Милена Кирова

 
Шест десетилетия ни делят от времето, когато беше създаден вестник „Култура. За по-голямата част от българските читатели този период е по-дълъг от техния живот досега. Независимо от това дали и колко са го харесвали, той винаги е присъствал в публичното пространство, винаги е бил по някакъв начин с тях, дори и само за да не го харесват. Защото „Култура” притежаваше нюанс на различност в своето обществено поведение, задаваше поле на възможността да се мисли отвъд популярното мнение. През годините на държавния комунизъм, разбира се, това поле беше тясно, несигурно в своите граници, зависимо от настроенията и позицията на поредния главен редактор. И все пак съществуваше, защото по всеобщото неписано мнение анализите в „Култура” се различаваха от тези в културните официози като „Литературен фронт”. От средата на 80-те години, под ръководството на Стефан Продев вестникът се превърна в изразител на настроенията, които наричахме „перестройка“, по неговите страници се появиха материали, които раздвижиха и съживиха духа на българската интелигенция. 90-те години и цялата „епоха на прехода“ бяха най-колоритното време в историята на вестник „Култура. Понякога се опитвам да ги опиша на моите студенти и винаги усещам как думите ми не са достатъчни, за да предам трескавото оживление, пъстроцветния хаос и карнавалния дух на тези години. Мога да ги сравня единствено с периода непосредствено след Освобождението, навярно защото това е моята историческа носталгия по „най-интересното“ време, но все по-ясно виждам, че за днешните студенти 90-те години също стават история. И колкото повече се променят нагласите и манталитетът на хората през новия, толкова по-необикновен и по-носталгичен ми се струва краят на предходния век. Може би защото тогава взривно разцъфтя потребността от словото и всички начини на неговата модерна употреба станаха изключително важни. Преходът, бих казала, се случи като културна действителност чрез революцията на словото.
От дистанцията на времето днес можем да видим чудното, дори смешното в яркия фойерверк на опитите за неговото усвояване след близо половин век на униформена сивота. Психоанализа, деконструкция, постструктурализъм, феминизъм… Като деца на панаир ловяхме пъстрите гледки на тези школи. Пол дьо Ман, Лакан, Дерида, Рикьор… тези имена, които се произнасяха с елемент на магическа заклинателност, създаваха общности на посветени хора, почти съзаклятници. Не знам дали това щастливо опиянение, тази „лудост“ на желанието за свобода можеше да се случи и без вестник „Култура. Във всеки случай вестникът даде трибуна на словесните страсти, огласи желанието на българската интелигенция да надхвърли ограниченията на традицията и направи реалност тръгването по нови пътища. Наистина, мнозина бяха тези, които иронизираха и дори заклеймяваха написаното в „Култура, но нима може да има революция без врагове? Днес поглеждам назад и виждам колко малко е останало от онова пъстро време. И все пак този, който е минал през него, носи нещо от несравнимото усещане за възвишено опиянение. Преходът не е само минало. Той е вграден в българската култура, той е времето на „Култура.
Последните десет години са глобално белязани с напрежението на етнически и социални проблеми, съответно – с потребността от намирането на прагматични решения. И културата, и „Култура станаха други. Това ясно се вижда от колонката на всеки, който наблюдава пазара на новите книги. Има критици, които останаха влюбени в хуманитарната елитарност на прехода; това е тяхната носталгична ретроутопия. Аз бях създадена като критик от обстоятелствата на „преходната“ култура и от самия вестник „Култура. Шестстотин и петдесет рецензии по-късно виждам, че литературата не може да бъде същата дори през разстояния от десетина години. Тя трябва да се променя, за да живее. А, за да се променя, има нужда от свободно пространство; едно такова пространство беше вестник „Култура. Сега той потъва в миналото, но беше и ще остане част от българската история в продължение на три различни епохи. Когато порасне дистанцията в бъдеще време, той ще стане обект на изследователски интерес – така както днес се пишат книги и дисертации за вестници от първата половина на XX век. А дотогава – сбогом, Култура!
Милена Кирова