Що е интелектуалец и какви ги върши по нашите земи?

 
Всеки път, когато обществото ни изпадне (реши да изпадне) в безпътица, или когато се сблъска с непознати предизвикателства, като всяко живо същество в променен хабитат то търси обяснения и разбиране. Обясненията и разбирането са нужни, за да може да се постави под контрол - и да бъде развивана в определена посока - дадена ситуация, среда, контекст. И всеки път наново откриваме, че повечето от основните обяснители по нашите земи дават фира: или политиците не схващат какво става; или медиите се влачат след най-ниския знаменател; или училището се прави, че все още живеем в един измислен XIX век; или пък църквата, оказва се, залисана в боричкания за свещоливници, от десетилетия не дава никому критерий за мерене на добро и зло.
 
В различни ситуации някои от горните обществени субекти имат адекватно поведение - не винаги са едни и същи, но ги има. Откъм 1988 година насам обаче винаги, перманентно неадекватни, като цялостни среди (т.е. има единични изключения) са: училището; църквата; интелектуалците.
 
Думата днес е за интелектуалците. Отдавна не се бях сещал за тях. Но в началото на есента на съдбовната 2001 година - три седмици след старта на новия век, започнал на 11 септември така, както предишният започна на 28 юни 1914 година - се сетих. Бях сам на плажа, медитирах под звуците на природата и препрочитах философическия гигант Робърт М. Пърсиг. Не щеш ли - няма случайни неща - ми просветна, че на път за плажа бях видял интелектуалския вестник "Култура" в една будка. Не го бях чел от години. От много, много години. Както и да е, изшляпах бос до будката, дадох си левчето на лелята и го разгърнах.
Беше предимно посветен на терористичната атака срещу САЩ. "Я да видим, казах си, какво обаждат интелектуалците по въпроса."
Ето, оказа се, какво обаждат. Всички цитати оттук надолу са описания на действията и мотивациите на терористите, изтрепали към 5500 нищо неподозиращи цивилни същества от 78 държави, всички възможни религии и всички възможни позиции на социално-класовата стълбица:
„...жест на отчаяние, акт, който демонстрира безсилието на сътворителите му пред начина, същността и посоката, по които се развива човечеството... единственият похват, с който да привлекат световното внимание към своята отчаяност, към своята безпомощност, към своята абсолютна немощ - като го потресат... Акт на отчаяние, но и акт на съпротива... войната на бедните 5 милиарда срещу тъй наречения златен милиард... едно трагическо, ала и героично действие, което, ако не спре процеса, поне ще покаже, че не му се подчиняват... религиозен акт, жертвоприношение и, ако щете, молитва... Blitz Krieg на бедните срещу богатите, на гладни срещу сити, на изнемогващите в мизерия срещу тънещите в охолство.”
Браво, бе, рекох си, както лежах на пясъка. Нали бяхте от Достоевски, дето пише, че никоя революция не струва сълзата на едно разплакано дете? Бяхте, помня много добре. Вярно, отдавна беше. А сега какво? Нерде една сълза - нерде изтрепани 5500 граждани. Че това е населението на доста от българските градове! Все едно утре да се събудим и да ги няма Перущица и Копривщица, взети заедно. Да се окаже, че някакви герои на някаква съпротива са ги изтрепали до крак. За да сторят така някаква своя си молитва.
Таман да си кажа, "Абе, нали ги знам що за стока са, що ли им се ядосвам на глупостите", но реших да продължа с четенето. Няма начин, рекох си, да не стигне работата до някаква прогресивна идеология. Те, интелектуалците, много ги обичат тия работи. И - вярно. Ето я и идеологията - т.е. обяснителната и подкрепяща конструкция на описанието:
„Новият световен ред - срещу глобално партизанско движение... В жестоките удари се крие много символика, много знаковост[1]: Сринати бяха кулите близнаци на Световния търговски център, сиреч транслаторите на капитала, направил света толкова лош; срината бе сградата на Пентагона, сиреч цитаделата на военната мощ, правеща небезопасна всяка точка на планетата, от която "необходимата нация" (Мадлин Олбрайт) би била недоволна.”
