Във фризера на социалистическия реализъм



С проф. Евгений Добренко разговаря Пламен Дойнов

Изследвате „двойното лице на писателя“ или „литературата на двойния адресат“ в Съветския съюз и страните от Източна Европа. Какви са основните модели на творческо поведение през този период?
Трябва да правим отчетлива разлика между периода преди и периода след 1956 г. Режимът преди 1956 г. е направо терористичен, цензурата господства до такава степен, че писателят не може да реализира своята субектност и в това е същината на този режим. Ако говорим за периода след 1956 г., тоест за т.нар. „хрушчовска“ епоха, която Ахматова нарича „вегетаринска“, тогава според мен са възможни три модела на поведение. Първият модел следва официозната линия и се придържа строго към социалните конвенции. Така постъпват по-голямата част от писателите и дейците на изкуството. Говоря за изкуството, което е част от режима и има пропагандни функции. Нишата да се придържаш към позициите на властта е доста комфортна, разбираемо е, че тя е особено привлекателна. На практика около 90 процента от културните дейци функционират в рамките на тази институционализирана структура. Този мейнстрийм е твърде безинтересен за съвременната аудитория, днес всички смятат, че тъй като става дума за пропаганда, това въобще не е литература и не заслужава нашия интерес, което, разбира се, не е съвсем вярно.
Втората позиция е абсолютно огледална – това е дисидентският модел на поведение, при който писателят, обратно, влиза в конфликт с режима и емигрира или външно, или вътрешно. Разбира се, дисидентите са малцинство, те създават произведения с неконформистки стил и съдържание. Както знаем, след края на съветската епоха интересът към дисидентската и емигрантска литература нарасна твърде много, тъй като тя е забраненият плод на онова време.


Как се реализират тези писатели?

Някои са в опозиция на режима и отказват да му сътрудничат, те изобщо не влизат в институционалните рамки. Класическият пример в това отношение е Йосиф Бродски. Сигурно помните знаменитата сцена по време на съдебния процес срещу него, когато съдията го пита: „Какво работите?“, а той отговаря: „Аз съм поет, пиша стихове“. „Имате ли постоянна работа?“, продължава съдията, а Бродски отвръща: „Мисля, че това е постоянна работа, аз работя, пиша стихове“. После съдията избухва: „Това не ни интересува, интересува ни с какви учреждения сте свързан. Кой е казал, че сте поет? Кой ви е причислил към поетите“. С други думи – не може да бъдете поет, след като не сте член на Съюза на писателите.
На което Бродски отговаря: „А кой ме е причислил към човешкия род?... Мисля, че това е от Бога“.
От Бога, да, но такава инстанция няма. Съществуват различни модели на дисидентско поведение. Солженицин е друг пример, той пише най-добрите си произведения, докато се старае да лавира между двата полюса. Авторите на знаменития алманах „Метропол“, създаден през 1979 г., са също писатели, които живеят в Съветския съюз, но се намират сякаш на границата на разрешеното и неразрешеното – това са Василий Аксьонов, Андрей Битов, Виктор Ерофеев и др.
И третият модел на поведение, който според мен е особено интересен, е на писателите – навярно те са по-малко дори от дисидентите – които създават литература от високо качество, без да лъжат и да се занимават с пропаганда, като в същото време успешно издават своите произведения, ала не изпадат в немилост. Те функционират вътре в системата, но макар и трудно, техните произведения минават през цензурата и се печатат. Тези писатели създават основния корпус на литературата, която е особено популярна сред читателите.
Проблемът е, че огромното мнозинство от авторите работят на полето на официозната литература. Това е литературата, която се създава от секретарите на Съюза на писателите и която е най-скучна и безинтересна.


