Добре планирано чудо – разговор с Ханс Улрих Обрист

С критика и куратора Ханс Улрих Обрист разговаря Евгения Атанасова-Тенева

Всеки, живял в Маями, Флорида през 80-те години на ХХ век, си спомня грейналите ярко розови цветни петна в залива Бискейн. „Това са водните лилии на Кристо и Жан-Клод“ – усмихнато твърди Кристо за проекта, свързвайки произведението с емблематичната картина на Клод Моне. Авторът е споделял с мен, че дългогодишната му спътница Жан-Клод е избрала цвета на драперията, която обгражда островите в океана. Вероятно заради това намирам, че в излъчването му има изразена женственост. Цели 35 години по-късно образите на „Обградените острови“ продължават да вълнуват в Музея на изкуството „Перес в Маями. Документалната изложба, включваща рисунките на Кристо, снимки, макети, разрешителни, болтове, въжета, парчета плат и други разнообразни артефакти, са подредени в Маями до февруари 2019 г. Експозицията ще може да бъде видяна и от посетителите на едно от най-големите изложения за изкуство – „Арт Базел“. Преди три години Кристо навърши кръглите 80. Този биологичен факт като че ли даде още повече творческа енергия на артиста и стремеж бързо да реализира проектите си. След фурора на „Плаващите кейове“ през 2016 г., миналото лято в езерото Серпантайн в Лондон беше издигната плаваща мастаба, съпътствана от изложба в едноименната галерия. Кристо с дяволита усмивка казва, че в момента работи по още няколко проекта, за които все още е рано да сподели.

Когато става дума за Кристо и Жан-Клод, съм пристрастна. Затова винаги съм любопитна да разговарям и чуя мнение за тях от експерти в изкуството. Ханс Улрих Обрист безспорно е такъв. Швейцарецът от Цюрих е артистичен директор на галерия „Серпантайн“ в Лондон. Известен като куратор и критик, чието мнение дава тежест и добавя цена върху художествените произведения. Той е популярен и със страстта си към интервютата и дългите задълбочени разговори с творците. Твърди, че има записани хиляди часове, винаги с няколко устройства едновременно, за да е по-сигурен, че думите са документирани. „Безкрайният разговор“, както го нарича, започва да се публикува от 1996 г. в проекта му „Интервюта“, включващи архитекти, писатели, художници, някои публикувани и като самостоятелни книги – с Джон Балдесари, Заха Хадид, Йоко Оно и други. По време на изложбата на Кристо и Жан-Клод в галерия „Серпантайн“ той не пропусна да интервюира и Кристо. Една от любимите фрази на Обрист е: „Големите артисти винаги променят очакванията ни от изкуството. Тогава се случва така нареченото étonnez-moi (Удивете ме!).Това, разбира се, е напълно валидно за творчеството на Кристо и Жан-Клод и оттук започва разговорът ни.

Господин Обрист, когато говорихте за изкуството на Кристо и Жан-Клод, ви чух да го наричате „пленително“. На какво дължи това качество?

Изкуството на Кристо и Жан-Клод има толкова много измерения, че е много трудно да бъде редуцирано само до една категория, която го прави специално. То ми напомня за теорията на струните във физиката, тъй като достига множество измерения. Произведенията са абстрактни като идея, а за творчеството на Кристо и Жан-Клод тази неочакваност на творбите е много важна. Те като че ли се появяват някак внезапно и това им придава характер на чудо. Произведенията несъмнено са много сложно конструирани и са комплексни. Но Кристо и Жан-Клод демонстрират не само артистичен гений да ги измислят, какъвто без съмнение притежават, те имат и таланта да могат да осъществят творбите си. Гениалността включва дори това – да създадеш реалност, да направиш така, че нещата наистина да се случат. Творците, които имат визионерски идеи, не са малко, но много от тях остават в артистичното пространство само като проекти, нереализирани и по някакъв начин утопични. При Кристо и Жан-Клод артистичният гений и възможността да реализират идеите си вървят ръка за ръка. В крайна сметка е ясно, че не става въпрос за чудо, а за изпълнение на добре организиран план. И тъкмо защото те го правят стъпка по стъпка, всичко отвън изглежда като някакъв фокус, като вълшебство. В Лондон, в галерия „Серпантайн“, проведохме така наречения „Миракъл маратон“ и изследвахме точно тази тема. Елементът на чудото в работата на Кристо и Жан-Клод е много съществен. При проекта в Италия ходенето по вода наистина може да се разглежда като едно чудо, случило се през ХХI в. И както чудно беше съединяването на бреговете на езерото Изео, също толкова пленителна беше и мастабата в езерото Серпантайн. Тя беше по-висока от повечето сгради в Лондон, извисяваше се цели 20 метра, но като че ли за нея не важаха законите на гравитацията и плуваше леко върху водите на езерото. Всичко това намирам за великолепно и пленително.

Как бихте позиционирали изкуството на Кристо и Жан-Клод в историята на изкуството. От една страна, те са съвременници на Дюшан и Йозеф Бойс, а днес творят в едно време с автори като Деймиан Хърст. Какъв е техният принос?

