Васил Бараков - последни срещи

Наскоро се навършиха 95 години от рождението на Васил Бараков (4.IX.1902 г.). Много хора са се произнасяли кой беше той. Българският художник, който най-близко се е приближил до Сезан - като житейско изпитание, като дух, дълбочина и качество на изказа. Външно наивен като дете, мек, деликатен и колеблив, той съхрани през целия си път с неистова твърдост най-важната си идентичност - тази на художника.
Мнозина са и тези, които са го интервюирали. Срещите ми с него в къщата му в Драгалевци не бяха много, но събрани, струва ми се, дават представа за последните години от живота на един от най-големите български художници на XX век. Първоначално мислех да ги прекроя и адаптирам. Предлагам по-автентичния вариант - това, което навремето съм записвал, след всяка от тях. Донякъде като субективно възприятие, но в немалка степен и като документ. С всички недостатъци на записвач
а.
Р.Р.

2. VIII. 1984 г.
Вратата на двора е полуотворена. Влизам и поемам през натежалата зеленина към къща в дъното. Двуетажна, непретенциозна, строителство от 60-те години, което не може да се сравни с малките замъци наоколо. Градината и всичко наоколо говорят за занемареност. Звъня. Чува се топуркане. Отваря десетинагодишно момче по къси панталонки. Да, дядо е добре, бил горе, сочи стълба. Разрешава ми да се кача.
Качвам се. Чукам на рамката на вратата, която е отворена. Чувам "Да". Васил Бараков, на 82 години, седи на дървен стол пред работната си маса, затрупана с бои, разни съдове и четки. Носи къси панталонки като внука си. Слабичките старчески крачета потреперват. Ръцете също, но по-забележимо. Погледът е на уплашен елен или току-що събудено бебе. Но веднага ми показва един стол: "Внимавайте, не е много стабилен!"
Стаята е доста обикновена и гола, за да бъде наречена ателие, макар че е мислено в тази посока - прозорците са повече. Закрити са с паус, така че яркото утринно слънце добива мекота, в които цвят и тон постигат своите въздействия. На статива - недовършен пейзаж в зелено, реплика на позната работа.
Бараков поклаща глава, изпитвам неудобство, когато записват думите ми. Пуснат ли магнетофон, спирам да говоря.
Държи ръцете си отпред, една за друга, мъчейки се да спре или поне да намали заплашителните им вибрации. Опитът за интервю зацикля и най-неочаквано спасителният изход изскача от един пестил неомесена минерална боя с втъкната в нея шпакла на масата.
- Май сте последният, който си прави боите сам?
- Да, магията на земните багри е забравена. Винаги съм рисувал с мои бои. Доставянето на материалите е цяло приключение, а приготвянето непроста химия.
Темата го оживява. Повдига буца пръст.
- Тая охра съм я изкопал от едно плевенско село. - Сочи други минерали - убитото зелено е от Кърджали, а наситеното от другаде.
- Винаги съм се учудвал, че ранните ви картини са с толкова свежа цветност - опитвам да започна разговор.
- Земните бои не потъмняват. Природата е приготвила всичко. Трябва само да го откриеш. През 46-та бяхме отишли със Златю на бригада на линията Перник - Волуяк. В един от изкопите такава зелена пръст намерихме - втори път не съм виждал. Трябваше да взема повече - сега ми липсва. Този шкаф - сочи Бараков - целият е пълен с пръст. Имам и френска, пакетирана. Стрива се и се омесва с масло и разтворители. Тия, прехвалените холандски бои след време си променят цвета. Някои гледат картините ми и понеже са неинформирани, казват "Това е невъзможно. Рисувате с купени бои". Как да е невъзможно? Старите майстори с какви бои са работили? Сами са си ги приготвяли и цветовете им въобще не са се променили. Кирил Цонев владееше тези технологии и искаше да ме вземе за асистент. Но аз понеже не исках да си имам нищо общо с държавна работа, не се съгласих.

1.IX.1984 г.