В Съветския съюз съществува такъв термин – „секретарска литература“. Казахте, че около 90 процента от писателите следват този модел на поведение.
Да, огромен е корпусът на пишещите такава литература. А и как иначе, тази литература се ползва с подкрепата на държавата, тя се печата и просперира, издава се в огромни тиражи, по нея се поставят филми. Съществува цяла машина за отглеждане и толериране на тази култура, макар че тя в 90 процента от случаите е потресаващо бездарна и не предизвиква особен интерес.
От своя страна дисидентската литература, тоест литературата на самиздат и тамиздат, която се издава вътре в страната или се вкарва отвън, отсъства от публичното пространство, тя няма особен резонанс. Нека не се лъжем: колко хора са могли да си позволят да четат тази литература – дейците на културата или по-будните граждани, които се опитват да четат тези забранени текстове под одеялото. Така че не можем да говорим за широко разпространение и влияние на дисидентската литература.
Освен литературата на самиздат и тамиздат съществува и литература на Госиздат, както обичам да казвам, тоест литературата, която издават държавните издателства. Всичко най-интересно от съвременната литература, което се чете през 60-те, 70-те и 80-те г. до перестройката, е тъкмо тази литература, която аз наричам литература с двоен адресат. Става дума за писателите, които, от една страна, сякаш поставят неудобни за властта въпроси и дават неортодоксални отговори, а от друга – се вписват много добре в системата.
Основни направления на постсталинската литература са селската, градската, военната и лирическата проза. Особено популярна е селската проза. Нейните автори поставят на пръв поглед остри теми и неудобни въпроси, свързани с колективизацията, насилието, бездуховността на градския живот и разрухата на селото, екологията. Един от най-ярките й и талантливи представители е Валентин Распутин. В това направление, което до голяма степен се позиционира като полудисидентско, работят също Василий Белов, Василий Шукшин, Фьодор Абрамов. Основна тема на градската проза е големият сталински терор, тя се връща към ценностите на революцията и разкрива техните деформации в годините на сталинизма. Най-яркият представител тук е Юрий Трифонов. Военната проза, която е може би най-четена от всички, се стреми да каже истината за травматичния съветски опит от войната. По-видни представители на това неортодоксално направление са Григорий Бакланов, Виктор Некрасов, който публикува „В окопите на Сталинград“ през 1946 г., и разбира се, Васил Биков. Лирическата проза, също полудисидентски започва с Олга Бергхолц, а най-видният й представител е късният Валентин Катаев.
Така че основният корпус на литературата, която се чете, се създава от много тесен кръг писатели – не от 90-те процента официозни автори, нито от дисидентите, които са в периферията. В центъра е много тесният кръг на тези писатели, за чието двойно лице именно говорим, защото те, от една страна, чудесно се вписват в идеологическия ландшафт, а от друга – действително дават неортодоксални отговори на исторически и политически въпроси. Освен това те се вписват много добре в системата и чисто биографично. Да вземем Валентин Распутин, който не пише романи от типа на „Разораната целина“, не се възторгва от колективизацията, нещо повече, отнася се към нея скептично и дори негативно, без разбира се, да го казва директно, но по всичко написано от него е видно колко неудачна е тя. Същевременно той е два пъти лауреат на държавна премия, герой на социалистическия труд, депутат във Върховния съвет на СССР и т.н. Същото можем да кажем и за Василий Белов. Тези хора не са някакви дисиденти, не са Солженицин или Сахаров.
Как си обяснявате факта, че тези полудисидентски творби всъщност се вписват добре в системата?
Виждате ли, режимът започва да се либерализира. Всъщност рано или късно всеки режим започва да се либерализира. Най-потресаващият феномен в съвременния свят според мен е севернокорейският режим – очевидно единственият, който съзнава, че за да оцелее, не бива да се реформира по никакъв начин. Истината е, че тези режими са нереформируеми, започнеш ли да ги реформираш, се разрушават. С други думи, те трябва да лежат винаги във фризера, дори не в хладилника. Условно казано, трябва да бъдат поддържани през цялото време, както съветския режим от 1937 г. В нормални условия режимът започва да се крие. Щом започне дори едва-едва някакво размразяване, се появяват и алтернативи, макар и не големи. Режимът става достатъчно гъвкав, за да може в условията на монопол на политическата власт да отвърне населението от острите политически теми. В този контекст се създават условия за различни стилистични направления в културата, за някакъв модернизъм дори, за романтически изменения в поезията и пр. Ето защо творбите, за които ме питате, се вписват чудесно в системата.
Проблемът на тези режими е, че те носят едно особено важно вътрешно противоречие – независимо от своето желание пораждат сили, които впоследствие им стават враждебни и се стремят към тяхното разрушаване. Това е неизбежно. Същевременно е ясно, че социалистическият експеримент, с който се сблъскахме през ХХ век, е закъснял проект за модернизиране на източните страни, доколкото в Източна Европа въобще всичко става със закъснение. В Русия дори съществува терминът „догонващо развитие“. Това е страна, която вечно догонва вече случили се на Запад процеси на развитие. Така че социалистическият експеримент е в някакъв смисъл и просвещенски. Не можем да отречем, че съветският режим бе същевременно модернизационен проект. Бихме могли да оспорим икономическите му резултати, но не и факта, че доведе до разрушаване на патриархалния строй, до огромна урбанизация и масово просвещение на населението в тези страни. Повишеното културно равнище на хората обаче попречи на тези режими да удържат политическата власт, тъй като в един момент обществата се оказаха доста по-сложни, а колкото по-сложно е едно общество, толкова по-сложни стават начините за контрол и манипулация.
Ще ви дам един пример. Защо селската проза е едно от най-популярните направления в съветската литература? Защото цялото градско население в Съветския съюз е от вчерашни селяни. Много тънък е бил слоят на автентичната градска среда и той е разрушен в голяма степен след революцията от 1917 г. и Втората световна война. В резултат на промените в града се вливат огромни селски маси. Благодарение на образованието и възможностите, които им дава новият режим, тези хора успяват да се придвижат в своето развитие, но проблемът е, че нощем все още им се присънва селото. Те са хора на селския живот, което не може да се промени за един ден, не може да се промени дори за две-три поколения. Така че тъкмо селската литература разкрива техните травми, говори за техните фобии и отговаря на техните въпроси, тя позволява да се създаде такава ниша, в която като в някакъв отдушник потъват политическите страхове и съмнения. Например селската проза повдига екологични въпроси. Прекрасно, по-добре да обсъждаш екологията, отколкото политиката. В края на 70-те и началото на 80-те години, да кажем, се обсъжда нелепата идея още от сталински времена да се обърнат северните реки на юг. Разбира се, още през 70-те години е абсолютно ясно, че този проект е, първо, физически неосъществим, второ, икономически нерентабилен и, трето, политически невъзможен, защото за него би бил нужен цял ГУЛАГ, тоест милиони хора, които да работят на тeзи канали. Но пък това е прекрасна възможност да се демонстрира, че ето, можем да обсъждаме тази тема. След това темата е свалена и се обявява, макар и не директно, че е постигната голяма победа на съветската творческа интелигенция, която е поставила темата за екологията и е предотвратила обръщането на северните реки на юг, а видите ли, властта се е вслушала, реагирала е, отказала се е от тази безумна и опасна идея. Тоест много теми, които се оказват остри и някак неудобни, в крайна сметка са даже много удобни и не просто удобни, но дори нужни на режима, защото помагат да се манипулира масовото съзнание.
Съществува теория за шизофренността на социалистическия реализъм. През 60-те години се говори за голямата и малката правда, за негативното сталинско минало, което може да се критикува, но пък социализмът е прекрасен, просто миналото е изопачено и изкривено. В такава шизофренност живеят и писателите. Те пишат за удобното или неудобното, но пак получават ленински награди и ордени.

