Планове и спомени – разговор с Пламен Карталов

 

 

С Пламен Карталов разговаря Светлана Димитрова

 

Акад. Пламен Карталов отпразнува през септември юбилей – на сцената, по време на спектакъл на мюзикъла „Мама миа“. Започна и неговият нов мандат като директор на Софийската опера. Преди това е бил на този пост от 1994 до 2000 г. и след това от 2008 г.

 

Какви ще бъдат петте години на новия ви мандат за Националната опера?

 

Дългосрочното планиране на едно ръководство е основната задача във визията, в мениджмънта и маркетинга. Това е свързано с няколко важни стратегически задачи. Да задържим нивото на нашите вокални ресурси такова, че то да бъде надграждано и продължено с нови имена, с нови артисти, които ще откриваме и ще създаваме в нашата лаборатория. Веднага ще кажа, че с Анна Томова-Синтова мислим за вокална оперна студия, която да започне с един клас по вокално и сценично усъвършенстване за „Дон Жуан“, и след това да направим програма за бъдещото развитие на тази оперна студия.

От друга страна, международните ни ангажименти са свързани със завръщане на същите места, където Операта има завоюван авторитет. Ние ще продължим да работим, за да изнасяме нашите продукции и там, където намерим партньори. Г-н Владимир Урин, генералният директор на Болшой театър, беше прав, като каза: „Лесно беше в ХХ век да изнасяш продукция, която държавата подкрепя. В XXI век е цяло чудо един оперен театър да се самоорганизира, да влезе в контакт с друг театър и да сподели тази отговорност“.

 

Как ще се развива Софийската опера в репертоарен план? Българската публика се запозна с цяла поредица абсолютно непознати оперни заглавия. Поставихте и шест опери на Вагнер. Нещо друго с подобен мащаб планирате ли?

 

Имаме намерение да покажем за първи път на българска сцена операта „Електра“ на Рихард Щраус. Това е мечта отпреди две-три години, още с Рихард Тримборн искахме да я започнем, но той почина. Имаме готов състав за нея и дори има певци, които веднага искат да започнат да я подготвят. Към романтичната епоха ми се иска да се върнем с три опери на Гаетано Доницети – „Анна Болейн“, „Мария Стюарт“ и „Лукреция Борджия“. Заедно с това ще откриваме нови български оперни опуси. Вече сме в контакт със съвременни български композитори, които пишат специално за Софийската опера, така че искаме това да продължи, за да стимулираме и българското оперно творчество. Ако един театър не е свързан със съвременните композитори, как да се развива съвременното оперно творчество?

 

Как ще върнете големите български изпълнители?

 

Правили сме го и ще го правим. Най-пресният пример е Александрина Пендачанска, която се завърна за цяла поредица от спектакли на „Тоска“, а неотдавна и за „Дон Карлос“. Отново си партнират с Камен Чанев. Владимир Стоянов се връща с поредица от представления. Кирил Манолов пя в премиерата на „Симон Боканегра“. Красимира Стоянова пя в Реквием. И с нея водим разговори, за да се вместим в плановете ѝ.

 

Споменахте оперно студио, но това са майсторски класове в операта.

Мечтаете ли за оперна студия към Софийската опера, която да осигурява на наши и чужди певци възможността да живеят и работят тук за определено време? Да има определени преподаватели, които да са ангажирани с тяхното обучение.

 

Много точно поставяте въпроса. Една студия има винаги и икономическа страна. Не само да дадем помещения и артисти, но да ангажираме артисти, на които ние да даваме стипендии, за да могат да живеят тук. Това е и причината досега да няма такава студия. Това е отделно перо в бюджета на театъра, с което не разполагаме. Ние осигуряваме бюджет от билети по определен стандарт, но оперната студия не може да печели. Тя само ще харчи и ще инвестира в таланта на тези хора, развивайки го. Ние сме канили за някои постановки преподаватели – например Лариса Гергиева за „Евгений Онегин“, Анна Томова-Синтова за „Саломе“. Само че не сме го обявявали официално.

