Вдъхновяващо начало

 
Фестивалът започна динамично, с поредица от жанрови контрасти: оперно-симфоничен концерт, камерен, фолклорен, джазов...
При откриването рапсодия „Вардар“, емблемата на фестивала, прозвуча без очакваната тържественост: гост-диригентът на Варненската филхармония Пиеро Романо явно не познава темата и беше вложил в трактовката си по-скоро сценична интрига, която, все пак, постепенно се разреши в бляскав финал. Всъщност, акцентът на вечерта беше оперната прима Александрина Пендачанска: Варна, наред със София и Пловдив, беше избрана за отбелязване на 30-годишната й творческа кариера. „Това съм аз“ – мултимедийният концерт-спектакъл беше блестящото начало на най-стария музикален фестивал у нас. За Александрина Пендачанска каквото и да се напише, ще е малко. Тя е явление в света на изкуството, нейният глас, музикалност, драматичният й дар са невероятни; завоювала е възможни признания и това, което стои пред нея, е да прибавя нови и нови заглавия в огромния си оперен и концертен репертоар. От него публиката чу и видя фрагменти из опери на Хендел, Моцарт, Росини, Доницети, Верди, Маскани, Рихард Щраус... заедно с видеоразказ на голямата певица за етапи от нейния бляскав път.
В 2015 г. клавирното дуо Йорданова&Кюркчиев отбеляза един от изпълнителските върхове на „Варненско лято“. Прекрасни пианисти, те показаха, че четирите ръце са нещо много повече от възможността да се увеличи динамичната мощ на пианото. Вече 11 години техният творчески път е непрекъснато майсторство, висок интелект и артистизъм, представян на многобройните им концерти по цял свят. На този фестивал изпълниха програма, по-сдържана откъм авторско изобилие (за разлика от 2015 г.), стилна и многообразна като емоционална образност. Първата част мина под знака на Моцарт: Анданте с вариации КV 501 – творба, изсвирена с изящен тон, с чаровна чистота; и Макс Регер – Вариации върху тема от Моцарт – консервативният Регер е запазил духа на Моцарт, като го е разширил в по-съвременна плоскост. Някои от вариациите звучат с почти оркестрова плътност, в която обаче двамата пианисти запазват изящното фразиране, елегантността на диалозите в настъпателна драматургия, прекъсвана от внезапно пробудена нежност. Забележително туше, наситен, тембрист тон; финалната фуга зазвъня със забележително нон легато, полифоничните линии блестят и в кулминациите, дори в апотеоза. Изключителната координация между двамата във фразирането, в постигането на общото дихание, на цялостната драматургия – така дуото извая и монументалната творба на Стравински „Пролетно тайнство“ – наситена с езическа мощ, с впечатляващи контрасти на варварски сцени, тайнственост и нежност. И „укротени“ в безвремието и покоя на пиесата, изпълнена на бис: „За един безименен гроб“ из „Шест антични епиграфа“ от Дебюси.
Други езически дълбини разкри Стефан Драгостинов със своята формация „Драгостин фолк национал“: части от дългогодишния му проект „Звукови икони на България“. На концерта звуча светлата страна от неговата звукова иконопис без драматичните му творби. С многообразието, фините контрасти на нежна лирика и остротата на шопския хумор, смекчена от женственото излъчване на 12-те певици, от ясното, чисто, съвършено изравнено като тембър инструментално звукоизвличане.Стефан Драгостинов обича малката песенна форма и я развива майсторски с различни похвати на полифония, ритмика, хармония. Певиците сякаш инстинктивно се вписват в композиторската мисъл, той „свири“ чрез тях. В програмата бяха включени някои от Верските песни на Драгостинов – те естествено се сливат с етоса на останалите песни. Защото по същество са обредни, коренът и на едните, и на другите идва от конкретно място, носят характеристиката на духовните нужди на хората там. Тези песни отразяват една особеност на религиозната чувствителност на българина: упованието, смирението, свързано не с Божия храм, а с родния чернозем. Тези песни са за вярата, но извън храма. Те са искрени, защото носят характеристиката, музикалния и словесен диалект на мястото, което ги е породило. Концертът, както подобава на този тип музика, мина и като спектакъл: с две изпълнения на прекрасната инструментална група и с увличащия ритъм на импровизацията, с една финална сюита, връх на сватбената обредност – „Вранеят се врани коне“, с инструменталната чистота на сладостните секунди в един шопски букет – Десислава Георгиева и Йоанна Димова и, разбира се, с покана към публиката за присъединяване към празника.
