Кирил Василев

 
Вестник „Култура” отива в историята. Нямам намерение да го оплаквам. Ако в България има читатели, които все още имат нужда от издание като „Култура”, вестникът ще просъществува и в бъдеще. Промененото заглавие не е от съществено значение. Ако няма такива читатели, тогава ще трябва да приемем реалността такава, каквато е. Няма място за сълзи. Все пак, струва ми се, че читатели има, а и доверието към сегашния екип на изданието не е изчерпано. Затова ще се опитаме да стартираме нов седмичник. Дали той ще оцелее финансово, предстои да видим.
Защо ми се струва, че вестник „Култура” е все още необходим? На първо място, заради оперативната критика в него и дискусиите върху актуални проблеми на изкуството и културата у нас. По света, както е известно, оперативната критика е изнесена във всекидневниците. Всички авторитетни всекидневници в Европа и САЩ имат страници и притурки за оперативна критика. Така е с „Гардиън”, „Файненшъл Таймс”, „Льо Монд”, „Франкфуртер алгемайне цайтунг”, „Кориере дела сера”, „Ню Йорк Таймс”, „Вашингтон Поуст” и др. В България, в първите години на демокрацията, когато имаше истински бум на вестници, се появиха и опити за сериозна оперативна критика в тях. В „Демокрация”, „Континент”, „Век 21” можеха да се прочетат критически отзиви за актуални изложби, концерти, книги, написани от компетентни хора. Имаше остри дискусии върху различни проблеми на изкуството и културата. С изчезването на независимата преса, с появата на модела Кой в медиите изчезна и сериозната оперативна критика. Дори вестниците „Дневник” и „Капитал”, които не са част от медийната империя на Пеевски, не успяха да наложат оперативната критика в печатните медии. Имаше някакъв плах опит там, но всичко бързо се сведе до ПР статии. Междувременно се нароиха блогове и сайтове, в които се пише за изкуство и култура, но те предлагат или чисто информативни текстове, или рекламни статии, или повърхностни емоционални реакции на случилото се.
На този фон, вестник „Култура” беше единствената медия, която системно следеше случващото се в изкуството и културата у нас и отделяше голяма част от страниците си за оперативна критика и анализи на актуални творби и събития. Тази критическа работа беше изключително важна през 90-те, когато в изкуството и културата навлязоха радикално нови идеи и художествени практики. Без сериозните усилия на критиците, пишещи за вестник „Култура” в тези години, радикалните промени, които се случиха във визуалните изкуства, например, нямаше да бъдат разбрани и оценени по достойнство. Те съдействаха за утвърждаването на съвсем нов начин на мислене за изкуството, творбата, художника. Днес художници, като Недко Солаков, Васил Симитчиев, Правдолюб Иванов, Красимир Терзиев, Лъчезар Бояджиев, Расим, Георги Ружев, Петер Цанев, Косьо Минчев и др., изглеждат почти „класици“, техни произведения могат да бъдат видени в музейни колекции в България и чужбина, но в началото на 90-те нещата изглеждаха по съвсем друг начин. За утвърждаването им като автори, а чрез тях и за утвърждаването на новите идеи в изкуството, заслуга имат и хора като Диана Попова, Яра Бубнова, Мария Василева, Светла Петкова, Светлана Куюмджиева, които анализираха критично техните изяви на страниците на „Култура”.
Днес новостите и революциите във визуалните изкуства като че ли са рядкост, но нуждата от критика е не по-малка. През 90-те предизвикателство бяха радикално новите идеи и практики във визуалните изкуства, а днес предизвикателство е мощното навлизане на ПР в изкуството и културата, а и постепенното налагане на пазарните стратегии в тази сфера. ПР-ът е важен, дори необходим, за да може определена информация и послания да стигнат до по-широка публика, но заместването на критическата оценка с умелия ПР е изключително вредно за развитието и на художниците, и на публиката. В България тази подмяна е много лесна заради комплексите ни на културна периферия. Дали художникът живее в чужбина или не, все още е от първостепенно значение за оценката на неговото творчество. А ако умее да разказва добре легендата на своя успех в чужбина – още повече. Пазарът или по-скоро липсата на такъв у нас също се превръща в лесен заместител на критиката. Това, че някой продава в чужбина (без значение на кого и на каква цена), се оказва ключов критерий за оценка на творчеството му. Художниците пред „Александър Невски“ също се хвалят, че имат колекционери в чужбина.
Само добрата оперативна критика може да противодейства на подобен род митологизации и автомитологизации. Докато не се появят всекидневници с такава критика, със сериозни и компетентни дискусии върху проблемите на изкуството и културата, вестник като „Култура” ще бъде необходим и ще просъществува. Перспективата е налице.
Кирил Василев