И накрая - за да не остане никакво съмнение относно интелектуалската позиция по въпросите на тероризма - заключителният акорд: „Много е прав руснакът Сергей Марков (кой? - бел. авт.), когато казва, че ислямският фундаментализъм е съвременният аналог на световния комунизъм. "Богатите забравиха за бедните. И сега се разплакват"... 11 септември оттук нататък все ще предстои. Залп на „Аврора”, който тепърва ще отеква.”
В ушите ни прозвучават началните акорди на Петата на Бетховен и падаме възнак на пясъка, потресени от героичния размах на майсторски нахвърляната картина.
И това е написано ден след атентата. Ден!
А всъщност посланието е много просто: "Хак им е на американците, дето се мислят за толкова велики! Ха сега да ви видим, де! Хиени, разбираш ли, акули от Уолстрийт, или как беше там..." Само че след като този анализ може да се чуе във всяка селска кръчма, за какъв дявол се облича в сложни думички, за да се изтипоса на нашето внимание като интелектуалска позиция в най-емблематичния интелектуалски вестник?
Подобен въпрос възниква и по повод друг материал в същия брой на "Култура", където авторът ни напомня как Стефан Цанев пледира държавата да направи нещо против фестивала "Пирин фолк", а Хайгашот Агасян иска да гласува за правителство, което ще се ангажира да забрани чалгата. Към тази серия можем да прибавим желанието на Румен Леонидов да бъде надзирател в концентрационен лагер.
Подобни позиции, и те са широко разпространени из селските кръчми - и то горе-долу изказвани със същия цветист език, който ползват горепосочените интелектуалци. Всеки български селянин, като отметне към две големи мастики, тръгва да обяснява кой трябва да бъде изправен до стената, обесен, вкаран на стадиона, да си види червата, намотани на сливата, и така нататък.
Къде тогава е разликата? Как става така, че битови кръчмарски аргументи се развихрят из т.нар. медийно пространство - вече не става дума само за интелектуалската трибуна "Култура" - претендирайки за значимост, меродавност и интелектуалскост?
Кое, изобщо, е онова, което отличава интелектуалеца от обитателя на селската кръчма? Има ли го изобщо и ако да - има ли го по нашите земи?
Нещо става и това нещо е много сериозно. Докато не съм следил процесите, работата, оказва се, е отишла далеч отвъд състоянието, при което бяха адекватни обичайните ми закачки от типа: "Абе, това интелектуалците, фашисти ли сте, комунисти ли сте, или сте просто крепостни селяни, търсещи господар?"
Колко далеч са отишли нещата ще се разбере, ако ми позволите да изрепетирам някакъв спор, подкрепен с рационални аргументи, с горната позиция (не говорим още за избиването на хора, на чието място можеше да бъде всеки от нас).
Представете си, че казвам на горецитирания автор на "Култура" неща като: "Бин Ладен изобщо не е беден. Даже е много богат. Повечето терористи, пилотирали самолетите-бомби, са живели в западните страни и следователно - също не са нищи. Чистачките, утрепани в падналите сгради-символи на световния капитализъм, са получавали по-малка заплата от цитирания руснак Сергей Марков (кой?). "Аврора" е стреляла с халостен патрон. Щурмът на Зимния дворец няма за цел изтребването на случайни цивилни, а двете-три негови жертви са плод на сватбарска стрелба. Проблемът на Близкия Изток в последните месеци не е в това, че САЩ се намесват, а в това, че се изтеглят, а всички ги искат да останат. И т.н."
Или - към Агасян, Цанев и другите: "Проблемът не е в това, че имаме долница на културата в обличието на чалгата. Всяка човешка общност произвежда културна долница. Проблемът е, че не всички произвеждат културна горница. А като не могат да произведат горница, долницата се оказва цялата налична култура. Жизнените култури са онези, в които постоянно тече напрежение между долница и горница. А, впрочем, не ви ли беше на вас работата да произвеждате културна горница?"