Разхожда се в двора. Преносени китайски кецове и панталон с неустановен от захабяване цвят. За да облекчи болката в ставите, е принуден при всяка крачка да вдига колената рязко нагоре. Походка робот. Дрехите висят провесени на слабоватото тяло. Но усмихнат, сякаш се познаваме от години.
- А, добре дошъл, заповядай.
В ателието заемаме позицията от миналия път. Въобще той общува някак "трепетливо". Толкова е деликатен, че посреща всяка дума като изненада, като бодване. Нося каталог от ОХИ през 1935 г., където има репродуциран негов пейзаж. Помни го, много ранен, от Родопите.
Разговорът се завърта около кандидатстването му в Академията, заедно със Златю Бояджиев и Давид Перец. Първо пристигане в София - 1927 г. Вижда изложба на Дечко Узунов. Запознанство с Иван Милев - първа и последна среща. Той е под безпощадното въздействие на сецесиона, казва. Никога не ми е въздействал, макар че го признавам за голям. Николай Райнов направи първата сецесионна изложба в библиотеката в Пловдив. Но тя не ми хареса много.
- Какво не приемаше в сецесиона?
- Тогава е било някаква вътрешна съпротива, за която нямах още обяснение. Всъщност, май, само Сирак Скитник, който беше много културен човек, успя попадайки под влияние на руския сецесион, около емигрантското списание "Жар птица", да създаде по-добри неща в тоя стил.
- Цанко Лавренов също се занимава доста години с подобни неща.
- Да, но ако за него знаят всички, за мен никой не се досеща (усмихва се дяволито). През 27-ма година и аз бях кривнал в сецесиона. На обща изложба представих картината "Човек и природа". Доста маниерна - изобразяваше големия свод Еркюприя и един човек отгоре. Много емоционално, възприемах го като някакво "вселенско откровение". Васил Захариев, вече професор, я хареса много. Това ми увлечение по сецесиона продължи първите 1-2 години в Академията.
- Какво стана с тая картина?
- Изгорих я. И ще ти кажа защо. На третата година, след като ме приеха за редовен студент (ние с Перец отначало бяхме извънредни, само Златю го приеха веднага), Георги Каракашев, сценографа, ми казва: "Бараков, ти си под влияние на сецесиона, трябва да се отървеш. В него има повече литература, отколкото живопис." Отвори ми очите. Изгорих я, за да се отърва окончателно.
- Колко време школува след това?
- Доста. Най-много научих от Стефан Иванов и след това от Ганушев. Втори след Златю влезе Перец - яви се при Гюдженов, който веднага разбра, че е много надарен и го остави да работи сам, без да му дава наставления. Аз се явих при Стефан Иванов и много бързо се окопитих. Той е нещо руски възпитаник и също се влияе от сецесиона, но не много. Изключително деликатен човек. Със студентите - винаги внимателен. Държеше най-много на линеарния обем - той го е взел от един голям френски художник. Златю се увлече по линеарния обем през първия си период, когато отиде в Италия и видя класиците. През 1939 г на моята изложба Стефан Иванов казал на един познат, който ми предаде думите му: "Много съжалявам, че Бараков, един от силните ми студенти, който има много силно чувство за изграждане на формата, започна да работи пейзаж, а не портрет." Такъв беше, никога не би ми казал сам такава похвала.
В курса имаше надарени хора. Особено Георги Богданов - голям рисувач. През пролетта на 1932 г. сговористите уволниха Цено Тодоров и Стефан Иванов като неудобни. Преподавател стана Ганушев. Беше вулгарен, отблъскващ човек. Циник в думите. Стар ерген, той нямаше много приятели и търсеше познанства сред студентите. По отношение на преподаването на живописта, за кратко време Ганушев обърна всичко с главата надолу. Аз още от началото не му допаднах. Може би защото бях със 6-7 години по-възрастен от състудентите. И Ганушев беше под влияние на сецесиона, но въпреки това и от него научих ценни неща. Непрекъснато ни повтаряше: "Търсете топли и студени тонове, топло и студено, топло и студено..." Насочва червен и зелен екран към модела: "Обърнете внимание на преливането на сложния цвят, който се получава."
