Интерпретацията -
приказка без край
За тази книга една колежка от Пловдив ми каза: "Прочетох я на един дъх, като кримка". Не е тайна, че литераторът-професионалист скучае, когато остане насаме с текстовете на съвременната му художествена литература; липсва му интригата на интелектуалното вдъхновение. Затова пък "Интерпретация и свръхинтерпретация" е странно разположена в съблазнителната граничност на няколко дискурсивни зони. Непосредствен резултат от едно реално събитие, разиграло се през 1990 г. в Кеймбридж между няколко култови фигури на модерната мисъл, тя има сюжет с документален характер; обговаряща фундаментални проблеми на потребността от самопознание, стимулира интелектуалния интерес; и в същото време притежава специфични черти на авантюрното четиво: изострена интрига и афективна напрегнатост.
Модерният дебат за интерпретацията представлява фокус на радикални проблеми. В него се сплитат въпросът за "правата" на автора и на читателя (и всъщност въпросът за либералното отношение към личността, ако не и за личността изобщо), за контрола над семиозата или за принципите на модерната власт, за съдбата на умерения постхуманизъм в края на нашия век... Изглежда, че единственото, с което са съгласни всички участници, това е смъртта на автора - "бедния автор" на Еко, "въведен в играта само за да се изтъкне несъществената му роля", "досадния автор" на по-милосърдната Кристин Брук-Роуз. И в същото време Еко натрапливо говори за своите книги, за това, което най-старомодно бихме нарекли "качества на творческия процес". Като глас на една декларирана мъртвост, но и като стратег на нейната културна валидност, Еко неизбежно трябва да заеме шизофренична позиция, от която би могъл да извлече дивидентите на блестяща игра. Но той всъщност е много сериозен, достолепно умерен понякога (и ако Рорти търси самоирония в "Махалото на Фуко", това просто е начин да заеме своята любима иронично-реторична позиция). Неговата стратегия на разумен компромис представлява идентификация с фигурата на Третия, в този случай - онзи "образцов читател", който е "замислен" (от кого? "замислен" е дума, натежала от либерално-просвещенски импликации) като "идеален двойник на един образцов автор, представляващ от своя страна само определена текстова стратегия". Към това ще се прибави и призракът на втория Трети, "лиминалния автор", който броди по границата между емпиричното авторство и субектността на езика. Истината е, че Еко неизбежно-неосъзнато персонализира литературната онтология на всички роли от двете страни на подялбата автор - читател.
Ричард Рорти се появява на полемичната сцена категоричен, безцеремонен, с един премислен волунтаризъм на речево поведение - в ролята на митопарадигматичния американец, който разговаря с крака върху масата. Нищо чудно, че точно той ще се превърне в обект на интелектуална агресия за почти всички участници в спора - повече с реториката на своето поведение, отколкото с онези идеи, което всъщност са отдавна познати и донякъде интегрирани в общата краевековна нагласа. Рорти атакува съкровената категория intentio operis (намерение на творбата) на Еко, защото наистина: доколко текстът може да бъде субект извън контекста на своя прочит; и не трепти ли в това красиво понятие на един мъртъв език некрофилична носталгия по убития-вечножив автор? Рорти улучва и другото слабо място в теорията на Еко - оразличението между интерпретация и употреба на текста - като с крайността на своя парадигматически субективизъм изостря пропастта между двете понятия, така както те (не) са представени от семиотика-писател.
Въпреки жанра на срещата Джонатан Калър спори повече с Рорти, отколкото с Еко, може би защото Рорти поставя под съмнение (пост)модерната легитимност колкото на структурално-семиотичната парадигма, толкова и на деконструкционистката перспектива. Той защитава каузата на свръхинтерпретацията с реторична умереност и емоционална въздържаност - като нормален човек, бранещ позициите на лудостта. И с един кавалерски жест прехвърля мост към добрите отношения с Еко, който според него "дълбоко в херметичната си душа" остава "привърженик на булото" и "също смята, че свръхинтерпретацията е по-интересна и по-ценна" от разумната и затова - скучна интерпретация. Калър може би не съзнава (или пък съзнава твърде добре), че с това подклажда иманентната раздвоеност на шизофреничната Еко-позиция.
Що се отнася до Кристин Брук-Роуз - иска ми се този текст да не беше написан от жена, защото със своята кроткост, таксономична встрастеност, с литературноисторическия отказ от критическия дебат той подходящо илюстрира мястото на женскостта в една все още патриархална цивилизованост на интелектуалните нрави. Много по-интересно би било да се интерпретират мотивите - съзнати и несъзнавани - на нейния избор в модерния дебат за правото да интерпретираш.
Милена Кирова
__________________________
Умберто Еко (в дебат с Ричард Рорти, Джонатан Калър и Кристин Брук-Роуз). Интерпретация и свръхинтерпретация. Превела от английски Надя Дионисиева. Наука и изкуство. С. 1997