Светът, видян
през Кристалния глобус

 
Като всеки голям и амбициозен фестивал Карлови Вари внимателно наблюдава процесите в световното кино, следи фестивалния рейтинг и реагира с адекватни промени и обновление.
В тазгодишното издание се забелязват няколко нови момента.
1. Поради реална политическа неизбежност, програмата „На изток от запад“ (парафраза на знаменития роман на Стайнбек „На изток от рая“ и филма по него на Елия Казан от 1955 г. с легендарната роля на Джеймс Дийн), вече няма как да остане в отеснялата първоначална формула: поглед към киното на посткомунистическия изток след падането на Стената. Актуалните теми и остри социални проблеми, които подхранваха филмите от тази категория, вече са други и сега програмата иска да обхване новата актуалност по опростен географски принцип. Затова изтегля „изтока“ в посока на днешните горещи зони, където кипят нови политически събития, социални и военни конфликти. Така в селекцията попада „Планината Сюлейман“ на дебютантката Елизавета Стишова, който идва чак от Киргизстан като (не)обичайна семейна драмедия, мотивирана тъкмо от променените социални характеристики на всекидневния живот. Полският филм “Via Carpatia” на дебютантката Клара Кочанска пък е за бежански лагер на гръцко-македонската граница, заснет като квазидокументален разказ с драматичен сюжет. От същата източна посока е и иранският филм „Амир“ на дебютанта Нима Еглима - психологизиран разказ за идващото поколение, което не може да решава съдбата си като личен житейски избор, а е принудено да се съобразява с наложени догми и правила. Обновлението на програмата „На изток от запад“ е и в променения критерий за участие само на първи и втори филми от млади режисьори. Очевидно е желанието в Карлови Вари да се появят нови автори с убедително присъствие в следващото филмово десетилетие на световното кино.
2. Както някои други големи и сериозни фестивали реагираха своевременно за полезно партньорство с мощните телевизионни производители, така и Карлови Вари оценява реалностите на аудиовизуалния пазар и приема за първи път във фестивалното лоно подобна световна структура - американската кабелна и спътникова телевизионна мрежа HBO, филиал на медийната компания Time Warner, а отскоро и „майка“ на стрийминг платформата HBO GO. Фестивалът в Кан, например,намери гъвкаво решение и прие в официалната си програма по 2 епизода от нашумели и успешни телевизионни сериали - новият „Туин Пийкс“ на Дейвид Линч и „The Top of the Lake“ на Джейн Кемпиън. Изборът не бе случаен – и двамата са носители на „Златна палма“ (Линч през 1990 г. за „Диво сърце“, а Кемпиън през 1993 за „Пианото“). Сега в Карлови Вари подборката от HBO включи няколко епизода от анимационни сериали, 3 пълнометражни документални филма и най-новия амбициозен проект „Патерно“ (2018) на големия режисьор Бари Левинсън с Ал Пачино в главната роля. Режисьорът с „Оскар“ за „Рейнман“ (1988) заслужава подобен „компромис“, който практиката налага. А другото забележително заглавие е документалният филм „Robin Williams: Come Inside My Mind“ (САЩ, 2018, реж. Марина Зенович) – великолепен портрет на отишлия си преди 4 години по своя воля изключително талантлив актьор. Всеки фестивал, който иска да покаже на зрителите подобни качествени заглавия, забелязани сред безбрежното море от екранна конфекция, вече няма как да прескочи високомерно някои нетрадиционни до вчера производители и разпространители. С всеки изминал ден експертите от филмовата индустрия се сблъскват с разнообразни подобни случаи и не могат да си затварят очите пред очевидните медийни трансформации в света на киното. Старите модели на производство, дистрибуция и показ неминуемо остават като мил спомен от наследени семейни албуми, които новите поколения разглеждат в дигитализирани харддискове, при това с възможност за реставрация и консервиране.
3. Фестивалът е с нов генерален спонсор. След дълголетно и ползотворно сътрудничество, могъщата енергийна компания ЧЕЗ, която даваше щедри пари, се е оттеглила без особени обяснения. Мълвата шепти, че решението е взето под влияние на президента Милош Земан, който не обича фестивала, за разлика от предишните президенти Вацлав Хавел и Вацлав Клаус, които го харесваха и поддържаха. Но опитните и авторитетни мениджъри на феста веднага са намерили равностойни заместители и сред тях частната компания innogy.cz, която пък е сегмент от голямата немска група RWE (към нея е и другото енергийно дружество E.ON). innogy се занимава с доставка на електроенергия и газ за стотици хиляди домакинства и има мощен финансов потенциал.