Да приемем, че проведем този спор. Подобни аргументи ще ли променят позицията на интелектуалците - или не ще? Няма. Знам това, защото се опитах да водя такъв спор по повод чалгата в академичната среда на една конференция. И не получих смислен отговор, освен "абе, не ми харесва", "много на турско бие" и така нататък. Сиреч: пак аргументи от кръчмата. Аргументи, които по никой начин не могат да обосноват себе си като интелектуалски.
Представете си само как някой англичанин се възмущава, че в музиката на поредния брит-поп хит има вплетени български мотиви. И почва да вика от вестниците: "Абе, много на българско бие, не ми харесва, дайте държавата да го забрани". Ние този англичанин за интелектуалец ли ще го имаме, или за нещо друго?
То по повод чалгата не е възможен рационален (сиреч - с инструментите на разума) спор, та какво остава за диспут с героичната картина, описваща световната партизанска война между бедните и богатите?
Когато се натъкнат на някакво нещо, по което са неспособни да дискурират - чалгата, например - българските интелектуалци имат навика да изричат сентенции от рода: „Няма да го анализираме това нещо, защото е толкова просташко, че е не-анализируемо”. Демек: не подлежи на разчленяване на съставните си части с помощта на разума, на последващо сглобяване в прозрачен модел и, по-нататък, на оценяване и на предвиждане на възможни развития на нещото в бъдещето.
Не съм от тия и съвсем сериозно и отговорно възнамерявам да разбера що е интелектуалец; имаме ли от тоя вид по тези земи; и какво следва от извода, какъвто и да е той.
Какво си представяме първо, като изречем думата "интелектуалец"? Представяме си субект, който е в такава ситуация, че не е длъжен сам да сади доматите, които яде, или да тъче ризите, които носи, или да бичи и байцва дъски за бюрото, на което седи. Напротив, на този индивид обществото създава условията да е максимално откъснат от подобни първични дейности - както и дори от вторичните дейности, свеждащи се до производството на паричен еквивалент, с който може да се замести първичната трудова дейност. Иначе казано: интелектуалецът е човек, който нито сади доматите, които яде, нито е техен прекупвач или продавач. Той е освободен от тези неща, за да си съсредоточи силите другаде, да прави други неща.
За да разберем какво е това "другаде", ни помага самата структура на думата "интелектуалец". Дори само като я изречем, чуваме нейната основа: "интелект". И веднага можем да заключим - и ще сме прави, - че "интелектуалец" е някакъв индивид, чиято работа е да се занимава с "интелект".
По-нататък. Всяко полиглотско ухо чува в "интелект" древния му римски прародител, насочващ към "разбиране". Интелектуалецът, един вид, има отношение към разбирането. А дори и моноглотското ухо, характерно за средния интелектуалец, чува - или би трябвало да може да чува - думата "разум", закодирана в "разбиране".
Междинното обобщение, следователно, е: дори само думичките, отнасящи се до "интелектуалец", са достатъчни, за да опишат неговата същност, цел в живота и причината за неговото съществуване. И така съвсем безболезнено стигаме до следната дефиниция: интелектуалецът е човек, когото обществото е освободило от максимално количество досадни работни задължения, за да може той да осъществява една важна за обществото задача - задачата на разбирането, на упражняването на разума върху инак объркващата среда, в която се намира средният доматопроизводител; и да може тази така разбрана среда да я опише, щото средният доматопроизводител да може да не стои в неведение пред някакъв неразбираем и страшен свят, а да може да се ориентира в него, да упражнява някакъв контрол над различните негови ситуации и да планира и постига някакви свои си цели в този обяснен от интелектуалеца - от разбиращия - свят.
Ако интелектуалските конструкции, цитирани горе, отговаряха на тази дефиниция, то разумен спор с тях би бил плодотворен - т.е. би имало някакъв реален шанс, в резултат от представените против тях аргументи на разбирането, те да променят позицията си. Примерно: като се убедят, че Осама Бин Ладен е милиони пъти по-богат от убитата по негово нареждане чистачка в Световния търговски център, да ревизират своето убеждение, че неговите терористически акции са акт на война на бедните против богатите.
Подобно упражнение, както видяхме по-горе, не е възможно. И оттук: интелектуалците, които пълнят българското обяснително пространство с подкрепа за терористическите актове и заклеймяване на САЩ, не минават изпита по интелектуалскост. Следователно, обществото не получава обратно своята инвестиция в тях. Получава само потвърждения на своите и бездруго готови предубеждения, че американците си го изпросиха.