Дипломирах се едва през 1937 г. Чакаме резултатите с вълнение в двора на Академията. По стълбите слиза цялата професура. Ганушев се отделя и ми казва: "Бараков, честита шестица, но да знаете, че не я дължите на мен, а на колегите." Прави му чест, че дори и в такъв момент призна отношението си към мен.
Първоначалното присмехулно настроение е преминало в елегично - от спомените е. От вълнение, Бараков от време на време разперва ръце, но те започват да се люлеят като клони и той бърза да ги прибере. Насочвам го към знаменитата му първа изложба ("изгубената") от 1939 г.
- Тя стана за много кратко време. Рисувах упорито и картините ми бяха готови за малко повече от месец. Тя даде голям тласък в разбирането на формата у нас, без да се хваля. Беше един взрив в това отношение. Направи много силно впечатление на интелигенцията. Оцени се. Заговори се и за промишления пейзаж - комините, депото. До тогава имаше само плахи опити и само теоретически се говореше за промишлен пейзаж. Но изложбата ми нямаше никакъв финансов успех. Останах с дългове. Чудех се какво да правя. Едно еврейче - Буко - ми беше направило рамките, и като видя, че съм загрижен и не мога да му платя, ми казва: "Я, бе Барак, хайде, от мене да мине!"
Тогава, за да се осигуря по някакъв начин, отидох в пловдивския театър и станах декоратор. Преселих се да спя в ателието на Златю - каза ми: "Абе, я ела при мене, какво ще търсиш квартира." Така че тогава бях непосредствен свидетел на неговите търсения.
- Той изпитваше ли нужда да се подхранва от непосредствени впечатления? Например като пейзажист?
- Златю е наравно с Майстора в тази тема, а може и да води. Имаше такъв израз: "Отивам в Дола". Долът - това е една малка рекичка, под Брезово, която през лятото пресъхва. Като каже: "Отивам в Дола" - заминава и стои там една седмица. Той се беше слял, сраснал с тази местност. Там рисуваше трескаво ескизи - връщаше се и правеше живопис в ателието. Той е гениален.
- Какво е изпитанието на пейзажиста?
- Пренебрежението на простака, който гледа само сюжета на картината. Няма понятие от копнежите на художника, неговия вътрешен живот, понятия като строеж и форма за него са глупости. За простака няма значение дали един сюжет е предаден художествено или не - важното е да става нещо.
- Кога една картина узрява?
- Това става на две нива. След като е готова в съзнанието ми, тя започва да създава технически проблеми. Аз мразя да претрупвам картината с много боя - обичам да е нанесена по-тънко, да се чувства зърното на платното. Ето тук съм прекалил - посочва статива. Георги Каракашев казваше така: "Един и същи тон може да бъде положен по различен начин. Във всяка мазка трябва да се чувства стремежът на художника за различно въздействие според целта."
- Преди войната си бил принуден да изписваш фирми, за да си изкарваш прехраната. С какво чувство си спомняш за това?
- С приятно, винаги, въпреки мизерията и безкрайното ходене по мъките - маха с ръка, - това ми помагаше да живея.
Следва разглеждане на оцелелите студентски етюди. Между другите работи изскачат и шрифтовете му. Кой ли си спомня за тях? За някои бил получил награди, за други "ужасни обиди". Вади една кирилица и една латиница и ме кара да ги гледам съсредоточено. Особено му харесва една латиница, при която овалите и дебелината на буквата са балансирани така, че да създават илюзията за движение. И наистина, ако гледаш малко по-дълго О-то може да ти се завие свят. Някои от тия шрифтове не са публикувани.
Хоп, друга изненада - рисунка от Златю Бояджиев на седналия Бараков - експресивна, изпълнена със светкавичен нервен щрих. Чуди се и клати глава. "Виж го - прас, прас, колко бързо и хубаво. Аз така не мога." Привършваме папките и слизаме на долния етаж.