Пишат каквото искат, но пък подписват декларации в услуга на режима. Как си обяснявате тази шизофренност? Можем ли да дадем оценка, или всички казуси са строго индивидуални?
Не смятам, че това са казуси и не мисля, че трябва да четем всеки случай поотделно. Разбира се, че има казуси, всеки случай има своята предистория. Така или иначе, ако се опитваме да търсим причините за всеки конкретен случай, ще ги намерим. Предполагам, че това не е някаква случайност, а системно явление, причините са свързани със самата система. Можем ли да го опишем с категориите на шизофренността?

Можем, но бих го избегнал, защото шизоидният подход би психологизирал твърде много темата. Разбира се, психологическият фактор е важен, без индивидуалния аспект всичко това не би могло да функционира. Но ми се струва, че има и други измерения.
Разбирате ли, всеки човек се оказва вътре в определена система, която му е зададена, и конкретният творец прави определен избор вътре в системата. Когато говорим за този избор, който може да бъде повече или по-малко осъзнат, бихме могли да използваме понятието шизоидност. Но самата система е политическа конструкция, която винаги има социални корени. Тя не може да бъде наложена на обществото. Всичко, което е изкуствено наложено, би могло да съществува известно време, то би могло дори да доминира, но в крайна сметка отстъпва пред социалните рамки, задаващи определен вектор, определена политическа структура.


