Жерминал Чивиков

 

Alles hat ein Ende, nur die Wurst hat zwei.
(Карнавална песничка)
 
И човек умира, като му дойде времето. Но рано е още, нали едва си навършил 60!
Коректно е обръщението ми, защото вестник „Култура“ ми беше човек. Събеседник ми беше, понякога ме ядосваше, но все имаше какво да ми каже. И при това, комай единственият, когото не ми беше обидно да чета. Тъжно.
С българския вестник за четящи влязох в съприкосновение някъде през 1990-а на дългата маса на Митко Гочев в Кьолн. Прописах на български за този вестник какви ли не суети и едва ли само от него узнавах каквото ме интересуваше: покрай отзиви и критики за театри, филми, концерти и изложби, четях с особен интерес публикациите му за новия политически и обществен дебат в страната, която ме беше изплюла преди дълги години. Автори като Румен Аврамов и Антонина Желязкова (неспоменатите да не се засягат!) върнаха доверието ми в българската интелигенция.
България излязла от безвремието си – казваха тогава някои. Но ето, че се затъркаляха едни години – сякаш за да направят пророчески думите на поета (по памет, прощавай, Коста Павлов):
Дошло е време заек вълк да ебе
Дошло е време.
Дошло е време заек вълк да ебеее...
И он да си трае.
И он да си трае!
И он да си траеее...
От дистанция наблюдавах с растяща загриженост как с променлив и все по-нетраен успех „Култура“ търсеше квадратурата на кръга за финансовото си оцеляване: Как да си вдигне тиража, как да прелъсти повече плащащи четящи, без да прави концесии на политическия слугинаж и на полиграфската помиярщина. Това и в заможния европейски Запад си е проблем, но все пак се получава, нали в такива издания публикувам. Но очевидно публичната потребност за седмичници с формата на „Култура“ там е по-сериозна.
Неотдавна ми се обади италианският славист Джузепе дел Агата. Дали мога да му изпратя българското издание на книгата ми „Делото Милошевич“, за която бил чувал, че не можел да си я поръча по нормален път и не знаел немски. Издание на „Култура“ била. Отговорих, че я има още на полски и сърбохърватски, нали ги знае тези езици. Не, на български. И дали мога да му изпратя някои от статиите ми по югославските войни на български. Разрових се в хартиения ми архив и в интернет архива на „Култура“ и се изплаших: това все аз ли съм го писал!
Благодаря ти, „Култура“. Не умирай още!
Жерминал Чивиков