Говорещите образи на Надар

 

Четиридесет портрета на френския фотограф Гаспар-Феликс Турнашон (1820-1910), добил световна известност с псевдонима си Надар, гостуват в Националната художествена галерия – Двореца. Изложбата е със заглавие „Бележитите портрети на Надар” и е осъществена от Френския институт в България и Националната галерия в София благодарение на музея Jeu de Paume в Париж, със съдействието на Медиатеката за архитектура и културно наследство и Министерството на културата на Франция. С това събитие завършва Петият фестивал „Фотофабрика“.
 
Любовта към живота е дарба на поетите...и Надар я притежава повече от всеки друг, твърди журналистът Леон Доде – съвременник на този универсален творец от втората половина на ХІХ столетие. Друг негов съвременник и близък приятел – Шарл Бодлер, ще каже: Надар е най-удивителния израз на жизнеността. Цитираните определения не са лишени от основание, защото деветдесетгодишният живот на Надар е изпълнен с какви ли не дейности. Завършва медицина, но с това се изчерпва интересът му към тази професия. Той е журналист, писател, карикатурист, живописец, издател, фотограф, изобретател, въздухоплавател, прочут парижки бохем, меценат, убеден демократ, а по време на Парижката комуна – и революционер. Текстът обаче няма да се разпростира върху разностранните занимания на този ренесансов мъж, макар че става популярен с издадената от него през 1854 г. огромна двойна литография с карикатури на 240 видни парижани, озаглавена „Пантеонът на Надар”; че е сред първите фотографи, въвели в студиата си електрически дъгови лампи; че през 1856 г. успява да направи първата в историята аерофотография от издигнат във въздуха балон; че през 1861 г. заснема парижките канали и катакомби с магнезиеви светкавици собствена конструкция; че по време на френско-пруската война (1870-71 г.) създава първата в света въздушна пощенска служба, пренасяща с балони чували писма от Париж над вражеската обсада; че антимонархическите му политически убеждения намират визуален израз и в предпочитанието му към червения цвят, който преобладава както в екстериора и интериора на студиото му, така и в облеклото му; че през 1874 г. низвергнатите от официалната критика тридесет художници, членове на „Асоциацията на анонимните”, сред които Моне, Реноар, Писаро, Сисле, Сезан, Берт Моризо и Дега, за чиито творби престижните салони и галерии са затворени, излагат своите произведения в студиото на Надар в първата изложба на импресионистите; че през 1886 г. участва като интервюиращ в първото в историята фотоинтервю с Мишел Йожен Шеврол по повод стогодишнината на именития химик, поръчано от Илюстрования вестник (Le Journal Illustré) и заснето от сина на фотографа – Пол Надар...
Изложбата в Националната галерия – Двореца е поредното потвърждение на убеждението ми, че всички плодове на богатия стремеж на Надар за лична реализация бледнеят пред таланта му на портретен фотограф.
Въпреки или може би точно поради вълната сладникави, не рядко безвкусни и примитивни отпечатъци на приликата, наводнила света в средата на ХІХ век, благодарение на изобретената от Андре-Адолф-Йожен Дидери портретна снимка с размер на визитна картичка („визиткова фотография”), фотографиите на Надар се открояват така ярко.
