пространството, което често минаваме – от Докторската градина навън по лъчите до някой краен квартал. Характерите и сюжетните ситуации най-лесно могат да бъдат наречени реалистични, нерядко с усещането за злободневност: сякаш вече сме чували за подобна случка в новинарската хроника, сякаш вече сме виждали подобен човек в поредния репортаж. (Току виж след петдесетина години някой представител на изчезващата докторантска порода напише дисертация на тема „София от началото на XXI век според разказите на Кристин Димитрова”.) Персонажът е разположен на границата между типични фигури на нашия ден и колоритната идентичност на измислен герой. Ако има нещо, което ме усъмнява в безпроблемния реализъм на тези разкази, това е алегоричният нюанс в маниера на повествуване. Разказите са забавни, злободневни, правдоподобни и все пак в тях има нещо от внушението на баснята или на притчата, нещо, което фокусира и обобщава характерни аспекти на нашето битие. Основната тема на разказите е за вината и възмездието. Не в някакъв философски план, без патоса на националното обобщение и гъдела на политическите проблеми, а като частно събитие, като момент на преход в живота на всеки герой. Героите, от своя страна, принадлежат към различни групи и възрасти, но всички те, неизменно, стигат до някакъв преломен момент, в който съзнанието им просветлява под натиска на неочаквани обстоятелства. (Неочаквани и дори нереалистични, навярно защото възмездието рядко идва с нормалното стечение на житейските факти в нашия свят.) Тогава се появяват алегорични фигури, понякога с пародийно-инфернален характер – като дявола Валафар, битуващ в профанното тяло на котарака Вал. Какво обаче има зад прага, отвъд момента на просветление? Ето, така отново стигаме до посланието, което излъчват корицата и заглавието на книгата. „Обади се, когато пристигнеш“, поръчва заглавието на човека, застанал под него, загледан в яркия източник на неземната светлина. И докато чакаме да се върне някой Оттам, искам да отбележа още три важни неща. Първо, внимателно изградения ритъм на настроенията, които пораждат разказите в тяхната последователност; няма два поредни разказа в общ емоционален режим, внушенията се сменят непрекъснато и това създава чувство за лекота. Второ, грижата за езика: точните думи, подредени в изряден синтаксис, събрани в пестелив стил, богат на асоциативни значения. И най-сетне хуморът, типичният интелигентен хумор, без който е трудно да си представим разказвачката Кристин Димитрова.