Георги Каприев

 

Нарочно проверих и се оказа, че имам публикувани във вестник „Култура“ 206 текста. Не съм сантиментален, не го казвам за оправдаване на емоции. Няма как обаче то да не е знак за тежък биографичен отпечатък, белязал начина ми на живот.
През последните 30 години „Култура“ е моят клуб, какъвто впрочем и представляваха помещенията на „Александър Батенберг“ 4. Там целодневно влизаха, заседяваха се и разговаряха атрактивно мислещи човеци, обединени не от някаква светогледна, политическа или естетическа идеология, а от неписани клубни правила. Критерият е ясен: „членуващият“ да се е доказал и доказва като творец в своята сфера. И още един, възлов критерий: неотменната диалогичност. Диалогът предполага съпричастност, взаимно подкрепяне в персоналното движение нагоре, включително чрез активно несъгласие: чрез устояване на алтернативни перспективи.
Затова вестник „Култура“, мястото за публично изразяване на гледните точки, е бил разпознаван като всякакъв: ляв и десен, консервативен и авангарден, агресивен и пасивен. Докато той просто е отворено пространство. Място, където качествено мислещият човек може да заяви позиция по начин, приеман от него за адекватен. И да очаква реакции от същия калибър. Лицеприятност не се предпоставя, но се предполага опит за разбиране на автора в собствената му мяра. Без гаранции, че ще бъде успешен. Тези стимулиращи напрежения са с отдавна доказана продуктивност. От публикациите израснаха куп монографии, някои от които прехвърлиха границите на българския език: хоризонтът на „Култура“ не е котловинен.
Принципите, определящи кръга „Култура”, са базови за либералното социално стоене; той е силен негов образец. Най-стойностното му постижение е, че зададе норми за присъствие в културата, станали формиращ модел за меродавни слоеве на обществото. Наистина, тези норми са изповядвани от личности и групи в българските културни пространства още преди 1879 г. и през всички светли и тъмни наши времена след това. Кръгът не е единственият им носител и днес. Струва ми се обаче (нека съм пристрастен), че той най-категорично им придаде социална легитимност и – в някаква степен – конститутивен характер.
Стана така, че дойде краят на вестник „Култура“. Който очаква след това изречение да обявя залез на либералния обществен и културен модел или поне заплаха за него, няма да дочака. Той има мощна традиция, тръгваща още от XII век, а сега е по-скоро естествен за самостоятелно мислещия човек. Достатъчно е силен и не е лесен за разнищване.
Участта на нашия вестник даже няма пряка връзка с този сюжет. Той попадна под силата на силогизъм, чиято голяма предпоставка е, че всяко исторически възникнало все някога минава към исторически отминалото. Малката му предпоставка гласи, че самият финален акт става – щом феноменът не е вътрешно изчерпан – най-вече под натиска на случайно насложени обстоятелства.
Какво да правим, намерили се всред заключението? За натрупалите десетилетия причастност най-лесното е да се покатерят на предлагания им постамент, да си придадат възвишени физиономии и да поемат ролята на свои собствени паметници. По-младите също могат да опитат. Ще има кой да ги почиства от праха и да им провесва венци на светли дати; ще има кой да ги изследва и кой да препарира. Но пиедесталите могат и да почакат. Имаме, мисля, какво да кажем и направим. Кръгът е налице и действа; той може и трябва да бъде съхранен.
Налага се да се повторя и ще го направя: всеки следва да изпита себе си – съществено ли му е това пространство. При достатъчно „да“ – да изведем собствен ресурс за неговото опазване. Което включва и наличие на общ орган за адекватно изразяване. Отказът от него би довел до фрагментиране и – в последна сметка – разпад на пространството, който ще ни посочи като неавтентични негови обитатели.
Окажем ли се обаче обратното, нека не бързаме да ставаме история. Нека не се стилизираме като исторически реликт. А на изследователите – нека те заповядат!
Георги Каприев