От формална гледна точка, сърцевина на портретното му творчество е интуитивният му усет за естеството на светлината и умението му да разполага моделите си в присъщи за тях пози. Научил множество композиционни трикове от приятелите си художници, Надар ги прилага умело в портретните си фотографии – повечето му модели са заснети в поза три-четвърти, ръцете им са скрити или така композирани, че акцентът пада върху лицата. За разлика от другите портретни фотографи от онова време, Надар е аскет в използването на реквизит, фонът зад моделите му е равен и чист и още от 1858 г. използва изкуственото осветление като основен композиционен елемент, контролирайки качеството на светлината с използването на рефлектори, екрани, огледала и воали. Произведенията му са с богата пластическа разработка в светлините и сенките в стил ”Рембранд”, който присъства в портретната фотография и днес. И макар да са негови думите, че „фотографията е... занаят, който може да се практикува от всеки малоумник”, Надар е не само новатор в портретния жанр, но е и извънредно взискателен към работата си. Ето какво е написал в мемоарната си книга „Когато бях фотограф” („Quand j’étais photographe”), публикувана през 1899 г.: По онова време не разполагах със скъпи преносими батерии или генератори. Бях ограничен до свързаното с огромни неудобства използване на „Бунзенови клетки”. Опитен електротехник инсталира в студиото ми петдесет елемента, които се надявах да осигурят достатъчно осветление. Започнах да експериментирам върху себе си и лабораторния си персонал. Първите резултати бяха лоши, дори отвратителни – отблъскващо контрастни, без детайли в лицето и с очи, заслепени или изцъклени като гвоздеи от прекомерно ярката светлина... Затова добавих втора, омекотена светлина за сенките: намалих общото осветление, като поставих матово стъкло между обектива и модела, подредих рефлектори от бяло платно и двоен комплект големи огледала, отразяващи светлината върху сенчестите части. Така успях да направя в студиото си портрет с експозиция, еднаква с необходимата за снимка на дневна светлина и с качество, което исках да постигна.
Портретното творчество на Надар е ясно разпознаваемо сред работите на останалите портретисти негови съвременници поради още една много важна причина. То е еманация на тънката чувствителност на фотографа към характера на модела и съобразената с излъчването на човека пред камерата интерпретация на сюжета. В мемоарите си Надар споделя: Теорията на фотографията може да се научи за час, встъпителните технически понятия – за ден... Нещата, които не могат да бъдат преподадени, са усетът за моралната интелигентност на портретирания или инстинктивният такт на фотографа в контакта му с модела, позволяващ му да прецени и обобщи навиците, нагласата и идеите на портретирания според индивидуалния му характер. Това позволява на фотографа да направи не просто случайно, обикновено и буквално копие на приликата, постижимо и за най-скромния лабораторен асистент, а да създаде непринуден и интимно въздействащ портрет: говорещ образ. Това е психологическата страна на фотографията и аз не мисля, че определението е твърде амбициозно. И още: Най-сполучливите ми портрети са на хората, които познавам най-добре. Съществено е, че в портретната си фотография Надар се съсредоточава върху жестовете и погледите на моделите си, без да се стреми да ги ласкае и без да го е грижа дали ще се харесат.
Ателието му в сърцето на Париж на Boulevard des Capucines №25 е средище на политици, интелектуалци и артисти. Сред моделите му се нареждат представители на френската култура от периода на Втората империя и Трета френска република, но и личности, споделили съграждането на духовния и артистичен облик на ХІХ столетие – Пиер-Жозеф Прудон, Михаил Бакунин, Александър Дюма, Виктор Юго, Жерар де Нервал, Теофил Готие, Жорж Санд, Шарл Бодлер, Жул Верн, Адам Мицкевич, Иван Тургенев, Джузепе Верди, Джоакино Росини, Фредерик Шопен, Ференц Лист, Жак Офенбах, Йожен Дьолакроа, Едуар Мане, Гюстав Доре, Алфонс Доде, Гюстав Курбе, Сара Бернар и много други. В поредицата паметни „говорещи образи”, сътворени от Надар, се нареждат и неговите автопортрети, както и портретите на членовете на семейството му – на съпругата му Ернестин и на сина му Пол.
Критиците на изкуството от онова време, навикнали да рецензират живопис, изобщо не осъзнават какво всъщност представлява фотографията. И без да се затрудняват да вникнат в спецификата й, в коментарите си за произведенията на Надар поставят под въпрос стойността им като изкуство, прилагайки стандартните художествени критерии. На тях великият фотограф ще отговори подобаващо още през 1856 г.: Що се отнася до портрета, крайно време е да спрете с упрека, че фотографът не може да предаде толкова добре, колкото художникът, интимното и художествено усещане за модела си. Най-добрият адвокат на фотографията е сполучливата снимка. Психологическото прозрение не е резервирано единствено за художниците и те го знаят... При фотографията, както и при всичко останало, има хора, които могат да виждат, и други, които дори не умеят да гледат.