Активният и компетентен артистичен директор Карел Ох отбелязва в свое интервю, че „фестивалът няма как да заобиколи политическата тема в селекцията“. Затова и в конкурсните категории, и в информационната програма, имаше такива филми, но без да се преиграва количествено, а с добър баланс при подбора. Понякога политическият акцент е във видимия първи план на сюжета, особено при документалните филми. В други е умело вграден в художествения разказ. Едно от най-добрите заглавия в основния конкурс „Не ме е грижа, ако останем в историята ката варвари“ от Румъния (в копродукция с Чехия, Франция, Германия, България) е тъкмо такъв филм, силно ангажиран политически, но същевременно с умел и вълнуващ разказ. Талантливият режисьор Раду Жуде е успешен автор на игрални и документални филми („Най-щастливото момиче на света“, 2009; „Всички в нашето семейство“, 2012; „Аферим“, 2015). Няма паузи в творческия си ритъм, влиза от филм във филм. Сега като сценарист се интересува от една особено болезнена тема в недалечната румънска история, която не е достатъчно осветена и стои с неизчистена историческа истина. Филмът изследва с художествени средства участието на румънската армия в т. нар. „етническо прочистване“ (холокоста) в зоната на Източния фронт през Втората световна война (в района на Бесарабия, Одеса, Транснистрия). Тогава румънски изпълнител на нацистката доктрина е мрачно известният маршал Йон Антонеску, който впрочем осъществява холокоста не само по отношение на еврейското население, но и спрямо циганите в региона. Филмът е построен като диспут между двама от централните персонажи, в чиито разговори се цитират редица сериозни изследвания: исторически документи, научни трудове, архивна хроника, художествени и публицистични текстове. Сред източниците са съчинения на Хана Аренд, Лудвиг Витгенщайн, Исак Бабел, дори на нацисткия „корифей“ на пропагандата д-р Йозеф Гьобелс и много други. Даже заглавието на филма е цитат от фраза на Михай Антонеску – професор по история, политик и министър по време на Втората световна война. Това безспорно уплътнява образите, придава им убедителност и достоверност, ала претрупва и бездруго дългия разказ (140 минути). Педантичната фактология, от една страна, респектира зрителя, но от друга - го уморява с редица дидактични подробности. Ала филмът е безспорен успех за талантливия сценарист и режисьор Раду Жуде. Друг е въпросът, че ние като миноритарни копродуценти нямаме особен повод за удовлетворение, защото творческото ни участие е символично (само грим от Петя Симеонова).
Друго открояващо се заглавие - „Подхвърлен“ на младия руски режисьор Иван Твердовски (роден 1988) също носи политически заряд. Той е сред най-ярките лица от новото поколение в руското кино. Още дебютът му „Помощен клас“ (2013) подсказа подчертан интерес към нестандартни сюжети и персонажи в екстремни ситуации, с възможност за изострени конфликти и психологическа компресия. Тази линия се затвърди във втория му филм „Зоология“ (2016) с абсурдната екзистенциална героиня – жена с опашка, която я изважда от нормата на обичайното битие. Но „Подхвърлен“ вече е открита метафора на цялото съвременно руско общество с всички видими и невидими деформации в социалната етика и в индивидуалния морал. Политическият заряд не е заложен пряко във фабулата, а в нейния депресиращ фон. Разказът е за подхвърлено новородено отроче от майка-тийнейджърка в дом за изоставени деца. Драмата се разгъва след сюжетна парабола 17 години по-късно. Тогава майката вече е част от здраво оплетена престъпна група за изнудване по съдебен път на заможни богаташи, като наети млади момчета се хвърлят пред скъпите им автомобили и инсценират тежка злополука. В престъпната схема са навързани полицаи, лекари от спешна помощ, подкупен прокурор, безскрупулни съдии, фалшиви адвокати и всички необходими брънки по веригата, за да функционира безупречно машината на тотално разложеното, свръхкорумпирано общество, в което изнудването е обичайна практика, манипулациите – нормална „етика“, а „мръсните“ пари – официална валута в безнадеждно разядената държава. Подхвърленият от майката, а после и от съдбата тийнейджър, е принуден като парцален каскадьор да скача върху скъпите автомобили, за да заработи своя мизерен дял от бруталния рекет. Докато бунтът на индивидуалното съзнание не взривява гнусната машина на измамата. Филмът на Твердовски е звучен шамар върху гримираното лице на фалша, просмукан във всички структури на социалното битие и в официалните държавни институции. И така патосът му се трансформира като (не)прикрито политически. Драстичната сюжетна енергия е видимо декларативна - не поради режисьорско невнимание, а като съзнателно решение. Но май тъкмо тази оголена, прекалена декларативност е препънала филма за евентуалната му селекция в Кан.
