Аз съм дошъл гол
и така ще тръгна

 
Д-р Хасан Ефраимов (15 януари 1966, с. Трем, Шуменско) завършва медицина в Медицинския университет във Варна и специализира в Медицинския университет в София. Работи като акушер-гинеколог в Добрич. През последните години той издаде белетристичните книги „Метаморфоза”, „Дервишки караконджул”, „Събирачът на болка”, „Паралелен свят”, „Изпращачът на души”, „Шейтаните от тавана на гара Хитрино” и „Възкресение”. Определяно понякога като магически реализъм, творчеството на Ефраимов се радва на необичайно голям успех в интернет.
 
- Към кои литературни традиции се чувствате най-близък?
- Ако писател в България каже, че не се е повлиял от българските класици, няма да е искрен. Несъмнено те са оставили духа си във всеки един от нас. Откриваме ги в творбите на десетки съвременни български автори, търсещи своята идентичност. Това, което съм се опитвал да правя винаги, е да се разграничавам от техния начин на писане и да гоня свой собствен стил. Нямаме нужда от нов Йовков или Радичков. Стилът на всеки писател е неповторим и отразява мигове от времето и пространството, до които той се е докосвал. Боря се да постигна стил Ефраимов.
- С какво е особен Делиорманът като литературно и културно пространство?
- Не на последно място, стилът на писателя се определя и от средата, в която е израснал. В това отношение бях ощастливен от съдбата, защото се докоснах още в детството си до фолклора на два народа – на българския и на турския. Помогна ми този уникален регион в България, наречен Делиорман. Още невръстен, представите на тези два народа така се преплетоха в съзнанието ми, че скоро започнах да не правя разлика между двата. И мога да заявя, че съм от писателите-билингви, владеещи два езика, мислещи на два езика и пишещи на език, който не им е майчин. Няма как писател да пише за този регион на България, без да говори и двата езика. Много пъти съм казвал, че владея най-хубавия език на света – българотурския. За мен комбинацията им е вълшебна, но не си позволявам да го използвам в писанията си. Пиша само на литературен български с чуждици от турски произход на строго определени места.
- Вие сте лекар по образование. Може ли литературата да лекува травмите и на отделните читатели, и на обществото изобщо?
- Това, че съм лекар, само ми помага. Дали лечителят лекува с думи или скалпел, е едно и също, след като крайният резултат е оздравяването или подобрението на пациента. Но така, както лекуват думите, не би го постигнал и най-наточеният скалпел. А и скалпелът лекува отделен индивид – думите могат да излекуват хиляди, в един и същи миг. В този смисъл – лекарят може да излекува ограничен брой хора, а писателят-лечител може да изправи на крака милиони само за времето, необходимо да се изчете книга. Променяйки читателите, ние правим света едно по-добро място за живеене. Днес един, утре – друг. И заразата на доброто ще се разпростре, за да постигнем едно по-добро общество. Тази промяна аз усетих и в себе си. Пишейки, станах по-добър, по-мъдър. Започнах да гледам на света от съвсем друга камбанария.
- Как се променяше вашият път на белетрист от книга в книга?
- Започнах с най-тежкия жанр – романа. Писането на разкази е като детска игра. Докато романът изисква страшно много. В началото пишех за злото. После започнах да го правя за доброто. Винаги гледам книгите ми да съдържат общочовешка ценност или поука. В много случаи разказите ми могат да се приемат за притчи или есета... Докато не осъзнах, че трябва да пиша за борбата на доброто със злото. Може би и затова в първите ми разкази се описва една идилия в Делиормана, по която жаля. После идва Сатаната, непредизвикан от никой - и наречен в моите разкази Шейтан.
- С кои от персонажите във вашите книги бихте искали да сте приятел и защо; с кои от персонажите водите тайни и явни битки?
- Много от персонажите в книгите ми наистина са били или още са мои приятели. В творбите ми реалност и художествена измислица са преплетени до степен да не мога да ги разгранича дори аз. Истинската борба, която всъщност водя, е със самия себе си. Това е борбата, с която се мъча да победя злото в мен. Всеки от нас е изтъкан от две страни – добро и зло. Едната му страна е слънчев ден, другата – тъмна нощ. В единия край на душата му изгрява слънце, заник озарил е в кървавочервено друга част. Смея да твърдя, че почти спечелих в борбата да обуздавам себе си. Научих се да овладявам гнева и чувствата си. Научих се да побеждавам егоизма и тщеславието в мен. Научих се да не искам, да не обвинявам и да уважавам ближния до мен. И най-важното – победих злото в мен. В този аспект писането за мен е явна битка за моето собствено утвърждаване в духовния свят.
- Определян сте като съчетание на магически реализъм с постмодернизъм - приемате ли това определение?
- По принцип определенията се налагат от литературоведите и не бих се ангажирал с мнение. Начинът ми на писане беше този, който е характерен за голяма част от българските класици. Докато с голяма сила в моя стил не навлезе магическият реализъм със своите фантастични фолклорни сюжети. Тогава осъзнах, че това е моят стил. Нещата се наместиха някакси сами. Представете си нашенски караконджул, звяр, дошъл от тъмните дебри на Ада, унищожил всичко в родното си село, избягал далеч прокуден, да седи, облян от лунна светлина в градина с родни джанки в Манхатън. Това е символиката на магическия реализъм и навярно няма да се откажа никога от него.
- Как изглежда съвременната българска литература, гледана от вашия дом в Добрич?
