За какво ни е Националната галерия?


За какво ни е наистина Национална галерия? Имам усещането, че от цяла вечност нещата с нея не са съвсем добре. Спомням си постоянната експозиция на НХГ в залите на Двореца в самото начало на 90-те години. Бяха първите ми години в Художествената академия и женските фигури на Любомир Далчев около дворцовите камини силно ме бяха впечатлили. Тази много остаряла, демодирана и опърпана експозиция имаше паметно въздействие върху разбиранията ми за българското изкуство. Уважението, което и в момента изпитвам към неговата история, се дължи до голяма степен именно на тези първи взаимоотношения с музея. После амбициозно Галерията влезе в „голям ремонт“, мина през авангардни окачващи системи, после пак през още няколко ремонта, между ремонтите за дълги години беше просто още една сграда за временни изложби в София, после се мести многократно, а сега е нещо голямо, от няколко сгради, постоянни и временни изложби, но за жалост, всичко свързано с нея е напълно обезличено, невидимо и неясно за всички нас.
Мисля за това как се стигна до тук? Възможно ли е единствено начинът, по който бе ръководена Галерията от Слава Иванова и нейния екип (както и директорите преди нея, разбира се…), да е причината за този краен резултат? Възможно ли е проблемът да е изначален, коренящ се в неразбирането за това каква е философията и практиката на съвременния музей, а не просто личностен или финансов?
Музеят за изкуство в един толкова бързо променящ се художествен свят трябва да бъде тази точка от пирамидата, която поставя нещата на местата им. Която изгражда йерархии, определя стойности, събира, съхранява, но и осмисля историята на изкуството, представя я и образова публиката по начин, който би дал на същата тази публика мотив и поглед, за да разбира и подкрепя и младия художник, и експеримента, показан в ново пространство. Националната галерия е елемент от уважението към изкуството, уважение, което само историята може да придаде на творбата. Тук се получава и още едно концептуално напрежение – колекцията вече не е само българска, а и международна, ще отнеме време, екипна работа и дългосрочни изложбени програми, които да осмислят това сливане. Дори не съм сигурна дали достигнаха организационни сили, за да бъде документирана логиката, по която Светлин Русев изгради експозицията на Квадрат 500, защото тя съвсем не е просто произволно подреждане на това, което има, а част от неговата комплексна философия за мястото на българското изкуство в един по-широк и сложен контекст. 
В този смисъл, дошъл е моментът, в който след толкова много промени Националната художествена галерия трябва да стъпи на здрави основи. Тя трябва да намери себе си. Бих препоръчала това да става в активен диалог с обществото, както тясно професионалното, така и с широките публики. Има много пътища, които трябва да бъдат извървени, от оперативни стратегии за популяризиране/рекламиране и привличане на нови аудитории, до изграждане на позиция за това какво, как, къде и по какъв начин се показва в рамките на Галерията и извън нея, но от нейната колекция.
Националната галерия трябва да преразгледа своето място в света на изкуство, но и в живота на българското обществото. Галерията събира, съхранява, проучва и представя изкуство. Това е институцията, която е последната най-меродавна инстанция по пътя на един художник към безсмъртието, поне в рамките на националния артистичен пантеон. Отговорността за това, което се показва, и това, зад което застава институцията, е огромна, често пъти с неподозирани последствия. Е, в българския случай това е леко „неглиже”, но в света да си правил изложба в националната галерия е факт, който прави огромно впечатление.
И тук идва мястото на професионалния анализ и на професионалната отговорност, която мотивира показването на един или друг автор и едно или друго произведение под логото институцията. Не е добре, когато зад една или друга изложба прозират лични интереси и услуги, които понякога са толкова драстично неприкрити. В същото време галерията след не по-малък анализ, трябва да се обединява около важни за българското изкуство имена и всячески да търси начин да ги налага в общественото съзнание, като ценност и стойност, която да бъде неизменен културен капитал на обществото. Изграждането на тази художествена йерархия, която, разбира се, не е само в ръцете на НХГ, е важно за повдигане на статута на работещите в момента художници, поставяйки тяхната работа в контекста на извървения път в историята на изкуството. В това отношение, струва ми се, че през последните години СГХГ се справя много по-добре и има много по-успешна стратегия и политика.  
Но да се върнем на това, за какво ни е Национална галерия? На първо място това предполага, че имаме нужда от нея като фактор във всекидневния живот на българина. Преди години щях да кажа, че той, българинът, няма много такива потребности, но нещата в последно време много се промениха. В галериите се ходи, има публика и за пръв път от много време това не сме ние – колеги и приятели, и роднини. Обществото, част от което вече има добър международен опит с институцията на музея, очаква да получи същото в родината си. То очаква музейна тържественост, красиви, зрелищни и много добре обяснени изложби, магазини със сувенири и каталози на излизане и да не забравим, пиене на кафе в неделя следобед в музейното кафене. Публиката вече знае какво ѝ липсва и как това изглежда. Един от категоричните откази на НХГ през последните години беше именно този вид обществена социализация. Нежеланието да се заеме нишата в полето на т.нар. entertainment, на свободното време и интелектуалното забавление. Това е доста трудно за работа поле, защото изисква съобразяване с много и различни елементи, изисква отваряне, демократичност, но и атрактивност. Всъщност, макар и в доста локални размери, някои неща вече се правят в НХГ. Има например програма за деца, за която, струва ми се, малко хора знаят. Има изумителни произведения на изкуството, столетия памет, култура, които чакат да бъдат видени от публиката.
Разбира се, това не може да се случи без пари. Минималният бюджет на една изложба в Музея за изкуство в Льовен, Белгия е около 30 000 евро. Малко ме е страх да попитам какъв е бюджетът на една изложба в Националната галерия в София. Още по-неудобна е информацията за това колко получават квалифицираните експерти в галерията. 

Весела Ножарова (род. 1974 г. в Благоевград) е изкуствовед, куратор и критик, живее и работи в София. Завършила е специалност „История на изкуството“ в Националната художествена академия в София, където понастоящем подготвя докторска теза. Занимава се със съвременно изкуство. Има над 40 кураторски проекта в България, Австрия, Белгия и други страни в Европа. През 2007 г. е куратор на българското национално участие в 52-ото Венецианско биенале за съвременно изкуство. Весела Ножарова е съосновател на кураторския колектив „Изкуство – дела и документи“. От 2015 г. е куратор на галерия Credo Bonum.