Или, ако се върнем на разговора за "високото" и "ниското", в случая интелектуалецът не изгражда "високо"; просто преповтаря "ниското", с което го засилва, защото го легитимира от своето ужким-"високо".
Дори на този ранен етап на дискусията относно интелектуалците вече се очертава въпросът: с какво право тогава интелектуалците държат да не си садят сами доматите, които консумират - а искат обществото да ги освободи от тази грижа? Как могат да аргументират това свое искане, след като не добавят стойност към обяснителния капацитет на обществото - т.е. не вършат работата, заради която обществото ги издържа?
Има, боя се, и още. Нека изградим постройката във всичките й етажи, за да стигнем до максимално пълен портрет на интелектуалеца и до някаква оценка на това, какво трябва да прави, от една страна, и какво прави - от друга.
Продължаваме от етажа "разум", до който бяхме стигнали. Сред нещата, които разумът прави, изправен лице в лице с битието, има две, които са много важни. Първото: изследва, оценява и подрежда в разбираема конструкция безкрайния хаос на прииждащите от битието импулси, знаци, съобщения. Това е, общо взето, ясно от казаното дотук. По-интересно е второто важно нещо, което прави разумът. Веднъж подредил (донякъде, разбира се, само Бог може да подрежда нещата в пълния им вид) хаоса на прииждащото отвсякъде битие, разумът вижда и конструира в това битие различни подходи - различни алтернативни начини за разбиране, целеполагане и действие. И предлага аргументи за избора на една или друга алтернатива. После предлага начини за постигане и оценяване на резултатите.
Упражняването в "разбиране" се оказва и изграждане на "избиране". А това, приятели, означава, че заниманието с разума е занимание със свободата. Защото изборът е външната порта, през която се влиза на територията на свободата.
"Ха," казва в този момент един цял хор от интелектуалци, "това ли било? Стари работи. Какво е това - свобода? Ала-бала. Всичко е относително."
Всичко е относително, така е. Както е само относително съществуващ моят лаптоп. Но, макар да съществува само в относителен смисъл, той съществува в достатъчна степен, за да ми върши работа. И свободата съществува. Тя може да бъде достатъчно точно описана - така, че всеки да разбере за какво става дума. Между другото, описанието на свободата е и описание на различните степени на цивилизованост - и дори, погледнато от определен ъгъл, описание на развитието на живота.
Свободата, ще рече: добиване на независимост от ограниченията на заварената ситуация. Колкото повече един субект успява да надмогне ограниченията, закодирани в ситуацията, която заварва; колкото в по-голяма степен не тези ограничения и дадености, а той самият решава какво да му се случва, толкова по-свободен е субектът. Племето с огън е по-свободно от племето без огън. Племето с огън вече не зависи само от природата за своята светлина и топлина. Добило е независимост от задължителния за всички други живи същества цикъл ден-нощ, студ-топло.
Човек, който сам решава какво да прави, е по-свободен от човек, който прави онова, което му диктуват културата и традицията, в която живее; или предубежденията и страстите, които е натрупал от окръжаващата го семейна и училищна среда. Бивш асистент в СУ, шляещ се из улиците на София и чудещ се дали да си изхарчи джобните за коктейли или за книги, е по-свободен от друг бивш асистент в СУ, който по същото време лежи в предварителния арест за кредитно милионерство. И така нататък. Опитайте с каквито искате примери и ще видите, че това описание на свободата е съвършено удовлетворително.
Свободата е самоопределение: сам да определяш какво ти се случва - та дори сам да определяш (може - и всеки ден наново и по различен начин) кой си ти самият. Днес си със зелена коса, утре - с оранжева. Днес си историк, утре - зидаро-мазач. Днес се мислиш за българин, утре - за гражданин на световното село. И отиваш на екскурзия в Ню Йорк, където те утрепва някакъв герой на световната партизанска война на бедните.
