Георги Савчев

 

Ако „Култура” беше въобразено медийно тяло, щеше да изглежда като онези снимки на момичета, прикрили с блуза до врата гърдите си и разголили краката. Краката са волни, фотоапаратът е запечатал как се размахват, но снимката е повече от прилична. Беше едно постоянно премахване на табута, но за успокоение на пуританите, обяснявахме бавно и дълго. Ако фокусът в голото тяло е културният код, стереотипите за приличие и морал губят значение.
Снимката често беше черно-бяла. Не заради крайните мнения, а заради постоянното търсене на следи от топлата медиа. Вероятно носталгията за нея е отправна точка, но архетипите, в които динамичните публики търсят убежище и спокойствие, ще стават все по-необходими за новите медии, не за традиционните.
Вестникът беше фетиш, а не Библия. Ако премахнеш греха от киното, театъра, медиата, ще настане скудоумие. И инфантилно преповтаряне на мантри в празно пространство. Такава скука никога не е проповядвана от страниците на „Култура”.
През тези безумно красиви години, когато всеки понеделник изпращах колонката си в редакцията, най-големият ми грях беше, че го правех в последния момент. Често на ръба, преди затварянето на броя. Моля приятелите от редакцията, които попадаха в този капан, да ми простят. Останалите си грехове обаче запазвам и след „Култура”: да си нонконформист, да си непокорен в думите и в рутината на медиата. Те дойдоха и като навик от вестника.
И последно за въобразеното медийно тяло: ще го запомня с фрагментите му, невъзможно е да градиш катедрални утопии. Понякога фокус към коленете, друг път – към бедрата, после - към белезите от безметежните години. Каквото остане.
Георги Савчев