Най-красивото в програмата на концерта на камерния ансамбъл „Симфониета“ под диригентството на Милко Коларов беше изпълнението на Миса бревис в ре от Бритън с участието на детския хор „Бодра песен“ от Шумен (диригент Деница Узунова). Хорът, основан от Венета Вичева в 1963 г., има множество престижни награди и турнета в почти всички европейски страни. Пее с красива, овладяна, закръглена и в същото време - чиста детска звучност. Децата бяха в съвършен синхрон с оркестъра, творбата звуча с храмова искреност и достойнство. Така беше изпълнен – на бис – и популярният аранжимент на „Аве Мария“ от Джулио Качини. Концертът се проведе в залата на Градската художествена галерия, която трудно поема оркестров звук – особено с мащабите на Първия концерт за пиано и оркестър от Бетовен – солист беше Ивайло Бойчев. Дори без духовите инструменти и тимпаните творбата прозвуча компромисно. Различното излъчване на Ларгето от Константин Илиев, изваяно от Милко Коларов (и посветено на 30 г. от кончината на големия български композитор и диригент), позволи музиката да се възприеме естествено и с почитта, вложена в изпълнението.
Уникална звучност, фраза, блестящо форте и изпипано, почти като придихание, пианисимо, съвършена ансамбловост – и още много суперлативи могат да се изредят за международния камерен оркестър East West, съставен от 17 млади хора, които свирят на майсторски инструменти, от над 10 страни от Европа. Оркестърът е резидентен към фестивала на Юри Башмет, диригент е Ростислав Кример. Концертът му положително ще се впише сред изпълнителските върхове на „Варненско лято“. Диригентът беше и солист–пианист в Концерта за цигулка, пиано и струнни в ре минор от Менделсон. Другият солист – цигуларят Сергей Крилов, както и Кример, имат богата артистична биография в Европа и Америка. Менделсон е бил 12-годишен, когато е създал този концерт. Затова в него звучи и неприкрита страст към барока, и към класиката, а и увличащата патетика на романтизма. Изключително труден концерт: първата и третата части са бляскаво виртуозни и тук тристранният диалог – солисти и оркестър – беше просто поразителен: със съвършени подавания и отзвучавания, с точни встъпления и красиви каденци, с изящество и ясно артикулиране дори в най-виртуозните бравури. И - изящество и малко салонна елегантност в трите биса на Крилов и Кример – миниатюри от Крайслер.
Във втората част на концерта звуча Чайковски – Вариации върху негова тема от Антон Аренски, рядко изпълнявано произведение, композирано със сръчно владеене на вариационната форма – за Ростислав Кример това беше демонстрация на възможностите на ансамбъла да се „превъплъщава“ в различни вариационни роли, а и въведение в един по-различен прочит на популярната Серенада за струнни от Чайковски. Серенадата е толкова често свирена, че сякаш нищо повече не може да бъде казано. Оказа се, че може – че всяка част пластично рисува свой сюжет. Встъплението е освободено от обичайната тържествена патетика и въвежда в добре развита сонатна форма, кристално ясна; във Валса и Елегията няма и следа от обичайната сантименталност. В третата част пълнозвучно пицикато извайва темата, основните линии се извисяват или вътрешно доизживяват във фантастично sotto voce; четвъртата част е ярка картина, която се заражда и постепенно израства до силно емоционална, но ненатрапчива жанрова стихия.
Звънливо пицикато слушахме в един от бисовете – Джаз пицикато от Лерой Андерсън; другият бис – „Тривиалните неща” от същия автор – показа фина чувствителност към изящната изразност на определен стил в джаза. А последният бис беше реверанс към публиката – задушевно изпълнение на песента „Хубава си, моя горо“ в прекрасен аранжимент на контрабасиста на оркестъра.
