Циганин отвлича бяло момиче* е великолепен пример затова как Иван Милев, противопоставяйки двойката опоненти - Добро и Зло, си служи с поляризирането на вътрешнофигурното пространство и неговото триизмерно отсъствие в картината. Никога няма да се узнае дали Павел Флоренски би се възхитил от тази картина, но тя манифестира мисълта му за приоритета на плоското изображение като изразител на Духа. Симптоматично е, че и в други картини на Милев, където се сблъскват Добро и Зло, съществува аналогично поляризиране. Какъв по-очебиен контраст от светлосенъчно моделираното лице на циганина и сребърния профил на бялото момиче. Първичната чистота, която Милев търси, е адекватна на чистотата на знака, защото психологизъм означава опасността от множество странични, нечисти натрупвания, които замъгляват изявяването му.

Художникът е представил черните силуети на две дървета като два зловещи призрака, вещаещи гибел, но те са същевременно и сенките на циганина и момичето. През епохата Сун в Китай са били много популярни думите на поета Су Ши, който, рисувайки сянката си, открива в нея въплъщението на своя дух. Уникален е и фонът. Ниският хоризонт изисква въздушна перспектива, но за да бъде спазено структурното единство, тя е заменена със съставен от светлосенъчно моделирани парчета гигантски тент, тежък и надвиснал. Ако съпоставим гънките и формите в дрехата на циганина на гънките и формите в дрехата на момичето се оказва, че съществува различие в движението и съответно в напрежението.

Да се разглежда Иван Милев без съобразяването с компонента "музика" е почти толкова погрешно, колкото да се пише за китайски художник от периода Тан или Сун, без да се разглежда неговият щрих. Най-очевидно при Милев е изобразяването на музикални инструменти.

Тарамбуката и тамбурата в "Циганин отвлича бяло момиче" имат темброва функция. Циганинът - страстта - чувственият ритъм на тарамбуката. Бялото момиче - вопълът -провисналите струни, тихата нежна темброва характеристика на тамбурата. Или - жестоката Чувственост властно, с неумолимия ритъм на тарамбуката, е омагьосала сребърната Невинност. Струните на тарамбуката са провиснали с вопъла на безсилието, отчаянието и покорността.

Как е изобразено всичко това? Чрез израженията на лицата. И още: тарамбуката - пурпурните дрехи на циганина, тяхното разгръщане, тежест, насичането им, което преминава в начупената от триъгълници светлочервена дреха на момичето; небето, надвиснало, задушаващо, с нюанси на червено, разчленено; тамбурата - S-образната извивка на момичето, но най-вече косите й - сякаш тонове на скъсващи се струни, молещи пощада. При музикалното конструиране на Милевите творби пластичните "кристали" формират чисти тонове, по най-адекватен за тях начин звучи индийският ситар. Кристалите, заедно с многоцветните петна в "ориенталските" картини на Милев съвпадат с термина "музикален орнамент". Много по-съществено е определянето на безмензурния характер на музиката при Милев. Връзката между Милев и "жълтия Изток" (Сирак Скитник) се корени в аналогията безмензурна музикалност - структурна асиметричност, с които се отличават както българската народна песен, така и творбите на Иван Милев.

Цветът при Милев е подчинен на музикални съображения. Докато при някои от символичните или ориенталски композиции той използва максималния амбитус или цветови регистър, то във фолклорните си композиции предпочита приглушени съчетания върху основата на смесените цветове зелено и кафяво. Чистите цветове съответстват на иреалната среда и обратно - смесените са използвани там където се изобразяват типично български мотиви или пейзажи.

Картината "Циганин отвлича бяло момиче" може да се разглежда като представяща древната цветова триада: бяло - червено - черно. Бялото и черното са изначални опоненти. Червеното динамизира техния сблъсък. Но тази картина е едно изключение, тъй като обикновено Милев използва червения цвят предимно като акцент.

Боравейки съвършено свободно с орнамента или пространството, Иван Милев е воден от стремежа да изобрази не мотиви, а идеи.

Красимир Илиев

* Фрагментите за тази картина са от дипломната ми работа (1982), писана във време, когато творчеството на Милев трудно се допускаше за тема на дипломни работи.