И изхвърлете ключа!

Преди година и половина ми се случи да напиша - отново в "Култура" - текст със заглавие "Отвържете пазача!" Повод да се провикна така бе апогеят в обсъждането на сега действащия-недействащ законопроект, приет от 37-то Народно събрание и основно подстриган месеци по-късно от Конституционния съд. Хрумването на редакцията за илюстриране на страницата тогава беше повече от находчиво: детайл от картина центрираше ръка, държаща елегантно и малко тайнствено връзка ключове - акцент не върху здравата хватка, а върху акта на притежанието.

Мислейки сега за онзи текст, писан с несравнимо по-голям ентусиазъм, склонна съм авансово да призная отсъствието на провокация в следващите по-долу редове. Особено интелектуална. Едва ли си струва да се обсъждат на етажа на абстракцията категории като "обществен интерес" и "свобода на изразяване и на информация". Едва ли има смисъл да се разказва и за това как другаде ги превеждат в конкретни действия и процедури. Дебатът за електронните медии в България зацикли на най-невероятно място - върху понятието "обществена медиа". Зацикли върху едно от малкото понятия, които доскоро се тълкуваха сравнително еднозначно и в духа на текста на Резолюция N1 за обществените служби за радио и телевизия (Прага, 1994 г.). От тази резолюция най-често по необходимост бяха цитирани текстове от раздела "Независимост и отговорност". Мнозина добре запомниха:

Държавите-участнички (в т.ч. страната ни) се задължават да гарантират независимостта на обществените служби за радио и телевизия от политическа и икономическа намеса. В частност, тяхното текущо управление и редакторска отговорност за програмните схеми и съдържанието на програмите трябва да бъде работа изключително на самите радио и телевизия;

Независимостта на обществените служби за радио и телевизия трябва да бъде обезпечавана от подходящи структури, като плуралистични вътрешни съвети или други независими ограни;

Обществените служби за радио и телевизия трябва директно да отговарят пред обществото.

Това, което се случва днес, не е просто обсъждане на законопроект за БНР и БНТ, към който могат да се предявяват изисквания от гледна точка на медийната независимост. Днес се подменя понятието "обществена медиа", защото то настойчиво, неотклонно, с всички изпитани медийни и извънмедийни средства се приковава към възглед, който със скърцане го отхвърля. Какво сигнализира тази подмяна? Най-малкото горестния факт, че защитниците на законопроекта отказват да говорят в професионалното пространство и търсят адресати вън от него - там, където публиката е невинна и всеопрощаваща, докато не даде лична жертва. За най-многото изобщо не искам да мисля.

Законопроектът взривява идеята за обществени национални медии чрез комбинация от постановки, свързани с изработването на програмната политика, финансирането и контрола.

Най-напред това става чрез разбирането за функциите и мандата на ръководното тяло Национален програмен съвет. Макар избиран с две трети от гласовете в парламента, този съвет ще възпроизвежда тази структура на властта и, независимо от мъгливата формулировка (чл.18, 1,2) за неговия мандат, ще пулсира с политическите обрати. До луксозна парламентарна комисия за радио и телевизия обаче го доближават най-вече задачите му, сред които попада определянето на програмната политика, произнасянето му по всички планове, по статутите, структурата и сътрудничеството между медиите, правото му да взема отношение по назначаването на програмни директори и главни редактори. Така петнайсет човека, ползващи се "с високо доверие", ще трябва да отчитат всички програмни, производствени и кадрови особености на двете медии. Тъй като вече цитирах фрагменти от почти христоматийната резолюция N1, тук ще си позволя да въведа дословно мнението на немския специалист Волфганг Хофман-Рим: "От само себе си се разбира, че публично-правното радио и телевизия не са свързани с указания на изпълнителната или законодателната власт. Това обаче не е достатъчно. Опосредстваното влияние, например във формата на влияние върху избора на (ръководещи) сътрудници или върху разпределението на финансовите средства, също е забранено. Независимостта от държавата е необходима съставна част от свободата на комуникацията".

