Случи ли се?

На Българо-германския литературен форум, провел се между 27 и 29 септември т.г. в София, трябваше да се говори за "забранените" думи; така гласеше и неговата тема: "Думите - мост или пропаст? 'Забранени' думи". Но още след края на първото литературно четене Кристин Димитрова отбеляза, че произнесените на него творби акцентират предимно на миналото, но не и на поставения от организаторите проблем с "думите". Затова поетесата попита присъстващите немски писатели и преводачи как те самите преработват това минало и дали настоящето ги облекчава от него. Бригите Олешински й отговори, че облекчението се появява, когато писателят се занимава със забравата, а Корнелия Маниковски заяви, че преди забравата е мястото на спомените. Тук Цвета Софрониева изрази несъгласие с тезата на Димитрова и, слава Богу, думата беше взета от Георг Клайн, който обясни, че думи като "облекчение", "отговорност" и "преживяване" на/за миналото го дразнят, а с "бързо-мъдрите" думи, които се изказват по този повод, прекалено лесно се търгува... "А това ме прави агресивен!..", подчерта Клайн, най-престижният участник в писателската среща от немска страна.

На следващия ден, 28 септември, работата на форума бе открита с дълго изказване на Михаил Неделчев, който сподели с участниците своята зависимост от думите. Българският литератор отбеляза две основни словесни забрани у нас: тоталитарната до '89-та година и негласната днес. Последваха тезиси от немските участници Улрике Дрезнер, Георг Клайн, Таня Лангер и Цвета Софрониева. До обед разговорът уморително се въртя все около миналото и отношението ни към него, но истинска дискусия така и не се получи. Всеки от участниците изразяваше някакви свои виждания, най-често несъобразени с предишните изказвания, рядко отговаряше на поставените въпроси и... форумът постоянно се разпадаше. Така Бригите Олешински сподели неизненадващото никого мнение, че миналото трябва да се изследва в съотношение с настоящето, след което да се оставя "зад гърба"; Екатерина Йосифова се върна към предпоставящото форума заглавие и акцентира върху личните табута на пишещите, които си самозабраняват употребата на определени думи поради кич, овехтяване, клишираност и пр.; Улрике Дрезнер изрази мнение, че думите не принадлежат никому, защото самият език не принадлежи на себе си... И тогава от публиката се обади преводачката Ана Димова, която агресивно попита Цвета Софрониева как така си позволява и откъде всъщност черпи смелост да пише на немски?
Дискусията пак се разпадна...

Последваха редица изказвания за езика, всяко само за себе си, за да се стигне до Йоко Тавада, която се върна към темата за миналото и акцентира върху невъзможността една национална история да се разглежда изцяло изолирано, както и постоянно да се употребяват изрази като "у нас", "при вас" и т.н. Мирела Иванова заговори за ролята на литературата и функцията на служителите й да превърнат забранените думи в разрешени, "да ги съблазнят и приласкаят" - и така да ги върнат в употреба, макар и по друг начин (чрез ирония, чрез различно прилагане, в други ситуации). "Само думите са в състояние да върнат блясъка на думите!", заяви самоотвержено тя. Владимир Зарев пък наблегна върху персоналния език на автора и важността неговият преводач да познава именно този език, а не да владее издълбоко двата формални езика. Кристин Димитрова сподели, че "ролята на писателя е да руши табуто; ако не го разруши, то само се разрушава".

Следващата дискусия беше ръководена от Милена Кирова, която постави три проблема: за митологизма и магнетизма на думите; за култа, фетишизма и империализма на думите; за нарцисизма на думите с оглед на страховитото удоволствие от тяхната употреба. Последваха тезиси, в които бяха казани следните неща:

Емилия Дворянова съобщи, че лично за нея литературата започва отвъд думите, които - превърнати в слово - надхвърлят своите контексти. "Литературата не е политически консенсус, тя е живот в разбирането. В нея съществува една естетическа вяра, благоразположена към Другостта. Пишейки, ние го правим не като граждани, а като художници", заключи Дворянова. Георги Господинов сподели, че не намира за притеснително да се говори повече за миналото, защото все пак "го правим от позицията на 'сега'". Колкото до думите, писателят отбеляза, че те сами по себе си са невинни, че се намират "отвъд доброто и злото". Както и че когато се говори за обремененост, е добре да се уточнява чия точно обремененост се има предвид. Константин Илиев каза, че вижда в този разговор повече пропасти (и мънички мостчета) - факт, за който думите нямат никаква вина. Владимир Зарев акцентира върху връзката между литературата и историята. "Нуждае ли се съвременният свят от литература?" и "Необходима ли е историята на модерния човек?", бяха централните въпроси на неговото изказване. Георги Тенев сравни немския с българския опит относно "цивилизационната катастрофа на човека спрямо миналото" и сподели, че у нас не открива типичната за немците колективна чувствителност. Като пример той приведе скандала в Германия около новия роман на Мартин Валзер "Смъртта на един критик", в който някои хора са разпознали нюанси на антисемитизъм. Самото наличие на подобна вероятност в Германия предизвиква обществен скандал, докато подобно нещо в България не би могло да се случи.
Последвалата дискусия отново не се състоя: говори се за миналото, за мъртвите (Георг Клайн), за живите (Бригите Олешински), даже и за думите. Разговорът пак не донесе нищо цялостно.

Денят приключи с второто за форума и последно литературно четене, в което взеха участие Бригите Олешински (след думите "Искам първо да се върна към началата на поезията" тя нададе пронизителен писък), Георги Тенев, Ернст Вихнер, Мирела Иванова, Улрике Дрезнер, Кристин Димитрова, Йоко Тавада и Владимир Зарев.