Кристо и Жан-Клод имат не само един принос. Те са създали много важни произведения, част от които бяха показани в изложбата на „Серпантайн“, която проследи работата на Кристо с варелите, неговата скулптурна и архитектурна работа. Тези произведения могат да се сравнят с приноса на Бранкузи в скулптурата или с работата на Дюбюфе по отношение на повърхностите и това без съмнение е обогатяване на скулптурния език на ХХ в. Същото се отнася и до рисунките и картините на Кристо, по които с Жан-Клод реализират проектите. Те са много повече от скици и подготвителни работи и имат голям принос и за публичното изкуство. Гледам най-старите рисунки от проектите за „Мастаба“ и те ми напомнят за Синяк и Сьора. Авторите са важни както в областта на рисуването, така и на скулптурата, и разбира се, големият им принос е в развитието на публичното изкуство (Public Art). Още в началото на 60-те години, при своите първи изложби, още при изложбата си в Кьолн те започват да оказват с произведенията си натиск върху границите на самите галерии, изкуството им става обществено, реализирано в публичното пространство. А това е много важна форма на изкуството.

Структурите на публични пространства на Кристо и Жан-Клод, независимо дали са скулптурни или архитектурни, включват в голяма степен и гражданите, жителите на местата, и така развиват тези системи и им придават съвсем нови измерения. Знаете, често в наши дни артисти приемат поръчки за обществени пространства – площади, паркове, сгради. Кристо и Жан-Клод никога да не работят по този начин, те продължават да не приемат поръчки. Това е абсолютно уникално в историята на публичното изкуство. Те двамата инвестират собствените си средства и нямат клиенти. Не германското правителство им е поръчало да направят „Опакованият Райхстаг“. Точно обратното, те лично са избрали тази сграда като неповторима в света, имали са свое скулптурно желание. Минали са през това да убедят всички – правителство, парламент, власти, президент, министър-председател, че трябва да реализират своята идея. Другото, което е забележително и е принос в изкуството, е фактът, че техните произведения на открито – и „Опакованият Райхстаг“, и „Чадърите, и „Плаващите кейове“, всички тези толкова значителни работи, имат ограничен живот, съществуват временно. Изкуството на Кристо и Жан-Клод е монументално като мащаб, но няма трайността на монументите и това засилва отношението към произведенията им. Те никога не стават форма на притежание на жителите на града, в който го правят, това е приключение с кратка продължителност на живота, което създава екстремни взаимоотношения между хората. То може да се изразява в струпване на посетители, както беше например на кейовете, или пък просто с нови взаимоотношения, както при „Мастаба“ в Лондон. В тяхното изкуство не става въпрос само за обект или паметник, това е цяла ситуация, събиране на стотици хиляди, милиони хора, в този смисъл произведението е спусъкът за активиране на хората, задейства едно настроение, което никога няма да бъде забравено. В паметта остава моментът на колективното преживяване. Няма да бъде забравен нито „Опакованият Пон Ньоф“, нито Райхстагът или лятото на лондонската „Мастаба“. А това е много рядко за изкуството, нали? Има исторически моменти, които генерират подобна емоция, като падането на Берлинската стена, те се помнят завинаги като изживяване, а в света на изкуството, на изложбите и галериите това се случва много по-трудно. При изкуството на Кристо и Жан-Клод се помни точно това колективно преживяване. Това наистина е голям принос.

Направихте много пълна ретроспекция на работата с варели на Кристо и Жан-Клод в галерията „Серпантайн“ и плаващата „Мастаба в езерото. Къде ще поставите тези събития като част от лондонския артистичен живот и в творчеството на Кристо и Жан-Клод.

За нас това е сбъдната мечта. Много сме щастливи, че Кристо и Жан-Клод направиха произведение в Лондон. През октомври 2016 г. бяхме поканили Кристо да изнесе лекция на нашия форум „Миракъл маратон“. След това с него се разходихме, минахме по моста над езерото, погледнахме парка и той изведнъж се сети, че езерото Серпантайн му прилича на езерото Мичиган, за което с Жан-Клод са имали проект за плаваща мастаба. Това, че проектът се реализира, беше много важно за нас. Той се случи благодарение на сътрудничеството с много хора и организации като „Блумбърг Филантропис“ на бившия кмет на Ню Йорк Майкъл Блумбърг, който е и наш председател. Участваха с подкрепата си настоящият кмет на Лондон Садик Хан, управлението на Роял Парк. Всички участници обединиха усилията си около идеята, защото тя беше нещо много повече от изложба, в нея се включваха толкова много аспекти, които можеха да се случат само с такова сътрудничество. Това е значимо не само за нас, но мисля, че и за Кристо. Защото Кристо и Жан-Клод винаги са мечтали да направят две мастаби – една, която да се носи в езерото, и друга, която е в пустинята. Мастабата в езерото приличаше на рисунка, която се променя всяка минута с промяната на светлината заради всички свои изключителни отблясъци във водата и с изумителните си цветове. Тя се открояваше сред зеленината на парка и възприемането на обкръжаващите цветове беше още по-интензивно. Това също е важна част от мощта на изкуството на Кристо и Жан-Клод, кара те да се обръщаш към контекста на мястото, където се случва. Сега, когато проектът за езерото вече е осъществен, се надявам, че ще бъде реализиран и проектът в пустинята и така ще бъде затворен цял един цял кръг.