От нация до провинция на Европа



И преди, и след катастрофата на Втората световна война Ортега-и-Гасет (1883–1955) е обсебен от загриженост за бъдещето на Европа – една тревога, толкова съзвучна на нашите днешни грижи. Според испанския философ Европа има бъдеще, ако съумее да не се провинциализира, тоест ако надделее националните си от-граничения, като надхвърли минимащабите на националните въжделения. Ортега-и-Гасет смята, че европеецът никога не е притежавал само едномерната си национална идентичност. Двойната референтност в идентичността на европейския човек – чувството за принадлежност към своя народ и към голямата, континенталната общност – е според него постоянна и иманентна характеристика на европееца. Но в историята тези два референтни полюса никога не са били достатъчно уравновесени: приоритетен е бил ту единият, ту другият полюс. Когато през 1953 г. подготвя ръкописа на лекцията „От нация към провинция на Европа“, предназначена за немска аудитория, Ортега-и-Гасет е убеден: вярната перспектива на Европа е в постигането на себе си като „свръхнация“. Според него нациите са се превърнали през ХХ век от „шпора“ за ускореното развитие на Европа в спирачка пред европейското бъдеще. Национализмите не решават проблемите на Европа, а я провинциализират.

Цикълът от лекции, които изнесох преди две години (1951 г.) в Мюнхенския университет, беше озаглавен Die Idee der Nation und die deutsche Jugend („Идеята за нация и германската младеж“). В тях се опитах да отговоря изчерпателно на въпроса: „Що е нация?“. Сега не е възможно да преразкажа лекциите, но съм длъжен да кажа какъв беше техният резултат. Той е следният: нация в смисъла, който даваме на тази дума, когато говорим за европейските народи, означава форма на съжителство, различно от онова, което разбираме, когато става дума за „народ“. „Народ“ е колективност, изградена от репертоар на традиционни нрави, формирани от случайността или от превратностите на историята. Народът живее по инерция от своето минало и нищо повече. Нищо от тези обичаи сами по себе си не е достойно за уважение. Породили са се механично. Става дума за начин на татуиране или на обличане, за начин на женитба, за изпълнение на неясни религиозни ритуали, за начин на говорене и на жестикулиране. При най-първобитните народи най-„народното“, тоест това, което най-силно формира и символизира колективното съзнание, са танците около свещените тамбори. Затова в Нигерия, където живеят един до друг множество различни „народи“, близки, но ясно съзнаващи отличието си, за да кажат за някого, че е чужденец, казват: „Този танцува по друг там-там! “. Това е концентриране в една дума, кратко и с умишлено преувеличение (но преувеличение, което служи именно за изтъкване на реалността), за да се каже, че един народ се състои от чисти мании, натрупани по случайност, макар че биха могли да бъдат и всякакви други.

И така, нация в смисъла на европейска нация е, разбира се, най-напред народ в посочения смисъл. Състои се от мании и от богатството на обичаи и навици, от утвърдено минало. Тези мании, съвсем случайни, изглеждат, разбира се, абсурдни и нелепи в очите на другите нации, така както и техните собствени мании изглеждат такива за останалите нации. Но европейската нация е станала „нация” sensu stricto (в буквалния смисъл – лат.), защото към живота съгласно традиционните нрави, в който се битува по инерция, са прибавени форми на живот, които, макар и добре вплетени в традиционните, са с претенцията „да се живее по подобие на човека“, в по-възвишен смисъл, със стремежа към съвършения начин да си човек, което ще рече – мотивирани и ориентирани към бъдещето. Всеки един от тези национални прототипи се е създавал като своеобразна форма за интерпретиране на „единната европейска култура“, която е била интензивно преживявана и със собствен стил от всяка нация. Тъкмо това – а не само вкоренените мании – е означавало и през 1900 година „да си англичанин“, „да си французин“. Този енергичен стремеж да се представя човешкото във възможно най-добрия му вид поддържаше „във форма“ народите в Европа и правеше така, че тяхното съжителство в продължение на векове да има чудесния и плодотворен характер на грандиозно съревнование, на съперническа борба, в която се стимулираха едни други към по-голямо съвършенство. Това ни показва, че идеята за нация, за разлика от народите, които са само народи, включва преди всичко програма за живот, насочена към бъдещето.

Днес обаче народите на Европа са престанали да са такива. Сякаш изведнъж – макар че трябва да отбележим: явлението започна още преди последната война – нациите на Европа, имам пред вид само тези на континента, останаха вътрешно без перспектива, без проекти за бъдещето, без творчески амбиции. Всички възприеха един защитен подход, при това – недостатъчно защитен. Обаче бъдещето не е абстрактно хронологическо понятие. Бъдещето е главният и първостепенен орган на човешкия живот. Животът е действие, насочено към бъдещето. Всеки един от нас е най-вече и преди всичко бъдеще. Ето, в този момент вие вече сте нащрек, в очакване на думата, която предстои да произнеса. Всичко останало, настояще и минало, възниква в човека с оглед на предстоящото. Оттам и фактът, че нищо по-лошо не може да сполети хората или техния народ от това да понесат ампутация на този жизнен орган, който е бъдещето. То мобилизира нашето същество, дисциплинира ни, създава морала ни. Без бъдеще както човекът, така и народът се деморализират, губят чувството за достойнство.