Докато разбирането и неговото споделяне с обществото е причината да съществуват интелектуалци, описанието на свободата, практикуването на свободата и обясняването на свободата е самата същност, мисията и призванието на интелектуалеца. Това е неговата кауза. От трите думи, извезани на знамето на интелектуалеца, първите две са "Разум" и "Свобода".
Както видяхме по-горе, българската интелектуалска среда много лошо се препъва още на първия тест - теста по разбиране. Още по-зле стоят нещата по отношение на свободата. Доказателствата са във вестниците от последното десетилетие. Всички идеологии на обреченост, безпомощност и следователно - на подчинение на реални или измислени ситуации - са плод на някой интелектуалец. И историческата обремененост (в най-различни варианти) на България; и пълната ни зависимост от някакви потайни решения на "Великите сили"; и пълната убеденост, че нищо не може да се направи, колкото и да се напъва един човек (или една нация); и вайканията на тема "европейците не ни щат" (или, обратно, че сме им толкова важни, та са готови да ни почернят в робство за своите си интереси)... Всеки може да продължи списъка сам. Той е много дълъг.
Внушенията, отправяни от водещи, емблематични интелектуалци към обществото в продължение на десет години, че нищо няма смисъл и всякакво усилие е обречено - това е екзистенциален провал за българската интелектуалска среда. Ако този провал може да бъде преодолян - а това не е задължително да се случи; може да се окаже, че България просто не е способна да произвежда достатъчно плътно "високо" ниво - става дума за поне едно поколение напред, за 20-30 години.
Да видим коя е третата дума, извезана на знамето на интелектуалеца. Стартовата позиция отново може да е броят на в. "Култура", посветен на терористическата атака върху САЩ, който ме накара най-сетне да обърна сериозно внимание на проблема "интелектуалци".
Какво разбираме за човека, който квалифицира изтребването на 5500 нищо неподозиращи чиновници от различни страни, националности, култури и вероизповедания, като акт на героизъм, на съпротива, на молитва? Разбираме, че той не цени човешкия живот на хората поотделно. Може да обича по някакъв абстрактен начин "петте милиарда бедни". Но не умее да обича конкретната бедна пуерториканска чистачка Мария, останала под развалините на Световния търговски център; и не може да си представи реално - все едно, че е там - че тази Мария са я обичали други хора, че на нея са се надявали, че тя е била смисълът на нечий живот. И че тя никога няма да се върне вкъщи.
За да избягна обвинения в някакво лигаво християнство[2], нека видим дали можем да изведем някакво отношение към човешкия живот от дотук обсъжданите въпроси за разума и свободата. Това също не е кой знае колко трудна работа.
Интелектуалецът си дава сметка, че той не е някакъв потомствен аристократ - някаква брънка в поредица от поколения на някаква каста, която поради различаващ се от масата генетичен материал да се занимава с въпросите на разбирането. За свободата да не говорим: как може да си само това, което ти казва кастовата култура, и да говориш за свобода?
Интелектуалецът си дава сметка, че е човешко същество като другите човешки същества - и че е интелектуалец, защото обществото се е мобилизирало и му е осигурило възможността, вместо да се разсейва да си шие ризите и сади доматите, да се посвети на работата на интелекта. Днес е той, утре - друг. Обществото е приело, че работата на интелекта е такава, че не бива да бъде прекъсвана от садене на домати - и е излъчило сред своите членове хора, които да се занимават с това. Както, по силата на основния обществен договор, е излъчило сред своите членове хора, които да го управляват - да се грижат за общите цели и поддържат общите правила. Днес са едни, утре - други.
Приемайки по този начин своето фундаментално равенство с другите хора, интелектуалецът естествено приема, че те също носят в себе си капацитета на разбиране и на свобода. А от това равенство с другите хора по един естествен начин произтича оценката на интелектуалеца за цената на всеки отделен човешки живот: всеки човешки живот е равен на неговия. Със смъртта на всеки човек загива една вселена. Може би останала нереализирана поради прекомерно съсредоточаване върху отглеждането на домати, но - вселена.