Трудно мога да намеря добри думи за тоновата култура на цигуларя Юрий Ревич – той свири с пианистката Юлия Драганова. Двамата работят в Австрия, от програмата става ясно, че Ревич е носител на многочислени награди – все престижни, участва активно в най-различни формати, свири – също така активно – на най-престижни музикални подиуми, работи – пак активно – като общественик на различни хуманитарни поприща, в някои от тях – заедно с Юлия Драганова. Свири на майсторска цигулка. Той е млад (роден е 1991 г.) и това донякъде обяснява нетърпението му да покаже умопомрачителната си техника – публиката винаги се впечатлява от бравурен виртуозитет. Не е твърде млад обаче, за да не може да преодолее изкушението да нареди в една програма сонати от Прокофиев и Равел и „Цигански напеви” от Сарасате. Нито пък, гонейки страшни скорости, да пренебрегне интонационната чистота (особено във Фантазия „Кармен“ от Сарасате), ясната артикулация, качеството на тона. Разбираемо е желанието да импровизира (почти всичко), но не и да допуска небрежно фразиране. Разбира се, публиката беше впечатлена и ентусиазирана и си заслужи бис: твърде патетично изпълнение на „Медитация“ от Масне.
В рамките на този фестивален модул не трябва да се пропусне великолепното представяне на Биг бенда на Националното радио под диригентството на Антони Дончев и солист Росен Захариев с Испански скици на Майлс Дейвис. Специалистите в жанра сигурно са направили оценка след успеха на този проект в София. Важно е да се отбележи включването му в програмата като стъпка в издържаната с вкус фестивална многожанровост.
Отлична оценка заслужава и премиерата на Варненската опера на мюзикъла „Зоро“ по музика на Джипси Кингс (постановка Петко Бонев, диригент Страцимир Павлов). Великолепна актьорска игра – удоволствие е да се наблюдават така добре играещи, пеещи и танцуващи актьори (хореограф е Станислава Томова), ефектна сценография и различни 3D ефекти (Ася Стоименова, Полина Герасимова). При това, целият спектакъл върви на много добър английски език. И ако не бяха многото децибели... Допускам, че звуковата картина би била значително по-нормална в Летния театър (спектакълът беше пренесен на закрито в Двореца на културата и спорта поради дъждовете). Защото приравняването на звуковата емисия към приетата по дискотеките децибелна мощ значително намалява истинските стойности на музикалния театър.
Жанрова контрастност – това отличава замисъла на програмата на „Варненско лято“ – освен, разбира се, качеството на изпълненията. Това е увлекателна, но и трудоемка задача, която изисква добро ориентиране в музикалните жанрове. И допълнителна отговорност – да се предпази уважаваният фестивал от опасността да загуби завоювани стойности в името на псевдопопулярност (явлението се наблюдава отдавна на фестивала „Аполония“). Този модул е обещание за богата културна програма, разгърната в много повече от фестивално време – от юни до септември-октомври с най-разнообразни проекти. Това е практически сезон, който обхваща музикалния живот на града в интензивно общуване. Много съществено е, например, и то върви с програмата на фестивала, „отглеждането“ на млада публика. С тая грижа, с любов и изобретателност са се заели учениците от Варненското музикално училище и „Г-жа Виола“ (Румяна Петрова – тя имаше интересна презентация по темата). Поглед назад в годините показва непрекъснат растеж, резултатност от къртовската работа на малкия творчески колектив на фестивала (Людмил Ангелов, Пламена Цонева, Румяна Петрова). Отдавна не се работи „на парче“, а с перспектива за развитието на духовния облик на града. И вероятно все по-малко се налага на организационния комитет всяка година да доказва стойности. Едно съвсем не дребно доказателство: присъствието при откриването на „Варненско лято“ 2018 на г-н Ян Бриерс, президент на Европейската асоциация на фестивалите, лично приветствие (не само чрез т.нар. адрес) на заместник министъра на културата на България. „Варненско лято“ продължава с най-творческия си модул – Академията.