В голямото, разнородно и трудно за цялостен обзор съвременно руско кино има и други автори, и друг тип филми. Младият Владимир Битоков идва от Кабардино-балкарската република, но е учил кино в Санкт Петербург при Александър Сокуров. Той е художествен наставник на дебюта му „Дълбоки реки“ – логично свързан с родния край на младия режисьор и с хората от високите кавказки планини. Героите му са дървосекачи от малка изолирана общност със свой елементарен, минималистичен бит, какъвто е и стилът на филма. Суровата природа хармонира с безкомпромисния характер на персонажите, конфликтите между тях са изчистени от нюанси, и осветяват изначални морални категории и етични норми. Преди година в Кан се появи друг дебютант от същия регион – Кантемир Балагов (също ученик на Сокуров) с „Теснота“ (2017). Но той бе типично градски филм за една също малка затворена общност – евреите в Налчик и техните етнически традиции. Двата филма не предполагат съпоставителен анализ, ала добре илюстрират разнообразните, понякога дори изненадващи художествени търсения, които са обичайни за една голяма филмова индустрия като днешното руското кино. То с някои свои интересни находки и неочаквани попадения заслужава цялостно наблюдение и изследване. Много често инерцията от по-стари впечатления пропуска да улови новия творчески момент и неговата социо-културна траектория. Напълно обяснимо е, че през последните години умните селекционери на амбициозните фестивали включват подобни заглавия в своите програми. Така поне се регистрира вътрешната динамика, но потребността от по-дълбок поглед и цялостен анализ остава.
Погрешно би било впечатлението, че руското кино е доминирало количествено в Карлови Вари. Но като качество определено прави положително впечатление. Ала и други амбициозни филми от различни географски адреси оформяха палитра на добре обмислени сюжети с интересни идейни нюанси. Израелската драма „Спасение“ (реж. Йозеф Мадмони, Боаз Яков) е трогателен разказ за самотен баща, който се грижи за раково болната си невръстната дъщеря. Чешкият филм „Всичко предстои“ на словенеца Олмо Омерзу е свежо road movie за момчешкото приятелство като потребна опора във всекидневието. „Кристал“ на дебютантката Даря Жук (първи филм от Беларус в Карлови Вари) е изненадващо зрял опит за самоанализ на младата героиня в търсенето на собствен път за реализация. Турският филм „Братя“ (с наше копродукционно участие) разказва класическа семейна трагедия за сблъсъка на индивида с остарелите патриархални традиции. Режисьорът-дебютант Йомюр Атай очевидно си поставя сериозна задача и я изпълнява без видими компромиси, но все пак следва традиционна за националното кино жанрова линия и очевидно мисли не само за фестивалите, но и зрителите у дома си. Добре балансираната програма предложи и любопитни заглавия от Канада, Словения, Кипър, дори от Доминиканската република... Така че общата оценка за фестивала е положителна – и като селекция, и като позиция в рейтинга на престижните форуми през годината.
P.S. Не смятам да коментирам решенията на журито, но наградите за аржентинския филм „Ваканция във Флорианополис“ са сериозно недоразумение. За сведение: 12-те международни критици, които оценяваха във фестивалния вестник всички 12 филма от основния конкурс, го поставиха на предпоследно място с оценка 2.45 по петобална скала.
 
Наградите:
Голямата награда „Кристален глобус“: „Не ме е грижа, ако останем в историята като варвари“, Румъния/Чехия/Франция/Германия/България, 2018, реж. Раду Жуде;
Специална награда: „Ваканция във Флорианополис“, Аржентина/Бразилия/Франция, 2018, реж. Ана Кац;
Най-добър режисьор: Олмо Омерзу за „Всичко предстои“, Чехия/Словения/Полша/Словакия, 2018;
Най-добра актриса: Мерседес Моран за „Ваканция във Флорианополис“;
Най-добър актьор: Моше Фолкенфлик за „Спасение“, Израел, 2018, реж. Йозеф Мадмони, Боаз Яков;
Голямата награда „На изток от запад“: „Планината Сюлейман“, Киргизстан/Русия, реж. Елизавета Стишова;
Голямата награда за документален филм: „Свидетелите на Путин“, Латвия/Швейцария/Чехия, 2018, реж. Виталий Мански;
Награда на ФИПРЕССИ: „Ваканция във Флорианополис“;
Награда на екуменическото жури: „Спасение“;
Почетен „Кристален глобус“: Бари Левинсън, сценарист, режисьор, САЩ; Тим Робинс, актьор, режисьор, САЩ.