Орлин Спасов

 

През 90-те години бях поканен от вестник „Култура“ (по-специално от Георги Лозанов) да водя рубриката „Петък, ранна утрин“, посветена на телевизията. Приех, след което веднага ми се наложи да се справям с два проблема.
Единият, разбира се, бе главният редактор Копринка Червенкова. Пряма и често крайна, тя бе желязната лейди във вестника, готова във всеки момент да се скара на хората от редакцията и на сътрудниците в името на резултата. Безкомпромисна и с характер, Червенкова не допускаше нито за момент да се отпуснеш като автор, независимо дали си близък с нея или не. Да имаш рубрика в „Култура“, бе равнозначно на постоянен стрес. Но когато нещата се получаваха, беше повече от приятно да чуеш добра оценка от Светата троица на вестника: Червенкова, Лозанов и Буцев.
Вторият проблем бе свързан със самия характер на рубриката, с въпроса как да се пише телевизионна критика и каква по-широко да бъде критическата рефлексия. Отговорът далеч не беше очевиден. Деветдесетте години бяха времето на същинския преход – променяше се всичко, във всички сфери. Или поне така ни се струваше тогава. Общата нагласа бе определяна от философията на деконструкцията. В крайна сметка, ключовата задача, която не беше спусната официално отникъде, но всеки знаеше, бе да се атакува канонът навсякъде, където е възможно. В условията на победил постмодернизъм, дилемата бе дали да участваш в изграждането на оформящия се алтернативен канон или все пак някак да не си съвсем в крак с модата, като търсиш и по-устойчиви във времето критически подходи. Така, в резултат на люшкането между тези два полюса, текстовете често излизаха еклектични. От една страна бе желанието да са игрови и спекулативни, от друга – да са нормативни и академични. В крайна сметка, този вид разколебана критическа рефлексия произвеждаше по-скоро фрагментарен резултат. Беше трудно отделният анализ да се проектира върху някакъв по-устойчив фон просто защото такъв липсваше.
Телевизионната критика не беше лесна и по още една причина: 90-те бяха време на сътресения в медията. Телевизията бе открито поле на сблъсък за овладяването й от конкуриращи се политически формации. Те гледаха на нея като на средство за директно въздействие върху избирателите и за очерняне на опонентите. Добре е да си спомним, че през 90-те под „телевизия“ се разбираше преди всичко БНТ. Първата частна национална телевизия, bTV, започна излъчване чак през 2000-та година. Дотогава телевизионният ефир бе доминиран от държавната БНТ, на практика администрирана директно политически, и от хаотична мрежа от частни кабелни канали, повечето от които останали за дълго извън обхвата на каквато и да било регулация. Ето защо писането за телевизия бе сведено предимно до анализ на БНТ. Нахлуването на политиката в телевизията правеше труден чисто медийният анализ. От самата телевизионна критика неусетно започна да се очаква повече или по-малко експлицитна политическа оценка. Това направи писането потенциално конфликтно. Стана трудно да си неутрален или не съвсем в крак с вятъра на промените.
През 90-те вестник „Култура“ не беше нито ляв, нито съвсем десен. Той смесваше либералното, консервативното и лявото в променливи пропорции. По-късно изданието постепенно започна да се отваря в по-голяма степен към по-леви автори, което пък му докарваше критики отдясно. Вестникът обаче неизменно остана с открояваща се намеса в полето на културните политики и конфликти, търсеше баланс в представянето на позиции (те често бяха противоположни и вътре в редакцията) и нито веднъж не избяга от оценка на случващото се.
През годините колонката „Петък, ранна утрин“ бе вид щафета, която се предаваше от един автор на друг. В рубриката са писали хора, много различни един от друг, включително и политически. През нея като колективно дело може да бъде прочетена важна част от историята на телевизията в България. В несравнимо по-голям мащаб, обхващаш българската култура през десетилетията, възможност за подобна историческа ретроспекция несъмнено предлага и вестникът като цяло. Надявам се той самият да бъде щафета, пренесена напред във времето. Да си вземаме сбогом с „Култура“ е някак нереалистично. Нека днес пишем не за последния брой на този легендарен вестник, а за да покажем, че очакваме продължение.
Орлин Спасов