 

Юбилеят ви мина неотдавна. Но тази годишнина е добър повод да ви върна към първите ви години на работа – в Русе, в Благоевградската опера. Сигурно са хубави спомени?

 

Много хубави… бързо пораснах на 35х2, а сякаш беше вчера. В паметта ми още са онези студентски спектакли, когато главна дирекция „Българска музика“ ми се довери и ми даде един камион, макар и по-стар, даде още по-стар автобус и ние пътувахме с младежка камерна опера по селца и градчета в Родопския край, там, където имаше сцени. От Комитета за младежта и спорта ми предложиха да посетим младежките домове, които бяха над 400. Бяхме на места, където никога опера не е гостувала. Тогава бяхме заедно с големия български музикант Трифон Силяновски, който напусна Софийската опера и тръгна с нас, за да създадем тази младежка камерна опера.

Големият наш тенор Димитър Узунов, който ръководеше Софийската опера, ме покани на щат. Аз му отговорих, че искам да тръгна по моя дълъг път, да си го извървя сам, без да бъда тук на щат. Композиторът Димитър Петков пък каза, че в София не може да има две опери, и така беше създадена камерната опера в Благоевград. Тези мои първи стъпки не мога да забравя никога, защото се създавах сам като организатор, като режисьор. И декори сме носили, и костюми сме гладили.

 

Какво играехте?

 

Започнахме с операта „Любов и хитрост“ – за първи път опера на Хайдн се игра на българска сцена по повод 240-годишнината на композитора. „Българска музика“ освен за транспортните средства имаше ангажимент да организира спектаклите. Имаше и организация „Българска музикална младеж“, която също ни подкрепяше, както и Съюзът на музикалните дейци. Получихме подкрепа в момент, когато никой не можеше да си представи, че ще има алтернатива на държавните културни институти.

 

Но в екипа не сте били само вие и Силяновски.

 

Имаше и една прекрасна пианистка Пенка Домусчиева, пианистът Кольо Попов. Останалите бяха съвсем млади певци студенти. Декорите правехме със студенти от Художествената академия. Тогава дойдоха певци като Константин Янков, Здравко Гаджев, Христина Хаджиева, Малина Павлова, Евстати Димитров – това бяха младите изпълнители, които след това намериха пътя си в различни оперни театри. Много певци се самообразоваха и израстваха в тези наши спектакли и чрез тази наша практика.

 

Къде ви отведе тази практика?

В Русе. Константин Илиев ми предаде ръководството. Големият наш композитор, ръководител и мениджър Димитър Тъпков каза, че е време да започна работа в голям оперен театър. Направихме много хубави неща. Дадохме нов живот на този театър, в който са израснали легендарни певци, гордост за нашата оперна история.

Аз имах приятели като Константин Илиев, Добрин Петков, Михаил Хаджимишев. Това бяха хората, с които можех да си говоря на различни теми, свързани с изкуството. Както и Любомир Пипков. Имах хубав контакт и с Лазар Николов. Всички бяха много по-възрастни от мен, но това бяха духовните ми катализатори, от които учех.

 

Преди това в Благоевград какво играехте?

 

Поставихме „Мавра“ и „Байка“ от Стравински, „Каляска“ на Холминов „Селският философ“ от Галупи, „Медиум“ на Меноти, „Полет към Кларис“ от Найден Геров, „Битката на Танкред и Клоринда“ от Монтеверди. Беше малък, подвижен театър, с който отидохме дори на един от най-големите световни фестивали в Дрезден. Често гостувахме на фестивала в Солун, в Краков. Имахме активна дейност.

 

Софийската опера има стабилна детска програма. Как ще я развивате?

 

Изключително стабилна. Искам по време на тези срещи децата да се отпуснат, да запеят. В новите ни програми като „Музикална азбука“, „Пътни знаци“ има малки фрагменти, в които децата сами участват в представленията. Вече започнахме и има огромен ефект.

 

Сигурно по-лесно получавате нови заглавия от български композитори за деца.

