За Белене и страховете на невинните

Иван Тутев. „От бездънната бездна. Дневник от затвора и Белене“, „Рива“, 2018 г.

Както подсказва и самото заглавие, Дневникът на Иван Тутев е мрачна книга. Мрачна заради автентичното описание на българските затвори и лагери в годините на сталинизма. Но и заради болезненото лично свидетелство за деградирането на една идея, приемана за красива от немалка част от интелектуална Европа между двете световни войни. Иван Тутев е част от тази интелектуална Европа, но за разлика от мнозина други изпитва на собствен гръб как идеята се осъществява на практика.

Берлин, Дюселдорф, Белене

Интелектуалец с литературни заложби, Иван Тутев е роден през 1902 г. Заминава за Берлин, където с препоръката на Гео Милев е приет в кръговете на немските модернисти, сътрудничи на известни литературни списания. Завършва икономика, а през 30-те години работи като секретар на българското консулство в Дюселдорф, което ползва за прикритие на дейността си като сътрудник на Задграничното представителство на Комунистическата партия. В Германия се жени за Ерна Графундер и от брака с нея се ражда синът им Георги. Като един от малкото експерти със заслуги към новата власт, след 1944 г. е назначен за началник на Дирекция „Външна търговия“, участва активно в преговорите по създаването на СИВ.

По-нататък биографията му се развива по класически сценарий от историческите книги. Знанието на чужди езици, престоят му на Запад, интелектуалните му интереси и познания го превръщат в идеалния „враг с партиен билет“. Арестуван на 20 януари 1949 г. като част от „групата“ на Трайчо Костов, на 21 октомври 1949 г. Иван Тутев е осъден на доживотен строг тъмничен затвор. Излежава присъдата си отначало в Софийския, след това в Коларовградския (Шуменския) и накрая в Пазарджишкия затвор. Година и половина от този затворнически опит преминава на остров Персин в „Белене“. През цялото време си води кратки бележки, които тайно предава на съпругата си. Така ни завещава своите преживявания, които излизат в книга повече от 35 години след смъртта му (през 1981 г.), за да поставят редица въпроси за историческата памет за комунизма.

Дневниците са свидетелство за безнадеждната битка на един самотен човек срещу тоталитарната държава. Те са основното му оръжие в тази битка. „Записвам всичко, защото този дневник е едно средство за общуване с мен самия, след като нямам тук никого, а моите скъпи са така далеко, далеко“, пише той на 23 октомври 1955 г.

Не е изненада, че от всички затвори най-силни са записките му от „Белене“, където на влизане отбелязва: „Изпитвам злокобното чувство, че прекрачвам мрачния праг на самата тъмна, пълна с неведоми ужаси преизподня“. Година и половина по-късно, на 12 март 1955 г., при заминаването за Пазарджик, обобщава: „Много страдания, телесни и душевни, преживях тук в течение на почти година и половина, нищо по-противно не съм срещал от това, което беше в задните бараки, но същевременно тук изпитах и най-хубавото от целия мой затворнически живот. … Моите персински съзерцания ме обогатиха душевно, в тях зрееше душата ми и се наливаше неусетно с жизнена мъдрост“. От „Белене“ са и най-поетичните страници от неговия дневник въпреки страданията. С благодарност си спомня и за хората, помогнали му да оцелее, след като прекараният по-рано инфаркт прави за него непосилни нормите, налагани на затворниците. По-голям проблем са униженията и опитите, далеч не безуспешни, да бъде остракиран от обществото и отделен от близките си.

Първи отпадат приятелите му – и от политическите, и от интелектуалните среди. Прочитайки във вестниците новината за успеха на известен писател, когото в миналото смятал за приятел, Тутев записва: „Всъщност тъжно ми е за тия хора – „инженери на човешката душа“, „съвест на нацията“ – които добре ме познаваха, но притворството им, дребнавият страх за себе си ги подведоха да постъпват не както трябва“. В годините от произнасянето на присъдата до смъртта на Сталин той е изоставен от всички. Воден от чувство за отговорност, предлага на съпругата си да се разведат, а синът му твърде последователно изпълнява препоръката да не пише и да не идва на свиждане. Радва се на успехите на своя син, който точно в тези години си пробива път като композитор, но тази радост е примесена с много тъга. Убедена в неговата невинност остава единствено съпругата му, която редовно го посещава и му пише.

Няма да ме направят враг!

В затворите и в „Белене“ комунистите, особено убедените комунисти, са малцинство. Тутев отказва да се впише сред противниците на новия режим, явно страни от тях. Тази част от записките е най-трудната за четене и разбиране от съвременна гледна точка. Преди затвора той е бил човек с бъдеще, убеден в правотата на новия режим. И парадоксално в затвора съхранява убедеността си в комунизма с ясното съзнание, че практиката не отговаря на неговия идеал.

Неведнъж се опитва да докаже своята вярност и винаги остава разочарован. Приема предложенията да отговаря за културно-просветната дейност само за да изпита за пореден път унижението да бъде „снет“, без да има обяснения за това. Надзирателят не се съобразява с медицинската бележка, че е неспособен на тежка физическа работа: „Щом чу по кой процес съм съден, каза, че щом съм болен, не трябвало да върша заговор, а сега трябвало двойно да работя“.

Не крие разочарованието си от хората, които изпълняват решенията на Партията, но никъде не изказва разочарование от самата Партия. След поредното унижение записва: „Няма да ме направят враг! Ще мобилизирам всички свои телесни и душевни сили да издържа до онзи, струва ми се, вече не много далечен ден, когато ще настъпи краят на това жестоко изпитание“.

Остава верен на този тънък и непоследователен баланс до края на престоя си в затворите. Може би и по-късно, като се има предвид, че след излизането си от затвора е „реабилитиран“, върнат на работа и дори изпратен като търговски представител в Ливан, където е един от основателите на „Литекс банк“.

Дневниците на Иван Тутев поставят многобройни въпроси, на които днес трудно намираме отговор. Всички сме чели за сталинските процеси, осъдените по които отказват да признаят кой е виновен за техните страдания. Знание, което често остава книжно, безлично. Докато този дневник показва сложната дилема на един човек, посветил голяма част от живота си на лявата идея. Арестуван на 46-годишна възраст, той има силата да прозре истината, но няма силата да се откаже от идеята. „Най-гибелният резултат от методите, които изпитах върху себе си, е възникването на страха, това позорно усещане – не страхът на виновния, а страхът на невинния от безнаказано шестващата клевета и произвол.“

Още по-трудни са въпросите за публичната памет за комунизма. Едва ли можем да оправдаем хора като Трайчо Костов, отговорен включително и за големите репресии срещу противниците на новия режим. Ала ми се струва, че трябва да помним страданията на Иван Тутев – интелектуалец, за когото няма данни да е бил замесен в престъпления.

„Белене е място за памет за цялото човечество“ – ми каза в едно интервю отец Паоло Кортези. Фразата ми хареса, но ме остави скептичен. Не можех да си представя как паметта за „Белене“ може да обедини и да престане да предизвиква ироничните забележки на носталгиците по комунизма, които не искат да признаят, че там са били въдворявани хора без никаква вина. Дневникът на Тутев е предизвикателство най-вече за тях. Той е свидетелство, че зад красивите идеи често се крият тоталитарни идеологии, от които страдат идеалистите и се възползват кариеристите. Ако в „Белене“ е имало невинно затворени хора, убедени комунисти, дали не са били невинни и другите въдворени? Едва когато носталгиците си отговорят честно на този въпрос, тогава наистина „Белене ще се превърне в място за памет на цялото човечество“.