Къде да застанем в ситуация на война?

 

Ливанският танцьор и хореограф Омар Раджех е знаковата арабска фигура на съвременната световна танцова сцена. Автор на 15 ярки постановки, Раджех работи с танцьори от Ливан, Сирия, Палестина, Иран, Аржентина, Германия, Белгия, Корея... Откриването на фестивала One Dance Week тази година ще бъде със световната предпремиера на спектакъла му „#Минаре“ (21 септември т.г. , Дом на културата „Борис Христов“ – Пловдив).
 
 
- Живеем във времена на разрушени храмове - ето, посочвате унищоженото минаре а хилядолетната джамия в Алепо. Продължава ли човешкото тяло да бъде храм - може ли танцът да го изгради отново от собствените му руини?
- Интересът ми към минарето на голямата джамия в Алепо не се дължи на прякото й религиозно значение, въпреки че и то не е за пренебрегване, а на нейната културна и историческа стойност. Минарето беше знакова сграда за този град, беше част от живота на много поколения. То бе символът на Алепо така, както Айфеловата кула е символ на Париж, а Биг Бен – на Лондон. Надраснало е религиозното си предназначение, за да се превърне в пространство на човешки ценности. Според мен танцът играе същата важна роля – да покаже тялото като вечно менящо се пространство на идеи, които отразяват житейските ни възгледи и ни карат ежедневно да преосмисляме мястото си спрямо социалната, културна и политическа среда. Така танцът помага на тялото да избяга от статичния натиск на всекидневния живот. И определено му позволява да обнови своето присъствие, своето мислене и вдъхновение.
- Какви очаквания има Западът към хореографското изкуство, което идва от Изток? И дали имате съпротиви към тези очаквания?
- Не бих могъл да говоря от името на онези, които съставят фестивалните програми, не знам какво мислят зрителите и танцьорите в другите страни. Мога само да кажа, че е жизненоважно да останеш открит към нови предложения и творчески подходи. Не деля изкуството според това от коя част на света произлиза. Мисля, че силните артистични идеи винаги се познават, откъдето и да са дошли. По-опасното днес е изкуството да следва политическите решения, които се налагат чрез държавни или институционални фондове - и променят същността на изказа и динамиката на творческите идеи.
- Какво наричате днес война - и как я превръщате в предмет на творческа интерпретация и изкуство. Какво може танцът, а политиката и медиите не могат?
- Не можем да сравняваме танца с политиката и медиите такива, каквито ги познаваме днес. Струва ми се, че те се занимават директно с властта и не се интересуват от идеалната си роля - да разкриват възможностите на бъдещето. Танцът се върти около вдъхновението и творческото начало, той се опитва да отваря нови пътища на мисълта и съзнанието. А войната си е война и не можем да я сведем до разни творчески интерпретации. Моят основен въпрос в „#Минаре” е различен – къде да застанем в ситуация на война, как да реагираме срещу нея. Човешката история е изпълнена с толкова насилие – колко жалко, че още се налага да говорим за него.
- Може ли танцът да променя в политически план света при условие, че това е безсловесно изкуство?
- Танцът няма за цел да променя света. Така и трябва да бъде. Танцът, пък и изкуството като цяло, могат да окажат силно влияние върху зараждането на дадени идеи и възприятия, може да изостри вниманието или да раздвижи статичното мислене; но не бива да го товарим с подобни задачи, не бива да му поставяме подобни цели, ако не искаме да го превърнем в оръдие за политическа пропаганда. Изкуството може да има важна роля за формирането на светогледа, но политиките, които управляват нашия свят, не са подвластни на танца.
- Как подбирате танцьорите, с които да работите?
- Това е отворен процес. Няма конкретен метод, макар че ми харесва да работя дълго време с едни и същи танцьори.
- Какво наричате грешка и какво успех в областта на танца?
- Повечето от тези понятия се губят между личното и общественото, между частните цели и мотивации и колективните норми. В областта на танца е твърде относително да говорим за провал или за успех; това не е бизнес, който може да процъфтява или да фалира. Според мен успехът в танца е трудно измерим, макар да е свързан с трайността на творческото усилие, с неговото узряване във времето, със способността да предложиш нещо невиждано, да изследваш нови представи за човешкото ни състояние. Струва ми се голяма грешка творецът да се опитва да угажда на публиката, вместо да създава заради самия „въпрос” и диренето на отговор.
16 юли 2018
 
Въпросите зададе Марин Бодаков
Превод от английски Зорница Христова