За неделя, 29 септември, беше предвидена (странно защо затворена за публика) заключителна дискусия, която бе и единствената смислена в рамките на писателския форум. В началото думата взе Михаил Неделчев и предложи да бъде тематизирана Бартовата "смърт на автора". Ернст Вихнер контраатакува с примера на Дубравка Угрешич, която пише за "завръщането на автора" след смъртта му като медийна звезда. Относно няколко пъти наченатата тема за непреводимостта той отбеляза, че тя може да бъде преодоляна с чести и "масивни" преводи, както и чрез въвеждането на контекст за навлизане в другата култура. Но Милена Кирова изрази мнението си, че "идеята за такива библиотеки е много красива, но доста утопична". Има по-евтини, т.е. по-лесно осъществими проекти - като идеята на Белградския университет за набор от виртуални библиотеки. В тях влиза всичко, превеждано някога от български на сръбски и обратно. В България също имаме две подобни библиотеки: www.liternet.revolta.com и www.slovoto.orbitel.bg. Норберт Рандов информира присъстващите, че от български на немски досега са преведени около 280 книги, които отскоро се "качват" на сайтове, тъй като не могат да бъдат намерени на книжния пазар.
Акцията е започнала с "Железният светилник", "Време разделно" и "Тютюн". Улрике Дрезнер опонира на Милена Кирова с изказването, че виртуалните библиотеки не са разрешение, защото въпросът е в добрия/лошия превод... Тя разказа за поредицата от лоши преводи на Вирджиния Улф на немски, поради което английската авторка не е намерила широко признание в Германия... Ето защо би предпочела да не бъде превеждана, отколкото да бъде лошо преведена. Цвета Софрониева на свой ред отбеляза, че проблемът е в това какво точно сега се превежда: не трябва да се издава класика, а да се преведат съвременни български автори, които да кореспондират с модерната немска публика. Таня Лангер отмести темата: има ли забранени автори или думи в България, пък и какви точно са проблемите на българските писатели? Георги Господинов изрази задоволство, че най-сетне дискусията се случва и заяви, че "съвременният български писател не се отличава много от съвременния немски; има общи теми, обща поетика на писане". Според него проблемите на писателите в България са, че се пише на малък език, без чужбинско лоби; че тиражите са от 300 до 500 за поезия и от около 1000 за проза... и всичко това причинява неудовлетворение. Емилия Дворянова сподели, че е разбрала въпроса и другояче: какво е самоусещането на писателя в България, т.е. чувства ли се потребен? Тя изрази мнение, че проблемът едва ли е актуален единствено у нас, защото "бедата не е в мъртвия автор, а в мъртвите книги". Колкото до себе си, Дворянова призна, че се чувства четена и осъществена. Владимир Зарев обаче с почуда отбеляза: "Аз се удивлявам защо не искате да захапете факта, че живеем във виртуален свят, в света на Мики Маус?!". Той сподели наблюдението си, че "не се появяват големи световни писатели, защото не са необходими". След което Зарев се обърна към немските си колеги с думите: "Вие нямате представа колко добра литература се пише на Балканите; не я познавате, защото не можете да я прочетете". Екатерина Йосифова насочи дискусията към българската сцена, отбелязвайки липсата на система за разпространение на сериозни български книги (но за "криминалета", "розови романи" и "фентъзи", разбира се, такава има!), както и на литературни агенти, които да ги пласират. Михаил Неделчев поясни за немските гости, че българската литература до '89-та година е била "стабилна официозна институция", чието разпространение е било държавно, а тиражите (примерно романите на Владимир Зарев, издавани в десетки хиляди копия) - много по-големи. Бригите Олешински се върна към проблема малка-голяма литература и го сравни със съотношението София-Пловдив. Сравнена с англоезичната литература, немската е категорично Пловдив, сподели тя. В този смисъл и българската, и немската литератури се оказват Пловдив. Улрике Дрезнер направи интересно изчисление: населението на България е 8 милиона, това на Германия над 80, т.е. 10 към 1, което означава, че съотношението на тиражите за, примерно, поетическа книга би трябвало да бъде 300 към 3000. Но в Германия се считало за успех, ако се продадат 1000 до 2000 бройки. В този смисъл тук се чете повече, може би поради инертност. На това място се намеси Клеменс-Петер Хаазе и призова българите: "Ударете вашите хора по пръстите, проблемът не е количествен". Той разказа за автори от балтийските републики (и визира именно малобройното им население), които имат немалко лоби на немския литературен пазар. Обръщайки се към Владимир Зарев, Таня Лангер опонира на тезата му, че светът е само виртуален и нарече подобна позиция оправдание. "Ако мислим така, значи литературата наистина трябва да умре!", заяви тя. Частично обяснение на проблема предложи Цвета Софрониева, която отбеляза ниското лоби на писателите в самата България и поради това - и в чужбина. Към типичното за българите свойство да се оплакват Константин Илиев причисли и оправданието с малката литература. Той самият сподели, че отдавна не се притеснява дали ще бъде превеждан или не. Достатъчно удовлетворение за него е тук да има хора, които да го четат и да поставят пиесите му. Желаейки да провокира българските си колеги, Таня Лангер зададе въпроса: "Колко млади немски автори се превеждат на български?". Отговориха Мирела Иванова и Клеменс-Петер Хаазе, които дадоха множество примери за излезли съвременни немски книги.

След това директорът на софийския Гьоте-институт обяви края на заключителната дискусия, като не се нае да определи дали форумът е изпълнил предназначението си. С което завърши първата по-голяма среща между български и немски писатели от Лайпцигския панаир на книгата (1999) насам.