Преди почти тридесет години, дами и господа, заявих, че народите на Европа много скоро ще изпаднат в деморализация. Книгата, в която го казах – преведена на немски език преди доста време – тук беше много повече четена, отколкото разбрана. Казах, че тази деморализация, това разложение ще настъпят, защото идеята за нация, така както тя е била разбирана досега, вече е изчерпала своето съдържание, не може да се проектира върху бъдещето, имайки предвид сегашните условия на живот; и че народите на Европа биха могли да се спасят само ако преодолеят тази стара, склерозирала идея и се запътят към една свръхнация, към европейска интеграция. Но няма по-меланхолична и по-безполезна съдба от тази на пророка. Касандра, първата пророчица, е получила от Аполон дарбата да предвижда бъдещето и да го гадае при едно условие – никой да не ѝ обръща внимание.

Идеята за нация, която досега беше шпора, се превръща в спирачка. Неспособна да предложи на народите една програма за живот в бъдеще, тя ги парализира и ги затваря в самите себе си. Но това означава, че европейските общности са престанали да са по същество нации и в резултат на един процес на инволюция – Zurückbildung – са се върнали в примитивното състояние на народи, които са само народи, изпаднали са в собствения живот на дребнавите нрави, навици, мании. Вестниците се занимават главно да честват минала домашна слава, да говорят за доморасли дребни личности, както не са го правили никога досега. В същото време се култивира фолклорът, възвеличавайки го по гротесков начин. Фолклорът е прототипът на домораслото.

В публикувания преди две седмици брой на американския седмичник „Лайф“ е поместена статия, написана от канадец под заглавие: „Опасен европейски лукс – да се мрази Америка“. В статията се откроява добронамереността, с която е написана, и се прави опит европейските народи да имат по-точна представа за Съединените щати, а те да разбират по-добре Европа. В едно неотдавнашно пътуване из нашия континент и в Англия авторът е бил изненадан от това, което той нарича „омраза към американеца“. Когато се опитва да уточни мотивите за тази предполагаема „омраза“, това, което излиза на преден план, единствено установеното и сигурното, се оказва, че европейците не понасят маниерите на американците. Тъй като сега анализирам поведението на европейските народи помежду им и следователно по отношение на Европа, няма защо – нито пък бих имал време днес – да анализирам поведението на европейските народи по отношение на Америка. Това е отделен проблем, различен от този, който ни занимава. Все пак искам да използвам повода, за да кажа, че тази статия въпреки доброто намерение, от което е продиктувана, и въпреки че всички факти, изтъкнати в нея, са верни, разглежда въпроса повърхностно, с което фалшифицира самия образ на действителността, която се стреми да ни представи. В действителност господин Брус Хътчинсън – така се казва авторът – би интерпретирал по много по-различен начин фактите, наблюдавани директно от него, ако си беше дал сметка, че в четири пети от случаите тази „омраза“ – hating – към американците е идентична с антипатията, която европейските народи изпитват едни към други. Така че в по-голямата част на своите съставки чувството на омраза към американеца съвсем не е нещо своеобразно, а само особен случай на нелепата нетолерантност, която всеки народ на Европа изпитва спрямо другите. Това е преимуществото на диагноза, която търси в пълен обхват симптомите на едно заболяване и се опитва под тях да открие истинската причина. Американците биха изпаднали в грешка, ако се притеснят прекалено много от това, което през последните две години, през тези месеци, изпитват към тях европейците, отдавайки го изключително на чувството на омраза към тях.

Помислете, дали не е парадоксално сегашното положение на европейските народи? Над тях, искат или не, се издигат на хоризонта огромни общи проблеми като черни буреносни облаци. Това ги задължава – повтарям, искат или не – да направят някои жестове на поне интуитивно, минимално, косвено участие в решаването на тези проблеми. Но в действителност – и това е неразумното – не усещат истински интерес към тях, като че ли тези проблеми не се отнасят до тях. Доказателство за това е скандалният факт, че почти никой народ в Европа няма политика, която да застане с лице към тези проблеми. Най-многото, което правят, е да казват „не“ на всичко, което им се предлага. В замяна на това се затварят в своите стари навици, вторачени само в дребните неща, лица и събития, които се случват вътре в страната.

А причината за всичко това е, че във формата на общност, в която съществуват – нацията – ... няма бъдеще! „Национализмът, насочен навън“, ги караше „да живеят, да се движат и да пребъдат“ – да използвам думите на свети Павел – в широкия свят. Но идеята за нация, както посочих, е органически проектирана към бъдещето, тя е по същество пред-приятие.

След като бъдещето бъде ампутирано, идеята за нация, това, което е автентично в нея, се изпарява. Нациите престават да са нации и се превръщат в провинции и оттам идва изненадващото явление, че в целия континент животът отново е станал провинциален. Би било интересно да се изследва в каква специфична форма се е проявил този „провинциализъм“ във всяка страна. Например как Париж, „столицата на света“ допреди четиридесет години, е направил така – по куриозен начин – че да се превърне в провинциален град. Съжалявам много, че по въпроса за „провинциализма“ не намирам основание да направя някакво изключение.

Истината е, че от четвърт век насам поведението на континенталните народи – с единственото изключение на Швейцария – не може да ни накара да се чувстваме горди от себе си. Всъщност всеки един би трябвало да се чувства засрамен от това, което е направил, и би трябвало да има повече европейци, които за първи път и за свое съжаление да чувстват отвращение към Европа, тоест от състоянието, в което тя се намира днес. Аз съм един от тях и го заявявам на всеослушание. Имам известно право да го сторя, защото много вероятно сред живите аз днес съм доайен на идеята за Европа.

Със съкращения

Превод от испански Ефтим Станков

Преводът е направен по: José Ortega y Gasset, Europa y la idea de nación, Madrid: Revista de Occidente 2003. Издателство „Колибри“ подготвя публикуването на книгата на български език под редакцията на проф. Лазар Копринаров.