Всекидневни чудеса. Фрагменти




* * *
НИЩО ОСОБЕНО не се беше случило. На отсрещния тротоар на гладката виенска улица една добре облечена възрастна дама с безупречна фризура и лачена чантичка, увесена на лакътя, внезапно спря, сякаш се сети за нещо, леко се олюля и премина от вертикално в хоризонтално положение. Всичко това стана без какъвто и да било опит за самосъхранение – нито протегна ръка, нито преви крак, нито подаде звуков сигнал. Рухна, както неочаквано рухва подкопан от ерозията уличен стълб или дърво с прогнили корени.
    За миг жената остана да лежи върху плочите неподвижно, изпъната на левия си хълбок. Но само за миг. Към нея веднага се притекоха двама разтревожени минувачи, застанаха като блюстители на реда от двете й страни и с общи усилия се помъчиха да я изправят на крака. Жената не им помагаше много и се виждаше, че тежи на ръцете им. Само глезените й се кривяха неуверено и инстинктивно търсеха изгубената опора.
Впрочем никой не беше помолил двамата съвестни граждани да се намесват – най-малко самата паднала. Но те чувстваха дълбоко в себе си, че техен дълг е да възстановят статуквото, да затвърдят вярата на обществото, че тротоарът е място за ходене, а не за лежане. И след известно колебание жената стъпи на краката си и пое натам, накъдето я бяха обърнали двамата й спасители. Може би дори накъдето самата тя беше тръгнала преди незапланувания и нежелан от никого лапсус. С безупречната си фризура и с лачената си чантичка.

* * *
СТИСКАМ РЪКАТА на тази все още удивително жизнена деветдесетгодишна жена и установявам с трепване, че това, което държа, е само шепа сухи и остри като съчки кости без обвиваща ги плът. Как тялото понякога си отива преди душата!

* * *
ВЯРНО Е, ЧЕ СТАРОСТТА разрушава божествената красота на човешкото лице, за да може да го разпилее в пръстта. Но не винаги. Погледнете старческите портрети на Леонардо или Рембранд, късните фотографии на Одън. Тази достолепна утаена духовна красота не е достъпна и за най-прекрасната младост. Тя не е цветът, а зрелият плод на живота.

* * *
НАЙ-ПРИЯТНОТО ЧУВСТВО, което човек може да изпита, е вътрешното усещане за здраве и бодрост – сякаш твоят организъм ти изпраща съобщение: „Дерзай, ти можеш всичко”. Най-магичното чувство, достъпно на човека, е любовта – сякаш цялата вселена за пръв път се разтваря пред теб и ти се издигаш високо над всичко, което досега те е държало в клетката на битието. Долу под теб остават животът и смъртта, миналото и бъдещето. И ти съществуваш за първи път истински в безграничния, омайващ простор на екзистенциалната свобода. Защото под напора на това чувство центърът на съществуванието се изнася извън тесните рамки на аз-а, надраства индивида и го всмуква в някакво много по-голямо, неразбираемо, но реално мистично цяло, което е сякаш неразрушимо, без начало и без край.
    Първото чувство често се поражда от второто и когато двете се слеят, битието достига своята съвършена пълнота. Но второто чувство не произтича задължително от първото и в негово отсъствие огромната енергия на първото може внезапно да се усети като немотивирана и безсмислена и да пресекне. Това свидетелства за превъзходството на второто над първото чувство като жизнеутвърждаваща сила.

* * *
ЛЮБОВТА И СМЪРТТА са двете умонепостижими чудеса, които ни освобождават от затвора на егото. Любовта все пак е по-голямото чудо, защото за своето тържество тя не се нуждае от физическото ни унищожение.

* * *
ПОНЯКОГА БОГ ПОРАЗЯВА своя избраник, за да го удостои с най-щедрия си дар. Вижте чудото, споходило Ванга след ослепителната мълния или Златю Бояджиев след мозъчния удар.

* * *
ВЯТЪРЪТ НЯМА свой собствен глас. Той проговаря само чрез вопъла на ония, които насилва. Ако листата на дърветата не се оплакваха от пристъпите му толкова шумно, кой и как щеше да го чуе?

* * *
НЯКОИ ЖИВОТНИ и растения (змии, насекоми, гущери, риби, медузи, гъби, тропически бръшляни и пр.) произвеждат толкова (често смъртоносна) отрова, колкото не им е нужна нито за ловуване, нито за самозащита. В тях сякаш се е вселил самият дух на злото.

* * *
БАЩА МУ ПРИЕ в Неговия свят да има всичко, включително зло и неправда. Защото без тях светът не би бил истински. Синът дойде в истинския свят, за да не допусне злото и неправдата да се умножат дотолкова, че да завладеят всичко. Затова ги прие върху Себе си и в горнилото на мъките си започна да ги претапя в добро. Не е спрял да върши това и до днес. Както някога на една сватба превърна водата във вино. И докато траят кръстните Му мъки, чрез тях злото на този свят грам по грам ще се превръща в добро и няма да може да се умножи дотолкова, че да надделее докрай над доброто.