- Не съм се замислял по въпроса. Аз само пиша и настрани не поглеждам. Имам си цел и си я гоня целенасочено, ден след ден. Никога не коментирам творби на други писатели, както не коментирам диагнози на колеги лекари. Не се оплаквам от българската литература от позицията на писател. Благодатно място за развитие. Почти никаква конкуренция. Твърде лесно се изкачих нависоко за няма и две години.
- Какво е мястото на социалната и политическата критика във вашите произведения?
- Гледам да стоя далеч от делата на Шейтана. Това са тези, живеещи в материалния свят. Наумили са си да вземат много неща, някой ден като се преселват в отвъдното. Аз съм дошъл гол и така ще тръгна. Материалното на този свят не ме вълнува. Живея в паралелен духовен свят. Историята учи, че в България често употребяващите устата си не свършват добре. Това се отнася в най-голяма степен и за писателите. Ако някой си мисли, че нещо се е променило – нека да пробва. Разбрали сме се с Шейтана – аз не се меся в неговите дела, той в моите. Гледам и да не попадам под ударите и на социалната критика. Каквото и да напиша, все на някой не му харесва. Това е цензурата, упражнявана от българския народ, защото еди-кой си мой възглед не му харесвал. Опитайте се да напишете нещо несъвместимо с представите на българина. Затова в България никога няма да се появи Хемингуей. Избягвам полемиките, с когото и да е било. С по-глупави от мен не споря. По-умните от мен и без това не спорят.
- Коя е най-популярната ви книга и защо е такава, според вас?
- Нямам най-популярна книга. Всичките ми книги се харчат с еднакъв темп. Някой прочете ли моя книга, после задължително си поръчва и останалите. „Метаморфоза“ несъмнено е най-тежката ми книга. В останалите книги с разкази също имам добри попадения, достойни за класиката и колкото и да звучи нескромно, някой ден ще заемат мястото си в българската литература. Намерете ми българин, който няма да се просълзи на „Джанки в Манхатън“. Мога да събера и отделна книга с най-добрите си разкази, която би се конкурирала и на световна сцена. Някой ден и това ще дойде, но не още... Ако трябва да класифицирам... „Метаморфоза“ е най-добрата ми книга. С всяка следваща ставах все по-добър. Затова слаба книга нямам засега.
- По какво се различава вашата публика в интернет от публиката ви на хартия?
- В интернет е по-разнообразна. Много често на шега ги наричам авантаджии - затова, че четат на аванта. Но не ми се сърди никой. Именно интернет ме направи познаваем за българската четяща аудитория. Ако трябва да обобщя – мен ме има заради интернет. Иначе никой нямаше да е и чувал. Няма как да се пробие стената на издателствата. Те са бизнесмени и ще отпечатат само нещо, от което ще спечелят. Никога не биха рискували. Да, но не бяха предвидили появата на интернет. Смятаха, че нещата ще продължат така, както са от времената на Гутенберг. Оказа се, че стената им стои самотна сред полето. Няма нужда да се прескача – просто се заобикаля и толкова. Но в интернет има и уловки. Там е пълно с хора, които не са и чували за художествените похвати при писане и приемащи всичко буквално. Тази група са особено активни при нападките. Купуващите книги са именно тези, заради които съществува един писател. Те са важните, останалите са само публика, даващи нищо незначещи лайкове. Никой не произвежда стока, която не се купува. Но, веднага бързам да уточня – купуващите книги дойдоха от интернет, след като се запознаха с моите писания. Така че няма маловажна и незначителна публика. Понеже нямам рекламни агенции или спонсори зад гърба си, вървя по най-естествения път. С препоръка от уста на уста. И именно такива читатели искам. Тях никой не може да откаже от писателя.
- Ако трябва да дадете определение за национална литература днес, какво ще бъде то?
- Вижте, не съм оторизиран да давам определения за цяла една национална литература. Има толкова много литературоведи, критици, професори и нека те си вършат работата и да дават определения. Нямам и нужните знания и подготовка за това. Но мога да ви кажа какво усещам, без да ангажирам никой с мнението си. Аз пиша на умиращ език. Нямам привилегията да творя на големите езици, които се владеят от милиони и дори милиарди. Виждате, България всекидневно се обезлюдява. Децата и внуците на напусналите я няма да четат на български. Нямам и представа колко време още ще се четат писанията ми в оригинал. Да, те няма да умрат. Абсолютно съм сигурен в това. Ала никога няма да имат това звучене, както в оригинал. Те са написани на български и най-добрият преводач не е в състояние да им придаде мелодията, която притежават, на какъвто и да е език. Ще е жалко някой ден да няма кой да им се наслади. В този смисъл мога да твърдя, че аз съм от последните мохикани. Именно като такъв и се възприемам. Затова и често казвам: „Какви времена настанаха, писателската дейност остана в ръцете на селяните от Делиормана“. Бих попитал... Кого? Не знам... Може би хората от материалния свят. Какъв данък взимате от книга, написана на език, който умира и трябва да се спасява? Какво ДДС? Какво ДОД? Някой замисля ли се за субсидия за всяка продадена книга на български автор. Забележете! Продадена, не напечатана. Това са моите виждания. Дори не можете да си представите, колко ми излиза на мен среща с читатели в другия край на България. Ако питате, колко съм спечелил от книги? Не съм спечелил. Живея от лекарската си професия. Каквото изкарам, инвестирам в пътувания, срещи с читатели, в спектакли. Та, смея да твърдя – аз продавам при същите условия, както и Стивън Кинг, Хемингуей и за който още се сетите. Разбира се, ще продължа да пиша и ще го направя и заради себе си, и заради читателите, и заради...
Въпросите зададе Марин Бодаков