И какъв би бил начинът да бъда убеден, че животът на чистачката Мария, завинаги останала под обломките в Ню Йорк, е по-малко ценен от моя? Няма такъв начин. Интелектуалецът не е главнокомандващ, който да бъде принуждаван да взема решения от типа на "един живот за пет милиарда". Това не е негова, на интелектуалеца, работа. Дето се вика, проблемът е обсъден в дълбочина още от цитирания по-горе Достоевски и като че въпросът с човешкия живот и неговото отнемане е решен още тогава.
От еднаквата ценност на всички човешки животи произтича и третата думичка, извезана на знамето на интелектуалеца: "Солидарност". Не "братство". Братя се колят помежду си за ниви. Солидарността е друго: постоянната готовност поне да се опиташ да направиш така, щото максимално количество хора да живеят при все по-малка жестокост и да имат все по-голям избор да решат кои са и какво искат да правят. Солидарността е разбирането, че всяко решаване - какво искаш да правиш - трябва да е максимално съгласувано с това и другите да могат да решат същото - и това да става в обстановката на намаляваща жестокост и страдания, тъй като жестокостта и страданията са ограничители на свободата. Солидарността е и разбирането, че не можеш да решиш да правиш неща, които убиват природната среда. Убивайки природата, ти ограничаваш възможностите на децата си да решат какви искат да бъдат и какво да правят - отнемаш им свобода.
Задачата на интелектуалеца, застанал върху Разума, Свободата и Солидарността, е да гради "високото ниво". Нему е спестено усилието да сади доматите, които яде, за да прави точно това; защото нему, а не на доматопроизводителя, обществото е поверило тази задача.
Въпросите от първи порядък, които интелектуалецът си задава по повод всяко свое действие като интелектуалец, са: "Е ли това нещо, което правя в момента, такова нещо, което да придвижва напред Разума, Свободата и Солидарността? Прибавя ли към тях - или отнема от тях?" Ако прибавя - гради се "високо ниво". Ако отнема - прави се "ниско ниво", т.е. интелектуалецът не се различава от дръпналия две мастики доматопроизводител. Затова, например, интелектуалецът, когато излиза в публичното пространство, не бива да псува, нито да внушава безпомощност; нито да поощрява жестокостта, зависимостта, или безразличието.
Въпроси от втори порядък, които интелектуалецът си задава, са: "Съобщавам ли аз на обществото неща относно Разума, Свободата и Солидарността така, че не само да ме разберат, но и все повече хора да могат да увеличават своя собствен капацитет, заложен от Бог (респ. от природата, Омега фактора, динамичното качество, Йехова, Аллах, Буда, Коатцекоатл), да разширяват в своите собствени действия територията на Разума, Свободата и Солидарността?"
Крайната спирка по този път е, разбира се, всеки отделен човек да стане интелектуалец: да може да действа, като ползва и развива максимално своите капацитети на разум, свобода и солидарност. Само че това може да стане само ако сега съществуващите интелектуалци – в развитите страни такива можем да наречем един стремително разширяващ се кръг от професии отвъд академичната среда – да си вършат работата.
„И какво общо има всичко това с българското интелектуалство?”, ще питате. Много малко, приятели, печално малко. А изходът е толкова лесен: всеки, комуто обществото е успяло да отдели някакъв ресурс така, че да не си цапа ръцете с производство или търговия, да вземе решение – от днес да развее знамето на Разума, Свободата и Солидарността.
В основата на цялата конструкция, е, разбира се, свободата. Във всеки даден момент всеки даден индивид – и всяко дадено общество – може да избере свободата. Въпрос на елементарна решителност.
The only thing you have to fear is fear itself.
Евгений Дайнов
 
Бел. ред. Наред сестественитенесъгласия, коитобуди текстът на Евгений Дайнов (надяваме се той да предизвика сериозна дискусия), сме длъжни да напомним, че е най-малкото некоректно въз основа на една единствена (и възможна) гледна точка в един-единствен брой на вестника (32) да се отправят такива бомбастично-генерализиращи обвинения. На 11 септември „Култура” посвети поредица свои броеве, които, смеем да твърдим, предложиха много по-интересни, различни и умни разсъждения от всичко, което успяха да произведат българските политолози. Включително и самият Дайнов.
 
„Култура”, бр. 35 от 12 октомври 2001 г.