Ще повдигнете ли завесата пред вашата бъдеща книга? Споделихте, че четете архивите на ЦК на КПСС и на Министерството на външните работи на СССР. Съдържащото се в тези архиви е особено интересно за нас, тъй като това е централната банка с информация, която има отношение и към литературния живот в България.
Проектът, над който работих, се нарича Literary Pax Sovietica. Най-общо казано, това е анализ на процесите на съветизация на националните литератури на Източна Европа след войната. Всяка национална литература има своята история на плача заради този печален и бездарен период в литературната история. С какво се сблъсках, когато започнах да работя по този проект? Отчасти проблемът е там, че учените от различните страни се занимават със своя национален соцреализъм, а става дума за съветски проект, който тръгва от Москва. Когато прекъснеш тази нишка и изследваш всяка отделна страна, се получават някакви несвързани национални наративи, които сякаш са изключени от главната станция на електроподаване. Затова се опитах да напиша историята на този наратив от гледната точка на онзи, който го създава като феномен, с други думи, на съветските посолства в София, Будапеща, Варшава, Белград и т.н. Работих с архивите, те съществуват и когато ги четеш, разбираш, че става дума за рутинна институционална работа. В Съюза на съветските писатели има отдел за международните отношения и секции за връзки с литературите на братските страни. Там работят консултанти, които пишат дълги обзори и аналитични справки и ги изпращат в секретариата на Съюза на писателите. Когато в Съветския съюз идват писателски делегации от тези страни или съветски писатели пътуват навън, се пишат огромни отчети. Тези отчети си стоят – с кого са се срещали писателите, какво са говорили…


В архивите на ЦК на КПСС също има много интересни документи, предимно отчети от МВнР и от съветските посолства в социалистическите страни. Има например дълги отчети за това как вторият секретар на посолството се среща с еди-кой си писател, който му разказва, че в Съюза на писателите съществува конфликт между тази и онази група. На следващия ден третият секретар на посолството се среща с друг писател, който му разказва за същите противоборства, ала от друга гледна точка. Съветските посолства следят с голям интерес случващото се в писателските среди в Източна Европа. Защо? Четох документите от 1956 г. за събитията в Унгария. На практика почти всички идеолози на унгарското въстание от кръжока „Петьофи“ са писатели, те са основните подбудители. Разбираемо е, че съветското посолство следи какво става сред писателите и изпраща цялата информация в Москва.
Такива документи има много и те са особено интересни. Четох например потресаващите стенограми с изказванията на Вълко Червенков на различни писателски събрания. Твърди се, че Хрушчов е бил твърде груб с писателите и художниците, че ги е обиждал и наричал с всякакви имена. В сравнение с Червенков обаче неговото отношение е направо почтително. Червенков се обръща към писателите с такъв тон, сякаш са някакви момченца или ученици, които той може да оскърбява, унижава и ругае. В архива на ЦК четох и дисидентските изказвания на полските писатели, четох за Ян Кот. В посолствата всичко се е превеждало на руски език и е заминавало за Москва, където днес лежи в архива на ЦК на КПСС.


Евгений Добренко (1962) е професор в Шефилдския университет, където оглавява департамента по славистика и русистика. Той е сред най-влиятелните изследователи на литературата на сталинската епоха и на социалистическия реализъм. Сред най-известните му книги са „Метафора на властта“ (1993), „Форматиране на съветския читател“ (1997), „Форматиране на съветския писател“ (1999), „Политикономия на социалистическия реализъм“ (2007), „Музеят на революцията“ (2008). Съставител е на научни сборници като „Соцреалистическият канон“ (2000), „Сталинисткият пейзаж: изкуството на идеологията на съветското пространство“ (2003), „Руската литература след 1991 г.“ (2015), „Социалистическият реализъм в централно- и източноевропейските литератури: институции, динамики, дискурси“ (2018) и много други. През 2012 г. заедно с Галин Тиханов стават носители на наградата „Ефим Еткинд“ за най-добра книга в областта на изследванията на руската култура за колективния труд „История на руската литературна критика: съветска и постсъветска епоха“. През тази година проф. Добренко беше в София за участие в Международния научен семинар „Двете лица на писателя: персонални казуси в източноевропейските литератури“ в Нов български университет.