Из Пътеводител
на културологическия стопаджия
164. Някои страни действат като дрогата. Това именно е случаят с Китай, който притежава странната власт да прави хората претенциозни, всички които са били там - и дори тези, които просто говорят за него.
Претенциозността кара хората да пишат. Откъдето и толкова невъобразимо количество книги върху Китай. Образът на страната, която ги е вдъхновила, е дала едни от най-добрите образци - Лейс, Сегален, Клодел, както и други твърде ужасни.
Но аз си имам извинение, което никой второразреден синолог не може да предяви: бях на пет години, когато пристигнах там, и на осем, когато си заминах, но бях научила вече най-важното, а именно, че можех да се хваля. Нищо не прави повече впечатление от човек, който казва "Аз се връщам от Пекин" с подчертано небрежен вид. И дори днес, ако ми се стори, че някой не ме харесва достатъчно, пускам мимоходом "докато живеех в Пекин".
Това наистина е нещо специфично, защото в края на краищата можех да кажа "когато живееех в Лаос", което щеше да е абсолютно по-изключително. Но не е тколкова шик. Китай, това е класиката, неуловимостта, това е Шанел 5.
Снобизмът не обяснява всичко. Фантазмът е огромен и непобедим. Пътникът, който пристига в Китай без никаква доза китайски илюзии, не вижда нищо друго освен един кошмар.
Разбира се, има Забраненият град, Храмът на Небето, Ухайните хълмове, Минските гробници. Но това е неделя... Странен феномен е Китай, като ловка куртизанка, която успява да накара да се забравят безбройните й физически недостатъци, без дори да ги крие, тя омагьосва любовниците си.
Амели Нотомб
"Любовен саботаж", Албен Мишел, 1993 г.
165. Поема от времето на династия Мин, към еротична илюстрация на известен албум.
Струва ми се, че всичко в теб е очарователно,
пролетната ти пола, през която съзирам бедрата ти,
и тя болезнено разпалва страстта ми.
Струва ми се, че тялото ти прилича на върба,
уханието ти на орхидея,
лицето ти е като свежо цвете -
о, няма разлика, повярвай ми!
Дни и нощи ти си в мислите ми!
Кога ще се опием ний от Еликсира, от Еликсира на
безвремието?
Един едничък миг от пролетната нощ
Не струва и купища жълтици!
166. В навечерието на своя живот големият китайски мъдрец Лаодзъ напуснал убежището си, където бил живял много години, потънал в медитация, и се отправил на Запад. Бил сам. На никого не бил споделил намерението на пътуването си. Пазачът на последния пост на границата с Китай го видял да се отдалечава през пясъците на Гоби и никой повече не го видял.
...От векове пътниците търсят рая на мечтите си и следват стъпките на своите предшественици. Днес още ги срещаме, вървейки из джунглата или пустините на Централна Азия, умиращи, изтощени до припадък, но вървящи, без да знаят къде ще ги отведе съдбата им. Или ако понякога открият или достигнат мястото, те нямат с какво да задоволят духовния си глад и потеглят отново, обречени, с дух обладан от нови химери.
Александра Дейвис-Нийл
"Очарованието на мистерията", Плон, 1972 г.
167. И така - рече Ричард, - идеята за котката на Щрьодингер е - нека се опитаме да си представим начина, по който ефектът на вероятното действие на квантово равнище би могъл да бъде отчетен от макроскопично равнище. Или, да го кажем на равнище всекидневие. Значи представи си, че вземаш една котка, слагаш я в една кутия, напълно запечатана кутия. Освен това слагаш в кутията радиоактивен материал и стъкленичка с отровен газ. Нареждаш всичко така, че след даден период от време има шанс петдесет на петдесет един атом от радиоактивното вещество да се разпадне и да излъчи електрон. Ако наистина се разпадне, той задейства изпускането на газа и котката умира. Ако не се разпадне, котката оживява. Петдесет на петдесет. Всичко зависи от шанса един-единствен атом да се разпадне или да не се разпадне. Докато не се отвори кутията, самата котка съществува в неопределено състояние. Възможността да е мъртва или да е жива са две различни вълнови форми, застъпващи се една върху друга вътре в кутията. Щрьодингер предлага тази идея, за да илюстрира онова, което е смятал за абсурдно в квантовата теория... Но ето какво, някакви учени провеждали въпросния експеримент, но щом отворили кутията, котката не била нито жива, нито мъртва, а всъщност изобщо я нямало там. Та ме извикаха да разследвам случая. Всъщност нищо драматично не бе се случило. На котката й беше писнало постоянно да я затварят в кутия и чат-пат да я обгазяват и се възползвала от първата възможност да офейка през прозореца. За мен беше само въпрос на миг да сложа една чинийка с мляко до прозореца и да викна с подмамващ глас "Бърнис" - котката се казваше Бърнис, нали разбираш.
Дъглас Адамс
"Холистична детективска агенция"
Бел. Авторът е онзи на "Галактическият стопаджия"
Бел. Всичко естествено се отнася за всичко.
Мария Груева