Креват, маса, малко книги, допотопен руски грамофон и куп плочи класическа музика."Много обичам, всеки ден слушам."
Бараков започва нещо, което за него има смисъла на свещенодействие. Седнал с изправен гръбнак, съсредоточен и тържествен, със светнали очи той започва да рецитира нещо като стихотворение в проза за Златю Бояджиев. Нещо напевно и възторжено, нещо предназначено за храм, някакво плетение словес, което освен възторг и ослепление има и заклинателна сила. Бедният, няма никакви данни на рецитатор, бърка, заеква, поправя се. Но какво от това. Вълнението е още по-истинско. Бараков не рецитира, той буквално ридае.
(Мъча се да включа нелегално касетофона в чантата, но по-късно установявам, че запис не е станал.)
След малко разбирам, че това "нещо като стихотворение в проза" всъщност е част от монографията му за Златю Бояджиев. Нещо като монография в бели стихове.
Почваме да четем. Листове кадастрон изписани по широката страна с молив, като рисунки. Чете Бараков, повтаря отделни изречения и ме пита дали съм ги разбрал. След това чета аз. Четенето се проточва 40 минути или час. Някакво безумие, апокалипсис. Има всичко - плетение словес, изречения от по 50 думи, стихийна поезия и наукообразност, повторения, но и удивителни попадания, малко психоанализа, доста апаратност от формалния анализ. Непрекъснато се повтаря думата "нагон" - за именития му приятел. Запомням такива фрази. "Будно и сънотворно, реалността, миналото и настоящето се завъртат в творбите на Златю Бояджиев като един неспирен кръговрат". Или "при творец от ранга на Златю личността се отъждествява с творбите, те се сливат".
И всичко това би било наивно и малко комично, ако не беше отношението! Кой би могъл днес да е толкова възторжен? А и кой би могъл да знае повече за Златю Бояджиев? И не е ли тази книга една своеобразна автопсихография на терзанията и идеалите?
Финалът на четенето са два формални анализа, също в същия жанр и вече произнесени със затворени очи, като че ли това е последния му шанс - на знаменитите платна "Стълпотворение" и "Две сватби". Страшно!
Казвам му няколко пъти, че тия неща трябва да се публикуват. Ще видим, ще видим, произнася колебливо, има за оглаждане. Млъква внезапно, благодари малко смутено и тази незабравима среща свършва.

9.ХI.1984 г.
Звъним продължително с фотографа. Май няма никой. След неколкоминутно чакане слабичката фигура на Бараков се появява поклащайки се по алеята. "А-а, здравейте, здравейте!" След това пита отдалече: "Кой е, кой е?" Краката го болят, прилича на пиян човек, който се опитва да марширува, а и ноемврийския хлад щипе. Сядаме в стаята с грамофона. Навежда глава: "Чакай, чакай малко да почина." Не се е бръснал няколко дни, пак е с кецовете, същите дрехи.
- Ох, ох. Какъв бях, какъв станах. Мъка. Човек се променя непрекъснато и физически, и психически.
Почти няма разговор. Отделни фрази между две поемания на дъх. Фотографът работи усилено.
Болката го довежда до Златю Бояджиев.
- Болестта. Тази мъка му отпуши всички нагони. Това сънотворно възприемане на действителността при него е нещо страшно. Ох. Лошо си простудих гърба. Целият съм схванат.

2.X.1985 г.
Подивелият двор е избухнал във великолепието на есента. Отдалече се чува някакъв неистов вой. Приближавам прозореца, откъдето се разнася звукът, и замлъквам, защото гледката е съкровена и не трябва да се нарушава. Бараков дреме на кревата. Руският грамофон върти забавено, скрибуца и вие усилен до краен предел. Същите дрехи от миналата година. Остра миризма на урина. Яркото слънце на залеза пронизва стаята и като че ли оголва още повече аскетичността на стаята. Масата, столът креватът, няколкото книги, грамофонът, купа плочи със слънчасали обложки, прашасали и разхвърляни. И Бараков в медитация. Над всичко с неистов апокалиптичен вой се разнася Моцарт, симфония "Юпитер"!
