Да налучкаме пътя към отечествата

 
Разговор с преводачката Мая Ценова за поета Махмуд Даруиш и неговата последна книга на български “Дневник на обикновената тъга” (издателство “Мултипринт” със съдействието на Посолството на Държавата Палестина в София)
 
- Съвпадат ли литературното и политическото наследство на един от най-големите поети на последните десетилетия Махмуд Даруиш?
 - Тоест, отговаря ли житейското поведение на палестинеца Махмуд Даруиш на неговото литературно символ верую? Мога да бъда категорична: да. Едно от първите му стихотворения – „Запиши: арабин съм“, го праща в израелски затвор – по това време поетът е все още гражданин на Израел. Когато решава, че няма какво повече да даде оттам на борбата на своя народ, той напуска завинаги Израел и се присъединява към Организацията за освобождение на Палестина, чието седалище по това време е в Бейрут. Неговото стихотворение „Минувачи в думи мимолетни“ е обект на специално заседание в Кнесета – израелския парламент, който излиза със заключението, че на такива стихове няма какво да се отговори. Даруиш стига до член на Изпълнителния комитет на ООП и е един от авторите на Прокламацията за независимост на Държавата Палестина, прочетена на 15 ноември 1988 г. в Алжир. По-късно замразява и това си членство – за да остане докрай верен на творческата си свобода.
 
- Какво е мястото му в съвременната палестинска литература и има ли аналози в други литератури по света?
 
- Уникалното, недооценено извън арабския свят богатство на арабския език е, че той е в основата на едно изключително по размерите и важността си явление – съвременната арабска литература. Четящите хора в двайсет и двете арабски държави четат и се възхищават на големите имена на арабската литература, като ги приемат за свое общо достояние и ги поставят в основата на своето усещане за единение. Махмуд Даруиш е не просто познат в целия арабски свят, той е един от върховете на съвременната арабска литература, номиниран години наред за Нобеловата награда за литература (когато почина, мнозина литературни критици – и араби, и чужденци, казаха: “Нобеловата награда загуби от това, че не беше присъдена на Махмуд Даруиш.”) Несъмнено аналози на творчеството на Даруиш има и в други национални литератури, чиито автори са представители на народи със сходна историческа съдба. Познавам няколко араби, които защитиха докторски тези по сравнително литературознание в български висши училища през 80-те години с теми, сравняващи творчеството на Махмуд Даруиш с това на Вапцаров, но несъмнено има и други възможни паралели.
 
- Дали „Дневник на обикновената тъга”, последната му книга на български, дава нови отправни точки за интерпретацията на неговото творчество у нас?
- Така се случи, че „Дневникът…“ е първият прозаичен текст на Махмуд Даруиш (първото му издание е от 1973), но аз стигнах до него, след като бях превела другите два („Памет за забравата“ излезе през 1996, „В присъствие на отсъствието“ – през 2012). В един момент си зададох с някакъв автоупрек въпроса защо чак сега, но скоро реших, че точно така е трябвало да се случи – може би досега не съм била готова за него. За мен самата „Дневникът“ беше откровение за изворите на огромното – не само по обем, но и като емоционален заряд, творчество на Махмуд Даруиш, но същевременно и извори на решимостта на неговия народ година след година да превъзмогва личните си трагедии и да оцелява, за да продължи да се бори за отечеството си, и то не само в политически план. Това не е без значение за всички нас, които не живеем в условията на окупация, но невинаги успяваме да налучкаме пътя към отечествата си. „Дневникът“ дава представа за оная амалгама от политическа, житейска и поетическа позиция, която прави от Махмуд Даруиш летописеца на палестинското битие.
 
- Какви са езиковите предизвикателства при превода на поезията на Даруиш на български?
 
- Има определения, според които поезията е онова, което се губи при превода. Същевременно ми се случва да си мисля, че ние, преводачите, сме особен род „завистливци“ – виждаме някакъв текст, казваме си: „Ех, защо не съм го написал аз!“, и се залавяме да го превеждаме.
 
- Какъв човек беше Даруиш наяве?
 
- Мисля, че го сънувах няколко пъти… Но беше вече, след като той си отиде от тоя тленен свят. Винаги съм мечтала да го познавам „на живо“, но никога не съм дръзвала да си представя, че това е осъществимо. А със сигурност той не е поставял бариери между себе си и „обикновените хора“. Звездният ми миг беше, когато един единствен път си говорих с него по телефона. Търсехме го по всички възможни канали – заради авторските права на поемата „Фреска“, която излезе в мой превод през 2004. Когато почти бяхме изгубили надежда да се свържем, един ден той се обади. Когато в слушалката прозвуча: „Аз съм Махмуд Даруиш“, просто се изправих на крака. Не помня какво си говорихме – помня усещането, че винаги сме се познавали, че едва ли не сме израсли заедно… Една не съвсем обичайна книга с автор Махмуд Даруиш е готова на български език вече от няколко години, но не успява да излезе, защото ливанската журналистка Ивана Маршалян, която притежава не толкова авторското, колкото моралното право върху нея, държи изданията й на различните езици да бъдат идентични с арабското, а това би струвало твърде скъпо, тъй като има доста страници с цветни илюстрации. Става дума за едно интервю, което тя, без да вярва особено, че ще успее, поисква от Махмуд Даруиш в Париж през 1991, когато той вече е отказал да дава интервюта изобщо. За нейна изненада, поетът не само приема да отговори на въпросите й, а ги поисква писмено и когато ги получава, определя ден и час, за да й предаде писмените си отговори. В уречения ден и час Ивана получава 26 странички, изписани на ръка от самия Махмуд Даруиш, както и поръката да ги издаде, когато вече него няма да го има, и да се погрижи да направи „елегантно издание“. Книгата, озаглавена „Аз, долуподписаният Махмуд Даруиш“, излезе в самото начало на 2014 - така е отбелязано върху самото издание, но още през декември 2013 аз я получих като новогодишен подарък от сина си, който по това време пътува до Бейрут. Заради нея станахме приятелки с Ивана, макар че още не сме се виждали. Имаме една и съща любима страница от 26-те. Но освен нея, за мен не по-малко трепетни са страниците с авторския разказ на Ивана за обстоятелствата около това интервю – вълнуващите й мигове с Махмуд Даруиш в парижката есен на 1991. И не губя надежда, че те ще станат достояние и на българските читатели, сред които има вече немалко приятели на творчеството на Махмуд Даруиш.
 
Въпросите зададе Марин Бодаков