Ангел Игов

 
Нерядко, когато съм чувал поплака: „Няма критика!“, ме е сърбяло да попитам в отговор: „А за коя книга е колонката в новия брой на „Култура“? Но, разбира се, усещането за липса на литературна критика има далеч по-сериозни измерения от вероятността, че публиката не чете и съществуващата такава (което много често си е така). Въртим се в един порочен кръг: почти няма издания, които да публикуват критика, почти няма хора, които могат – и желаят! – да я пишат, почти няма читатели, които да следят критично критиката и да изискват някакъв стандарт, съответно при липсата на подобно търсене, няма и кой знае какво предлагане... В така зейналия вакуум, както и друг път съм писал, се хързулват любителските или със стопанска цел блогове и започват да изпълняват функция, която не им е присъща и не е редно да се очаква от тях. В същото време, у малцината, които все пак се опитват да отстояват стандарта на професионалната критика, остава горчиво усещане от несправедливите обвинения, че не съществуват.
Та, не е съвсем коректно твърдението, че няма критика. По-точно е да се каже, че критиката е няма. Изгубила си е гласа, не се чува. Отговорност за това онемяване носи и тя самата, не само публиката. Зад щедро насипаната терминология и широкия контекстуален размах нерядко се крие същото нищоказване по адрес на конкретната книга, каквото откриваме в блогърските разсъждения коя точно топла напитка подхожда на избраното заглавие. Има го несъмнено и ефектът на умората: тъй като малко хора „се навиват“ да пишат критика, те са принудени да произвеждат много на брой рецензии и невинаги намират мотивация да се преборят с бързото си рутиниране. На този фон издателите продължават да недоволстват, че не всяка тяхна книга получава отзвук.
Не знам кой дявол ме накара, когато започвах да пиша рецензии за „Култура“, да запазвам файловете под номера. Може би още тогава ми е било интересно до колко ще стигна. Сега, поради рязката промяна в издателските планове на собственика, спирам броенето на 211. Двеста и единайсет рецензии не са малко, нищо че доста от дори пряко ангажираните в литературния процес люде не са прочели нито една. Струва ми се, че като цяло, критиката ми не е била няма. Дори си спечелих лични врагове. Обаче пък съзнанието, че си казал публично някакви що-годе смислени неща за двеста и единайсет книги, носи известно удовлетворение. Цялата тази работа, както казах, е свързана с известна рутина и умора, както и със сериозна принуда върху личния избор на четива. Така че, това независещо от мен самия оттегляне може би е донякъде навременно. Пък и ще има хора – особено сред преводачите – които ще си отдъхнат.
Обаче публичното оплакване, че „няма критика“, би следвало да бъде придружено с вглеждане на публиката в самата себе си и с питане каква критика искаме, колко силно я искаме, какво можем да направим, за да я има, и готови ли сме да я понесем, ако се озовем в ролята на неин обект. Необходима е известна обществена зрялост за това. Няма да цитирам Далчев по темата. Който е чел достатъчно критика, познава добре изказването му. Във всеки случай, от него личи, че проблемът не е толкова в новите технологии. Дума да няма, те рушат публичността – но руши се нещо, което го има. Все пак, да погледнем положително на нещата: докато има хора да се оплакват, че няма критика, значи има и предпоставки критиката да си намери гласа.
Ангел Игов