Плочата свършва и грамофонът изпращява за последно. Казвам "Добър ден." Бараков скача стреснат и казва:
"А-а. Откога те чакам. Защо се бавиш?".
Най-после се съгласява да говори пред микрофон.
(магнетофонен запис)
- Кои са най-големите ни пейзажисти?
- Никола Петров, Борис Денев. Майстора - само една част - неговото творчество е тематично богато. Никола Петров е много голям - той пречупва западноевропейските влияния посвоему и създава пейзаж, който носи всички белези на нашата природна среда. Денев пък е конструктивен. Той не е чист импресионист. Докосва се до постимпресионизма в последните си творби и това следва да се отбележи. Той е огромен пейзажист и чувства като малцина българското.
- Какво е най-характерно за нашия пейзаж, кои форми доминират?
- Архитектониката. Тази материална сила, която се излъчва от терените. Изявените майстори я чувстват. Доминират разхълмените местности, които отиват към по-високите планини.
- Как избираш една местност, за да я рисуваш?
- Не трябва да се пристъпва като турист. Отиваш някъде - и хайде, рисуваш. Никола Танев, въпреки че е много голям талант, понякога изпада в такъв туризъм.
- Трябва да се остане по-дълго време на мястото или как?
- Не, това нещо си е по-скоро вътрешно. Усещането за пейзажа е качество дълбоко вродено.
- Кое място обичаш най-много?
- Животът ме отведе на мястото, без да съм го търсил. Но то сигурно е било близко до моето светоусещане. Става дума за родопския планински пейзаж. Затова започнах да рисувам предимно него. Обстоятелство е, че моята сестра стана чепеларска снаха и аз когато ходех при нея, тази природа ми въздействаше много силно - с удивителния строеж на обемите. И тези впечатления съм ги изразил в моите работи. Със Златю и Перец ходехме към Смолян, към Визенец, и на изток от Чепеларе. След като Златю се ожени, ходехме само двамата с Перец. Бяхме като омагьосани - от тези терени с боровете. Няколко години подред - от август до октомври оставахме в Смолян да рисуваме.
- Сигурно много сте се срещали с помаците?
- Те са мили хора, говорят меко. Тези разговори влизат в подсъзнанието и сигурно имат някакво отношение към работите.
- Рисувал ли си измислен пейзаж?
- Не, в нашето поколение нямаше такова нещо. Младите се изродиха в това отношение, не бяха много честни.
- Защо?
- Виж какво, те са много маниерни, освен това и разказвателни. Уж богати изразни средства, а не казват нищо. Наистина средствата са най-важни - те дават формата и изразяват идеята. Но при тях - гледаш, гледаш - няма нищо. Кухо. Грешката на Светлин беше, че ги подкрепи от формална гледна точка. Ние бяхме по-честни. Най-напред, да кажем за Дечев - един от дълбоките познавачи на родопския пейзаж. Помня го още като бяхме в Пловдив, те с Цанко Лавренов бяха големи приятели. Той казваше така "Аз като видя една къща, вече я знам как изглежда и отзад". Такова усещане за обема, не само това, което е фронтално, а цялостно, отвсякъде. Дечев го помня още като млад, бях чиновник в апелативния съд в Пловдив. Родопските му пейзажи са чудесни. По едно време се насочи към нещо друго. Събираше шишарки и борови клони и ги рисуваше с някакво особено приказно чувство. Имам няколко от тези рисунки - приказки.
- Какво си спомняш за румънския цикъл (1947 г.)? Ти тука не си рисувал толкова хуманизиран пейзаж - суетнята на пазара, пъстротата на селската тълпата, топлината на селската вечер.
Не съм виждал такива мотиви от България.