 
 
Открито писмо до Евгений Дайнов,
с. Миндя, България
 
Драги Генчо, 
Нека почна с приятната част - изключително съм поласкана от факта, че гневът си срещу българските интелектуалци ти изцяло припокриваш с гняв срещу в. „Култура”. Значи, все още припознаваш този вестник като единственото място, където могат да бъдат публикувани и прочетени текстове от така презираните от теб интелектуалци. На фона на медийната попара, която ежедневно поглъщаме, и това не е малко. За което ти благодаря.
А сега да мина към другата, не толкова приятна част от писмото – тоест, към грубата действителност. И за по-голяма прегледност ще го направя през два казуса - твоят, сиреч казусът „Евгений Дайнов”, и един друг, който условно ще нарека казуса „Румен Димитров”.
Сигурно помниш, драги ми Генчо, че в далечната 1989-90 и ти, и Румен Димитров (а и много други) нахълтахте в новата ситуация от позициите на експерти, идващи от различни институции, но със сходната амбиция да се държите като интелектуалци, тоест да произвеждате независими критически съждения за процесите, протичащи в променящото се наше битие. Много бързо обаче, и не без помощта на такива като теб, от съжденията ви отпадна първо критическото, а веднага след него и независимото. Как се случи ли? Ще ти кажа. Намекна се, внуши се, накрая се съобщи в прав текст, че (отново) ситуацията е по-така, че тя пак е „на живот и смърт”; че трябва да изчакаме по-добри времена за независимостта и критичността; следователно, че (както и преди) пари за независими съждения няма, особено пък ако те са критически. Всички, включително и ти, го разбрахте, само Румен Димитров не го разбра. Или по-точно, не повярва. Той, милият, в наивността си се надяваше, че вече наистина е дошло време да се говори истината - за всичко и за всички. Оттук започна неговата драма. След две-три статии в „Култура” цялата току-що зародила се, но вече започнала „правилно” да се ориентира, интелектуалстваща общност го подложи на такъв психологически натиск, на такава чудовищна професионална изолация, че човекът след десетгодишни усилия накрая продаде апартамента, покъщнината, дори книгите си и избяга от вас чак в Австралия. А никак не искаше, вярвай ми. Той искаше да си живее в България. Но когато навсякъде, при всеки опит за пробив, срещаше стена от откази, импрегнирани от доноси, нямаше какво друго да направи.
Да видим какво се случи с тебе, драги Генчо. Ти, допускам, също не си бил очарован от обстоятелството, че „независимото критическо говорене” се отлага за неопределено време (докато победи демокрацията!), затова за известно време се пресели в Лондон. Какво се е случило там - не знам, но вероятно не е било особено приятно, след като доста бързо се завърна в родината. Докато ти обаче се трудеше на английска територия, тук нещата се развиха доста бързо, при това в зададената изначално посока. Интелектуалната общност (тоест, правото на свободно говорене) окончателно се разпадна. Как ли? Много просто - убеди се, че то не се плаща и се продаде на партийни каузи. Които на родна почва се явиха в две основни организационни форми - като фондации и като партийни централи. И тук се заточи онази българска работа, дето от време оно си я знаем. И дето още дълго ще се точи.
Ето тази ситуация ти свари, като се върна от Лондон, скъпи Генчо, и много правилно се ориентира, затова се усука около най-престижната тогава институция - президентството. Не помня вече какъв беше - съветник, местен имиджмейкър или продавач на образи в чужбина. По-важното е, че когато титулярът на тази така престижна институция се „деактуализира”, нищо не ти попречи да участваш в елиминирането му, както и в подялбата на печалбата от сделката. Допускам, че точно в този период (виж как звучи като истинско биографично изследване) ти окончателно си се разделил с илюзиите си, че е възможно да играеш и ролята на свободен интелектуалец, и си стъпил на терена на чистия (и добре платен) партиен активизъм. Някои по-сръчни от тебе момчета доста по-рано се бяха преориентирали, но затова пък ти се постара да наваксаш. И в голяма степен успя.