* * *
КОГАТО БЯХ СЪВСЕМ млад и зелен, един ирландец, който се опитваше да ми стане учител, ми каза, че щом в света има дявол, значи има и Бог. Откъде този човек знаеше, че има дявол, не го попитах, но сега, след като вече съм живял достатъчно дълго, бих му отвърнал, че дори съществуванието на дявола да е сигурно и удостоверено от хора като него, то не може да бъде доказателство за съществуването на Бога. Възможно е манихеите да са били прави и този свят да е действително творение и притежание на Сатанаил. Възможно е всичко в света да е от дявола и в ръцете на дявола – всичко, включително и човекът. Но възможно е също така тъкмо в човека и само в него заедно с раждането му на тази дяволска земя да е започнало и раждането на Бога и титаничната борба на Бога срещу дявола. Борбата на святата божествена троица – Добро, Истина, Красота – срещу антитроицата на дявола – зло, лъжа, грозота. Ако това е така, какво велико нещо трябва да е човекът и как цялата вселена вероятно очаква с притаен дъх изхода на голямата битка, която се води век след век вътре в него и от която зависи самият смисъл на всичко съществуващо. Неговото оправдание.

* * *
ЕДИН ПОЛИТЗАТВОРНИК от миналото време на „светлото бъдеще“ разказваше как след голямата Промяна посетил някакъв попаднал за малко в ареста бивш надзирател в трудовия лагер, в който той бил въдворен през предишната епоха. Посетил го, за да го накаже за непростимата садистична жестокост, с която онзи си изпълнявал службата. Но понеже човекът бил дълбоко вярващ християнин, и измисленото от него наказание било съответно на вярата му: занесъл на мъчителя си топла домашна баница, специално наточена от жена му. Седнали двамата, помълчали заедно. Надзирателят, разбира се, никак не очаквал такъв вид отмъщение и бил доста стъписан. Някогашният лагерник беше сигурен, че наказанието, което бе избрал, е всъщност по-тежко и по-болезнено, отколкото би било отвръщането на злото със зло, защото то ще проникне в душата на провинилия се и може да я преобърне.
    Бях чел някъде реч на Махатма Ганди, произнесена при посещението му в Швейцария в навечерието на Втората световна война. Ганди съветваше швейцарците да не се въоръжават, за да отблъснат все по-вероятното нахлуване на чужди войски в страната си. Той настояваше, че много по-ефикасен начин за справяне с надвисналата над тях опасност би било да се изправят с голи гърди срещу завоевателите по протежение на държавната си граница и да не отстъпят ни крачка пред техния натиск. Вярно е, че в началото на атаката първите редици на защитниците ще паднат убити, но същото би се случило дори ако се въоръжат до зъби. Интервентите ще прегазят през труповете им, но когато стигнат до втората и третата линия на отбраната, няма да имат вътрешната сила да повторят и потретят клането.
    Да обърне и другата страна, както ни учи Христос, може само човек, който непоколебимо вярва в доброто у хората като принцип на тяхната природа. Разбира се, животът непрекъснато коригира подобно идеалистично гледище, като ни показва отново и отново, че между нас има и немалко такива, у които водещото начало е по-скоро злото и на които срещата с доброто трудно може да въздейства. Но не е ли достатъчно, че поне у някои от злите дреме зародиш на добро, който тази среща може да разбуди и подтикне към развитие? Когато отвръщаме на злото със зло, ние само умножаваме, укрепваме и увековечаваме злото, като сами се приобщаваме към него. Когато отвръщаме на злото с добро, макар и бавно и несигурно, се опитваме да умножим доброто, превземайки за неговото царство някои от досегашните владения на злото. Тоест правим света макар и малко по-добър. А да допринесеш за такава промяна съвсем не е незначително завоевание. Мъдростта на Христос не е хрисима и примиренческа – тя е героична в най-истинския смисъл на думата.

* * *
ТАЗИ КАТЕГОРИЯ ХОРА, обикновено драматични актьори с широко кинематографично присъствие, са монополизирали човешкото достойнство и достолепие. Те винаги изобразяват стожери на морала, почти свръхчовеци, а нерядко пренасят осанката им върху себе си и във всекидневния живот. Морализаторстват, без да са грубо натрапчиви, самоизтъкват се като примери за подражание, без да го казват директно. Жестовете им са премерени и величествени, говоренето им е бавно и дистанцирано. Не правят излишни движения и не произнасят случайни думи. В Америка такъв беше Хенри Фонда, а и досега виждаме нещо подобно в Клинт Ийстууд. Мислех, че това конструиране на идеалната личност е продукт на протестантизма с неговата идея за съвършенството и светостта на богоизбраните, но подобни примери можем да намерим и у нас. Не намеквам, че между позата и същността на тези хора няма някаква степен на съответствие, но не е приятно да ти показват колко несъвършен и грешен си в сравнение с тях. Малко чувство за хумор, зрънце самоирония би ме подкупило да ги гледам и слушам с по-голямо внимание и би усилило въздействието им над нас, простосмъртните.