- Така се получи. След пътуването в Румъния ни подгониха и трябваше дълги години да работя приложна работа, за да се издържам. Двадесет години приложна работа - за препитание - вместо да правя живопис. Най-здравите ми години. Много тъжна история. И не само аз. Цялото ни поколение. Кирил Цонев - и той милият - реставрира, пише книги. Това е полезно, но се изгуби за живописта. Бенчо Обрешков, също. И Златю - заедно сме работили приложно. И въпреки това си останаха големи художници.
- Кога се върна към живописта?
- След конкурса за шрифтове през 1962 г. (и там ме удариха много лошо). От 1962 г. лека-полека се съвзех. Върнах си физиономията на художник.
- Добре, със Златю Бояджиев сте обикаляли заедно. Той рисува хората, ти само пейзажи.
- Това виждах. Имах такава нагласа. Златю е по-широк. На него му правеха впечатление други неща. Той и Майстора са най-големите.
- Как откри Сезан?
- Аз имах предразположение да виждам по посока на Сезан. Още докато бях в Пловдив, две-три години преди да вляза в Академията, докато бях чиновник, ходех с Владимир Рилски, доколкото ми оставяше време, да рисувам покрай Марица. Той вече учеше и на връщане, през ваканцията ми казва: "Василевсе, докога ще продължаваш да седиш тука? Трябва да направиш нещо. Ето, майка ти е готова да продаде едно-друго на село, за да влезеш в Академията." Такива фитили ми тикаше. Та като рисувахме край Марица - там имаше едни широки тополи, не високи, а широки - където сега е панаирното градче. Още тогава виждах формите като Сезан. Години след това го видях на черно-бели снимки.
- Виждал съм на репродукция един твой портрет от Цено Тодоров.
- Този портрет изчезна по време на бомбардировките заедно с портрета на Елин Пелин. Аз имам трима учители - Стефан Иванов, Ганушев и Цено Тодоров. Тодоров е първи, преди да стана редовен студент. Той обръщаше най-голямо внимание на тоновото изграждане: отделяйте светлия тон с полутон, не с черно. Полусенки, полусенки.

Разговор за цвета
29.IV.1986 г., 18.V.1986 г., 15.II.1987 г.
(Тази незавършена анкета имаше за задача да изгради някаква понятийна рамка на живописта му. Отговорите бяха неколкократно четени, коригирани и уточнявани от художника. Но с напредването на тази "теоритизация" Бараков видимо изгуби интерес към материята, и като че ли започна да си противоречи. Все пак това беше една несвойствена за него задача.)
- Какво е съотношението между цвета в натурата и в живописта?
- Натурата е богата и художникът трябва да се доближи до нея творчески. Тя не може да бъде взета сама за себе си, а да се пресъздаде чрез тоналност, не само чрез цветност. Цветността, взета сама за себе си, е само един калейдоскоп. Гениални майстори на тоналността са Тициан и Рембранд, всеки по различен начин. При Рембранд тя е всичко и е подсказана от фламандската природа, която е с угасена цветност, потънала в една доминираща тоналност. При Сезан като че ли доминира цветността, но тя е доведена до багрена тоналност.
За разлика от Рембранд, у Сезан има една латинска сетивност, породена конкретно географски от обилното средиземноморско слънце. Но има художници, при които цветът е поставен над тоналността - такъв е Реноар. Той стои по-близко до класиците и не е чист импресионист. Мане прилича в това отношение на Реноар, но при него багрите са доведени до тоналност. Чист импресионист е Моне, който пък подсказва конструктивното начало, което след това е развито от Сезан. Така че нещата са сложно преплетени.
- Какви са тези съотношения при теб?