За какъв ли тип влияние трябва да говорим в случая с обсъждания законопроект, след като според неговите текстове генералните директори се избират и освобождават от парламента (дори да е с две трети от гласовете) по предложение на Министерския съвет и след като "разпорежданията на МС по отношение на административното и финансовото ръководство на държавните учреждения и ведомства са задължителни за БНР и БНТ" (чл.24, 2)? Става ли финансирането (и след въвеждането на такси) обществено, след като генералните директори представят на МС както бюджета си, така и отчета за своята дейност?

Давам си сметка, че вече допуснах двете най-опасни грешки, които мигом ме изпращат в най-добрия случай в групата на "мечтателите" - цитирах европейски документ, че отгоре на всичко и "някакъв немец". Ако стъпвах на земята, щях да се подпирам на традицията, на Конституцията, на конкуренцията. И да въвеждам в заклинания формите на собственост, косвено докарвайки българския основен законq, най-недомисления в Европа. Там е работата, че когато някой не желае да реши определен въпрос (бил той освобождаването на медиите от влиянието на държавата или осигуряването на разнообразие и честно състезание в частния ефир), той намира причини. Доказателства, че има средства, се съдържат в законопроекта, известен като законопроект на "Свободно слово". Впрочем виновните ми полети към Европа едва ли са по-осъдителни от питането "Какво е обществена медиа?" тук и сега.

Защото ако наистина вече не знаем какво е обществена медиа, ще се върнем по-назад и ще се окаже, че не знаем какво е цензура. Ще забравим, че открихме заедно многото тънки и фини механизми за контрол над съдържанието на журналистическата творба и ще захванем да твърдим, че цензурата е официална институция, която по право и задължение стиска гърлото на словото. Поради което винаги бодро ще заключаваме: няма цензура.

И все пак твърдя, че най-лошото, което се случва днес, не е наличието на проект, който оставя националните медии подвластни на държавата. Подобен текст май всеки управник тайно къта някъде в бюрото си. Етикетирането на подобни твърдения с европейски надписи обаче не е проста украса. Именно твърдението, че българските национални медии ще се превръщат в обществени с помощта на някакъв специален законопроект, т.е ще поемат важни функции, отрежда за частните радио и телевизионни канали "либерален режим" и регулация по Закона за концесиите. В противен случай ще трябва откровено да се признае, че медийното законодателство в България тъкми не само зависими от трудно предвидими икономически ходове частни радио и телевизионни станции, но и зависими от политическата власт БНР и БНТ. И че именно в България все не достига политическа воля за решаване на основни медийни проблеми, които, както се забелязва, рано или късно намират повод мрачно да напомнят за себе си.

Един от основните аргументи, който звучи днес в подкрепа на законопроекта за БНР и БНТ - и служи периодично, и в определени ситуации - e извинителното обяснение, че равнището на гражданското съзнание и структурите на гражданското общество в България просто не предполагат и не изискват други национални медии. Едва ли ще оспорвам оценката по съдържание, не мога обаче да не отчета амплитудата. Съвсем наскоро, през зимата на 1997 г., гражданство в България сякаш имаше или поне в качеството си на граждани хората биваха призовавани. Днес сякаш няма или поне това е предпочитаното внушение. Но ако приемем, че законопроектът за БНР и БНТ мъдро отчита зародишното състояние на гражданското ни общество, няма как да не забележим колко много той надценява политическата култура и способността на властта да се въздържа от посегателства върху медиите. Аз съм от онези, които имат в тази култура още по-малка увереност, отколкото в гражданството. И в това отношение на свой ред спокойно мога да се подпирам на историята, традицията и на епизоди, съхранени в колективната памет.

Но ключът все така се притежава. Ако той отново послужи за дълговременно временно заключване на вратата към Европа до окончателното изпипване на българския граждански интериор, то по-добре изхвърлете ключа.

Снежана Попова