Имаме две опери на Георги Костов, създадени заедно с поета Йордан Милев. Преговаряме с колега от филхармонията, който да ни предостави свои детски произведения.

 

Казахте, че привличате млади певци, а диригенти и режисьори?

 

Имаме млади диригенти, на които даваме шанс да получат свои постановки. Въпросът с режисьорите е малко деликатен. Аз имам четирима студенти по режисура, които мечтая да видя като режисьори. Не каним често големите имена не защото са много скъпи и не можем да си ги позволим, а защото бюджетът не ни позволява да направим това. Оперните продукции са скъпи. Освен това, знаете, оперната режисура се прави с партитура. Режисьорът трябва не само илюстративно да подхожда към музикалната драматургия. Как ще бъдат разчетени кодовете на музикалния език на композитора! Дали тези остинати нямат свой образ, дали тази полифонична тъкан, в която текат няколко потока на музикален език, ще се види, как ще се визуализира един лайтмотив, дали той ще продължи като една лайтсценична идея. Всичко това е свързано с прочита и на първо място, с анализа. Имат ли смисъл текстът и музиката, ако те не бъдат поставени там, където им е мястото, или както е казал Верди: „Текстът и музиката нямат никакво значение, ако те не бъдат поставени в ситуация, ако от тях не се изгради ситуация“. И веднага тук идва стихомелодията на Вагнер. Този пинг-понг между оркестъра и сцената – оркестърът подава една идея, вокалността на героя я довършва или обратното. Ето това трябва да разчете оперният режисьор.

 

Все пак трябва да се тръгне отнякъде. С малки постановки, с детски спектакли.

 

Ще спомена Вера Петрова, която постави „Евгений Онегин“, или Юлия Кръстева, Вера Немирова. Сега давам постановка на моите студенти „Старата дама и крадецът“ на Меноти. Те ще я поставят на малка сцена в Софийската опера.

 

Има ли нещо непостижимо за Софийската опера след „Пръстена“?

 

Голям въпрос лично към мен, който аз си задавам непрекъснато. Какво правим от тук нататък? Да, има. Цикълът на Берлиоз „Троянците“. Те също са ми във фокуса.

 

Често ви упрекват, че Вагнер съсипвал гласовете на певците. Лично аз нямам такива наблюдения. Но у нас винаги са се поставяли негови опери, макар и от италианския Вагнер, както е прието да се нарича.

 

Погледнете как се развива светът! Колко певци могат да си позволят да пеят само Вагнер? Къде? Те не могат да пеят само в Байройт. Какво ще правят в другите 11 месеца от живота си. Ще бъда малко краен. За днешния ден това са ограничени мисли. Та нима Верди не може да развали един глас, ако се пее неправилно. Верди е много по-опасен и екстремен, докато при Вагнер умният певец, ако знае как да разполага вокалността в дългите фрази, има възможност и за почивка. Ето на това Рихард Тримборн научи нашите певци. Че не всичко се пее. Какво ще кажат за екстремността на Турандот? Този, който не може да пее, да не се хваща. Какво друго да отговоря? Упреците са непрофесионални. Целият свят работи вече с толкова многообразен репертоар, както и ние. А и какво се иска от един певец? Да знае четири принципа – вокалност, фразировка, произношение и персоналност. Това са четирите основни колони на белкантото и ако той ги владее, може да пее всичко. А белканто не означава красиво пеене, а изразително пеене, в което цветовете и контрастите на пеенето правят гласа велик. За гласа няма хоризонти, ако техниката и постановката са правилни.

Издателство „Захарий Стоянов“ издаде книгата ви за „Янините девет братя“. Не е ли това е опера, която ви съпровожда в целия творчески път?