- Аз мисля много за тоналността, но ако мога така да се изразя, философският смисъл на тази тоналност ми се подсказва от натурата - в аналитичен план, както това е у Сезан. Всеки художник трябва да реши този въпрос, съобразно собствената си нагласа. Аз имах Сезановата нагласа, десетилетия преди да видя негова творба в оригинал. Аз се движа в две крайности по отношение на тоналността и баграта - много студена и много топла. Моят пейзаж от Чепеларе (1944) е в много студена тоналност. Спомням си колко дълго обикалях от всички страни мястото и как ме покори студената багра на листвата на боровете. Смея да твърдя, че съм постигнал да предам визуално усещането за една гледка, а това става само при пълно сливане с природата. Слънчевото греене и климатът на Чепеларе са много особени - там се чувства както полъхът на Бяло море, така и влиянието на континента. Това прави впечатление на всички, които отидат там - мястото е уникално. Малко по-надолу пейзажът е съвършено друг. Интересното в Чепеларе е, че иглолистните са напред, долу, а широколистните по-нагоре на склона. Вълшебно място. Географското разположение има съдбовно влияние за палитрата на художниците от моята нагласа. Това често не се отчита.
- Делиш ли българските художници по този признак?
- Важното е къде е работено. Дечев идва от Мизия, но светлината му е тракийска. В западните краища аз не мога да си представя да се делят Майстора и Венев, но към тях не можем да прибавим Цонев, защото той след като се връща от Мексико, светлината му става друга. Географията е мощен фактор в живописта.
- Има ли цветове с по-голяма изразителност от други?
- Когато дърветата цъфтят напролет, получава се една невъобразима гама от зелени тоналности. Невероятна зелена феерия от топли зелени до остро студени зелени тонове. В природата може би няма по-богато озвучен цвят от зеления. Можеш да ги видиш в градината.
- Какво изразява зеленото?
- Жизненост. То е кръвта на природата. Любимият цвят на Сезан, но интересно е, че той много рядко рисува цветя. Използва зеленото в общите планове като двигател на живописната драматургия.
- Цветовете имат ли символно значение?
- Бялото е предтеча, розовото, прасковата и кайсията също.
- Има ли непостижим цвят?
- Ако не непостижими, то поне трудно податливи. Това вероятно е повлияно от чувството ни за цветовете от разполагането им върху дъгата - приемаме, че има чисти цветове. Мъчно податливи са преходните цветове - между червено и оранж, червено и виолет, червено и жълто, зелено и манган.
- Кой е най-големият български колорист?
- Майстора. При него преобладава баграта, цветността, над тоналността. По-точно, има тоналност, но тя е подчинена на багреността.
- Какво е червеното?
- Сила, мощ. Страшна жизненост, застрашителна.
- Какво е охрата?
- Много важен цвят. Няма класик, който да не се е занимавал с охрата. Тя е първична сила.
- Кажи нещо за твоя "Родопски пейзаж" (1936-72). Тя, струва ми се е топлият полюс на твоето творчество спрямо "Пейзаж от Чепеларе".
- Тя е една от изгубените ми картини, която възстанових по памет. При нея цветът е балансиран, сложно смесен, липсва каквато и да е елементарност. Смесени са много багри - охра с червено, с кадмий, с умбра. Тя е по-близко до натурата, отколкото до въображението, но не толкова, че да е незряло.

5.I.1991 г.
Късен следобед. Немного студен, но все пак неприятен януарски ден. Заварвам го със сестра му - графичката Петрана Клисурова. Мила бабичка. Той е с познатия екип. Очукани старци - облечени как да е.
Отоплява се с отворената фурна на готварската печка. Трудно ходи. Опитвам се да ходя всеки ден, казва.
Откъслечни думи на пресекулки. Май вече няма много връзка със света.
Сестра му си тръгва. Разделят се трогателно. Прегръщат се. Хора приближаващи 90-те. Той иска да отиде при нея, за да прекара по-човешки зимата. Ще пита сина си.
Започваме някакъв разговор, но нещо не върви. Изважда фамозната си книга за Златю Бояджиев. Но не може и да чете. Не вижда. Мъчителна картина. На тръгване ми казва:
- Аз вече вярвам в живота на оня свят. Има много признаци за това. Не бива да ги крием.

Васил Бараков напусна тоя свят на 27.ХI.1991 г.

Руен Руенов