На фона на тази мила картинка как мислиш се чувстваха останките от онази академична общност, за които свободното критическо говорене беше ценност? Ами ужасно се чувстваха, Генчо. Чувстваха се измамени, потиснати, унизени. И с основание. На фона на парите, които вие преразпределяхте в битността си на „независими политолози”, тяхното независимо академично съществуване беше (и продължава да е) жалко и недопустимо мизерно. И какво мислиш направиха те? Ами същото, което правехте и вие. Започнаха да пишат проекти и отчети. Само че срещу доста по-малко пари. А между проектите и отчетите - нищо. Понякога някой и друг текст, посветен на българската ромска общност, който остава завинаги достъпен само за фондационните счетоводители; понякога някоя и друга международна конференция, парите за която обикновено се разпределят между пишещите проектите и пишещите отчетите. А между тях някой и друг случаен абдал, поканен за автентичност.
Вие и лично ти, драги Генчо, развратихте, купихте (за жълти стотинки) и в крайна сметка унищожихте т. нар интелектуална общност, подлагайки на строги санкции всеки опит за независимо поведение или говорене. Обявихте себе си за единствените „политически правилни” и внушихте у хората панически страх от „политическата неправилност”. Как, ще попиташ. Финансово, скъпи, финансово. Запушихте чак с телата си каналите до всяко външно или вътрешно финансиране за дейности, неодобрени от вас. Въведохте най-отвратителната норма за успех - нормата на политическото лакейство. И така убихте всяко желание за свобода, за независим поглед... Убихте форума. Защото той се прави от хора, не от лакеи (справка - деятелностите на Марин Георгиев и неговия „Литфорум”).
Сега и малкото, дето е останало като независимо мислене, искате да го убиете. Защо бе, Генчо? От какво толкова си побеснял, та изригна две цели вестникарски страници? Какво толкова ти пречат някакви си мнения в някакъв си вестник, който, както се разбра, ти отдавна не четеш. Или може би си изненадан, че някой може да напише нещо, без да те пита дали е в правилната линия? Че все още има хора, дето не са купени. И не искат да бъдат купени. Това ли ти е мъката? (Защото сълзите си по пуерториканската чистачка Мария можеш да пробуташ, драги Генчо, само на някой колумбийски сериал, за там стават.) Или пък си мислиш, че през годините, в които не си чел вестника, си изпуснал работата? И пиететът към свободното критическо говорене отново е станал заразен. Искам да те успокоя, скъпи - поне моите наблюдения подсказват, че не е. Дори обратното. Като занемариш една работа, после е трудно да я „възраждаш от пепелта”. Още по-трудно е да намираш последователи. Младите също знаят за какво се плаща в тази държава. Знаят и кой разпределя парите. Така че не се тревожи. Виж, ако личните си фрустрации експонираш върху вестника, това е друго. Може. (Аз също експонирам собствените си върху теб.)
... И още имам какво да ти пиша, приятелю, още имам какво да ти кажа, ама има ли защо? Ние с тебе вече сме пътници. Тези, дето идват след нас, хич не се трогват нито от вашите политологически брътвежи, нито от морализаторските проповеди на „Култура”. Затова дай ние двамата да отидем в някоя кръчма, да „отметнем” по две мастики, да боднем някой и друг набран от нас домат и да се разберем на четири очи. Става ли?
Твоя Копринка Червенкова
15 октомври 2001 г.
„Култура”, бр. 36, 19 октомври 2001 г. (със съкращения)


[1] Обяснявам за непосветените. Българските интелектуалци могат да бъдат разпознати по това, че употребяват думички като: „символно”, „знаково”, „феноменология”, „декодиране”, „деконструкция”, „постструктурализъм” и особено „херменевтика” и „семиотично”.
[2] А и не винаги съм християнин. Понякога съм – предимно православен, но чат-пат и малко протестант. Друг път избирам да съм будист. Понякога ми е по-интересно да съм от хората на Дон Хуан, толтеките. Напоследък се хващам, че в по-голямата част от времето май съм митраист. Случвало се е да съм и най-обикновен начинаещ шаман. В момента чета най-внимателно Корана и се опитвам да си представя дали на моменти не мога да бъда и мюсюлманин.