Още като студент открих за себе си това произведение и започнах сам, без никой да ме кара, да правя драматургичен анализ с поглед от партитурата към визуалността на спектакъла, който тогава никъде не се играеше. Написах около 50–60 страници. Отидох при Любомир Пипков. Той с голяма почуда прегледа написаното от мен. Каза ми неща, които много ме развълнуваха, като например, че съм открил неща в партитурата му, идеи в цялата драматургия за сцена, които той даже не си е представял. Това ми даде кураж, както и морална подкрепа, за да продължа. На две срещи в академията пред професори, преподаватели и студенти аз направих представяне. Купих един запис от Радио София и озвучих всички откъси, които бяха важни да се покажат. Минаха години и така се случи, че в Русе поставих операта. Сякаш тази година ѝ дойде времето да се разгърне отново, да се видят тези герои, тези съдби на българи, които се преплитат.

 

Казахте: „Сега ѝ дойде времето“. Отдавна сте директор на Софийската опера, поставихте цяла поредица забравени български опери на Маестро Георги Атанасов. Специален повод ли чакахте?

 

Не е случайно, защото „Янините девет братя“ и още две опери – „Чичовци“ на Лазар Николов и „Боянският майстор“ на Константин Илиев – бяха трите опорни колони, върху които исках да стъпи нашият оперен репертоар. Но дойде Вагнер с тези шест постановки, които направихме, а артистите са ни едни и същи. Все се отместваше планирането. Не мога да скрия и друго – хлябът на певците все пак е класическата опера – излезе „Норма“, „Самсон и Далила“, „Силата на съдбата“ – репертоар, важен за нашите оперни артисти. Трябваше да се съобразявам и с навлизането на младите ни певци в стандартния репертоар. Когато съставяхме програмата за гостуването в Москва, кулминацията беше „Пръстенът на нибелунга“, но аз си казах, че не може без българско заглавие. Много внимателно проучих какво да бъде. Абсолютно, гарантирано и без никакво колебание „Янините девет братя“ излезе на първи план. Много се радвам, че нашите артисти харесаха операта. Всички с толкова желание, отдаденост и страст работеха, че за мен никак не беше трудно да бъда съучастник в един процес, който беше толкова енергиен и вълшебен, че аз се покланям пред нашите артисти, които взеха тази партитура до сърцето си.

 

След толкова тежки оперни заглавия защо решихте да поставите „Мама миа“?

 

Една от основните социално-културни задачи на Софийската опера е да разширява своя репертоар и с него да привлича публика, която да може спокойно и без притеснение да влиза в оперната зала, публика, която никога не е посещавала нашия оперен храм. Трябваше да я привлечем с произведения на най-високо ниво и да имаме гаранция, че бъдещата публика на Софийската опера ще се създава и развива с наша грижа.

 

Мюзикълът отдавна ви привлича.

 

Започнах много отдавна с един много интересен материал на Доменико Модуньо, „Черната маска“, по либрето на Васил Станилов. След това беше „Цигулар на покрива“ на Джери Бок, една импресия-закачка по текст на Радой Ралин и музика на Милчо Левиев, която нарекохме „Властитутка“ по приказката „Златната рибка“, „Булевардът на залеза“ на Ендрю Лойд Уебър, „Кандид“ на Ленард Бърнстейн, така че този жанр ми е отлично познат. След толкова сериозни и тежки заглавия нашият репертоар получава по-друг цвят, друга багра. За това заглавие не ангажираме най-тежката артилерия от оперните ни солисти. След сериозен кастинг включихме артисти от драматичния театър, от оперетата, мюзикъла, поп музиката, както и оперни солисти с многожанров обхват.

 

Директорката на Музикалния театър Марияна Арсенова ви покани да поставите „Фантомът на операта“ на Уебър.

 

Завръщането ми на тази сцена е много емоционално, тъй като аз две години плътно работих за този театър. Госпожа Арсенова ме покани като следствие от съвместната ни работа по „Булевардът на залеза“. Аз приех тази покана. Премиерата ще бъде на 26 януари.

 

Световноизвестен мюзикъл. Имаме ли певци за него?

 

Без най-подходящите изпълнители е несериозно да се поставя. Направен е много сериозен кастинг. Няколко състава работят музикално. Но в театъра цари огромен ентусиазъм и желание да се направи този мюзикъл. Ние трябва да дадем на публиката най-добрите изпълнители. Не е лесна задача.