Днес, когато благодарение на автори като Надар спорът дали фотографията е или не е изкуство, отдавна е приключил в нейна полза, българската публика има привилегията да се срещне с част от уникалното творчество на великия портретист. Самият факт, че изложбата е подредена в Националната ни художествена галерия, е достатъчно красноречив. Посетителят не попада в паноптикум с дъх на нафталин и стари дантели, а се оказва в щедро предоставена му от фотографията машина на времето, заличаваща дистанцията на повече от столетие и половина. Образите от стените оживяват, за да се запознаят със зрителя и да споделят с него съкровенията си. Мадам Ернестин Надар като че ли се съпротивлява да бъде снимана. Изглежда отегчена, враждебна, напрегната и сякаш се отдръпва от камерата, отказвайки да позира. Същевременно този портрет надхвърля връзката модел - фотограф и излъчва интензивната интимност между господин и госпожа Надар. Снимката на Пол в цял ръст с велосипед пък ни говори за гордостта на детето от новата му придобивка, но и за меланхоличния му характер. И двата портрета на близката приятелка на Надар – писателката феминистка Жорж Санд, една от най-скандалните личности на Париж, шокираща обществото с това, че носи панталони, пуши пури и има хомосексуални увлечения, излъчват силната воля, бунтарския дух и прикритата тъга на тази удивителна жена, но и топлината, която фотографът изпитва към нея. Изсеченото сякаш от камък лице на Дьолакроа не може да прикрие бурята от страсти и емоции на прочутия художник романтик. В погледа на Бакунин можем да прочетем пламенните му идеи за държавата и анархията. Портретът на Сара Бернар е характерен с неприсъщото за Надар драматично използване на драперия с тежки скулптурни гънки, чието предназначение е да подчертае скрито под тъканта голо тяло и нежните черти на лицето. Снимката не ни говори за все още прохождащата актриса, а за музата, вдъхновила не един и двама представители на изкуството на романтизма и сецесиона. Греещите очи на Мане ни заливат със светлината, материализирана по удивителен начин в живописните му платна...
Освен условността на времето, „говорещите образи” изкарват наяве и друга важна и присъща за фотографията характеристика – паметта. Надар създава богатата си галерия от портрети на свои именити съвременници с ясното съзнание, че за бъдещите поколения тези снимки ще бъдат документи на епохата, в която е живял. Затова и се старае да предостави на потомството убедителни и съчувствениобрази на хората, на които дълбоко се възхищава. Вярно е, че е невъзможно да опознаем човек от снимка, направена преди 150 години. Същото обаче е валидно и за нечие „селфи” отпреди 15 минути. Но магията в портретите на Надар –тяхната искреност, тяхната свежест, въплътената в тях непоколебима вяра, че са носители на проницателна психологическа прилика – ни изкушават да загърбим скептицизма си, да погледнем отвъд пукнатините и петната на снимките, отвъд старите шапки и облекла, отвъд  натрупалите се в съвремието ни съмнения за достоверността на фотографията. Тогава, виждайки ги сякаш за първи път, ще бъдем примамени да се доверим на чувството, че изобразеният пред нас човек е жив и познат.
В разказа си „Лигите на дявола или нишките на Света Богородица” Хулио Кортасар пише, че ...сред многото начини да се воюва срещу нищото, един от най-добрите е да се правят снимки... Геният Надар е безспорен победител в тази война. Не случайно през 1955 г. Асоциацията Gens d'Images учредява годишна награда на негово име. Сред носителите на наградата „Надар” е достатъчно да спомена имената на Анри Картие-Бресон, Вернен Бишоф, Андре Кертеш, Ървин Пен, Ричард Аведън, Йозеф Куделка, Реймон Депардон, Лари Бъроуз...
В общуването си с творчеството на великия портретист Надар и ние получаваме шанса – поне за малко – да развеем знамето на победата ни над забравата.