* * *
ЕДНА ГОЛЯМА ИДЕЯ, възпламенила душата ти, може да заслужава проливането на човешка кръв, но само ако кръвта е твоя, а не чужда.

* * *
ПАЯКЪТ ТЪЧЕ мрежата си, защото самият процес на тъкането му доставя неописуемо, органично удоволствие. Той просто усеща, че е създаден да тъче, да изтегля тази прекрасна ефирна нишка от себе си и да я заплита в сложна, геометрически съвършена и естетически удовлетворителна дантела. Когато в готовата вече мрежа се заплете първата мушица, паякът се изненадва, но бързо се окопитва и започва да притяга кордите, докато пленницата му притихне. Тогава той се плъзва към нея като изкусен акробат и изсмуква съдържанието на тялото й. Това обратно движение на материята – от вън навътре – му доставя друг вид неочаквано, но добре дошло удоволствие. Мрежата се е оказала не само продукт на насладата, но и средство за производство на множащи се наслади. Бог се е погрижил добре за паяка, мисли си задоволеният вече във всяко отношение създател и собственик на мрежата. По всичко личи, че самият Бог е паяк и аз съм създаден по негов образ и подобие, заключава той и задрямва в блажен мир с вселената.

* * *
СЛУШАМ НЕИСТОВАТА ВРЯВА на августовските щурци под нощния ми прозорец и си мисля: колко безкрайна и неизтощима е възпятата от Шопенхауер воля за живот! Нима е възможно целият този възторжен устрем да е само едно лятно слънчасване без никакъв по-нататъшен смисъл?

* * *
ПОНЯКОГА СЕ ПИТАМ какво представлява пеенето. Не е ли то едно от ежедневните чудеса, с които е изпълнен животът ни и които отминаваме, без да се замислим за тях?
    Познавах човек, който силно и болезнено заекваше. Но той пропя и когато пееше, мелодията и думите на песента се лееха без всякаква спънка и усилие. Дори стана професионален певец и никой от многобройните му почитатели, които не го познаваха отблизо, не подозираше за недъга му. Сигурно дори не би повярвал, че това е възможно.
    Скоро четох последната (автобиографична) книга на известния психоневролог Оливър Сакс. В нея той си спомня как баща му, също лекар, посещавал в някаква болница пациенти, страдащи от паркинсонизъм. Те даже не можели да говорят, но когато старият д-р Сакс, вече почти осемдесетгодишен, им запявал песни от времето на Първата световна война, немите започвали да му пригласят.
    От какво незнайно място дълбоко в нас избликва пеенето? И с каква неведома сила овладява то всички телесни органи, произвеждащи звук и учленяващи звука в звукове, свързвани в смислови съчетания и в хармонични форми, които въздействат направо на чувствата? По какъв вълшебен начин им вдъхва живот, който сякаш ги е напуснал завинаги?

* * *
И НАЙ-СТРАШНАТА поетична трагедия оставя в душите ни просветление. Самото изказване на мъката в термините на изкуството вече е преодоляване на мъката, надмогване и подреждане на хаоса в космос. Не е ли това същността на Аристотеловия катарзис?

* * *
ВЛЮБЕНИТЕ ВЪВ ВАРШАВА се сгушват в подножието на лиричния паметник на Шопен, а в София – под чугунените монументи на мъже и жени с яки прасци и шмайзери, вдигнати над главите им. Всяка нация решава какви ценности да избере и запази от миналото си, за да ги проектира като образци за подражание в съзнанието на тези, които ще изграждат бъдещето й.

* * *
ДИВАКЪТ СМЯТА, че основната цел на живота е насладата – той ламти да консумира света. Цивилизованият човек намира върховното удоволствие в работата, във възможността да участва в доизграждането на света. Неговият път е по-стръмен, защото възхожда от скота към Бога.

* * *
ЧУХМЕ ГО ДА КАЗВА: „Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие“. Но как да ги оставим? Знаем ли какво ще стане с тях? Говори се, че е свят човек. Дори нещо повече... Но можем ли да сме сигурни? Ами ако вземе да педофилства с тях? Или да ги тормози психически и физически? Не сме съгласни. Нека първо поставят видеонаблюдение.

* * *
ЕДНО СЪВСЕМ ДРЕБНО и слабо момиченце се държеше за ръката на майка си на дългата опашка в аптеката и не спираше да кашля през марлената маска, която скриваше долната половина от лицето му. Маската очевидно му беше сложена не за да го предпази от зараза в този сезон на вилнеещи грипове, а за да не зарази то някой друг в близост до него. Гледах детенцето и ме обземаше страх за бъдещето му: как ще оживее то с такова непригодно възпитание в света, в който живеем?

* * *
ДЕТЕНЦЕТО, КОЕТО НОСИШ в обятията си и което обгръща с две ръце врата ти, притиска се към небръснатата ти буза и с грейналата си усмивка излъчва безгранична обич и доверие в твоята способност да го защитиш и опазиш от всички опасности на този огромен свят около вас – нима можеш да си пожелаеш по-голяма награда от тази за цял един живот!