Важно е поне да тичаме
на същия стадион

Разговор с Георги Дюлгеров

Този разговор всъщност е вдъхновен от един хубав повод. С "Черната лястовица" на Георги Дюлгеров се откри Международният кинофестивал в Манхайм-Хайделберг, Германия. Филмът е посрещнат с овации, състоял се е разговор със зрителите. Тамошните зрители. Нещо, което у нас, в България, отдавна не се е случвало. За който и да е нов български филм. Нашето кино и неговата публика се държат един към друг като уморени съпрузи - с безразличие, студенина и понякога непоносимост. Така изглеждат нещата, видени с просто око. Само че зад тази привидна простота вървят мъчително сложни процеси, които си струва да бъдат анализирани. Не, те плачат да бъдат анализирани, а все не остава време. Ето това е истинската причина за разговора с режисьора Георги Дюлгеров.

- Кажете нещо повече за впечатленията си от фестивала в Манхайм-Хайделберг. Как реагира чуждата публика?
- Добронамерено и с отношение. Салонът беше препълнен, после, след прожекцията почти всички останаха, задаваха много въпроси... Първата среща на филма с чужда публика всъщност беше на фестивала в Солун. И там салоните бяха пълни и пак от млади хора. Изумително благодарна публика. В дългата си практика се научих да слушам залата и се вълнувам, когато реагира попътно на моите идеи. Но най-радостното събитие беше участието на фестивала в Грузия, където филмът получи Grand Prix. Журито бе председателствано от Марлен Хуциев, с когото отдавна ме свързват сантиментални връзки, макар че се запознахме едва там. Някога, когато тъкмо започвах да се интересувам от кино, попаднах на сценария "Аз съм на 20 години" и го четях винаги, щом ми беше тежко. Хуциев и досега ме респектира и фактът, че именно той оцени филма, за мен означава много. Нещата някак си дойдоха на мястото.
- Защо не бяха на място дотогава?
- Въпросът е много обширен и засяга цялото ново българско кино. Според мен това, което се случва, не може да бъде вкарано в определена дефиниция и всеки си има своите обяснения. Ще се опитам да дам моето, базирайки се на откъслечни реплики, защото стойностни, аналитични разговори за тези филми нямаше. За "Черната лястовица" имаше една-едничка аналитична рецензия на Деян Кюранов и Лили Александриева във в. "Култура". Останалото бяха реплики от рода на "вавилонско струпване" и т.н., което вероятно е резултат на твърде малко отделяното място за култура в медиите.
- Кое ви подразни в критиката?
- Повтарям - такава нямаше. Изобщо понятието дразни - не дразни, в случая не е приложимо. Дразни принципното отсъствие на опит за анализ, отсъствието на, да речем, перспективен, прогностичен анализ. Не само за моя филм, а въобще. Когато киното е в една променяща се ситуация, трябва да проследим какво се случва, а не какво бихме искали да се случи.
- Но едно от нещата, което видимо се случва, е, че не се получава контакт между киното и публиката.
- Забелязвам, че априори се очаква да се каже как българският зрител не се интересува от българско кино. Аз просто не съм съгласен. Въпросът по-скоро е в това как се организират нещата. Ето например, миналата есен в Бургас двама мои приятели с няколко телефонни обаждания успяха да информират студентите, хората, които се интересуват. Когато наближих кино "Родина", видях огромна група младежи. Беше в началото на студентските вълнения и помислих, че има демонстрация. Но ми казаха: "Това е твоята публика". Развълнувах се. Младите гледаха с любов и внимание, после останаха на приказка... Като в добрите стари времена на българското кино, т.е. през 70-те, когато воден от едни такива възрожденски пориви, много пътувах из страната.
Зрителите поначало са страшно диференцирани. Стига да получат необходимата информация, те ще влязат, ще гледат, ще намерят онова, което харесват.
- И все пак не бърка ли киното ни някъде по пътя си?
- Нека не подменяме нещата. Липсата на някакъв тип нормално филморазпространение не бива да се вменява във вина на българското кино затова, че не го гледат. Няма мултиплекси, уютни салони, няма специализирани залички за отбрана публика и т.н.
- Засега критиката и разпространението се очертават като главните виновници...
- Темата е по-скоро социологическа и ако разговорът протече в тази посока, признавам, няма да ми е интересен. Не съм подготвен, нямам данни. Убеден съм обаче, че има много хора, които имат нужда от различно, т.е. неамериканско кино, включително и българско.
- Аз също. Въпросът е какво да бъде?
- Опираме до това, че ние имаме една вече изградена естетическа школа. Тази школа се изгради благодарение на необходимостта да се заобикаля цензурата и доведе до метафоричност на езика, до иносказателност. Впрочем, така е и в останалите бивши социалистически страни. Тази школа създаде великолепни образци навсякъде, включително и у нас. Особено през 70-те години. Така че имаме традиция, която сега се оспорва и, кой знае защо, се изисква да работим за пазара. Съществува нетърпение веднага да се появят филми, адекватни на новата ситуация и филми, отразяващи промените. Мисля, че всичко това, което лежи на повърхността, всички тези социологически, социални, политически промени не би трябвало да занимават игралното кино. Те не са, ако щеш, дори за истинското документално кино. Те са за журналистите, за "Каналето", за изкуството-агитка. Истинското кино се занимава с процесите, с предвиждане. Аз лично се опитвам да прогнозирам нещо, да оставя свидетелство за времето, да открия най-същностното от конкретното историческо време. Това се опитвах да правя във филмите си. В "Мера според мера" например исках да разсъждавам около скокообразното, неравномерно и нееволюционно развитие на нацията. Орисани сме в едно поколение да преминем онова, което в други страни преминават в три.
- Изпитвате ли носталгия по доброто старо българско кино?
- Да, изпитвам носталгия по киното ни от 70-те години. Тогава имаше един еволюционен процес. Само десет години нормален процес доведе до няколко много добри филма. За съжаление това прекъсна в началото на 80-те с т.нар. царски филми. Прекъсна се една плодотворна традиция на малките филми. Бяхме започнали да разказваме човешки истории, появиха се сценариите на Гошо Мишев, на Стратиев и много други. После дойдоха момчетата от новата вълна - Людмил, Иван... Всеки имаше своя тема, неповлияна от политическата конюнктура, всеки се опитваше да се държи почтено...
- Абсолютно всеки?
- Мисля, че огромната част от съсловието се държа почтено. Неслучайно бяхме най-необичайният съюз. След промените при истинските режисьори голям стрес не настана. Аз не изпитах шок, нито глад за теми. Това е една от презумпциите, с които се излиза, но не е вярно. Предполагам, че същото е и с Людмил Тодоров - обвиняват го, че повтаря същите теми, но слава Богу, че е така, че им е останал верен. Същото прави и Иван Черкелов. Той продължава да разказва за себе си. И тъй като е много богата личност, успява като Достоевски да се вкара в много герои, но всеки един от тях е самият той.
- Именно заради творбите на това поколение се появиха обвиненията в елитарност, отчужденост...
- Искам да кажа, че ако нещо в България липсва - елит липсва. И елитарно изкуство също. Страната се намира в този хаос и за това, че няма елит. Монолитен елит. Когато в. "Култура" празнува двехилядния си брой, ме помолиха да напиша поздравление. Така и не го измислих тогава, но сега, като говорим за това, ще го кажа: "В. Култура" се опитва да определи пространството на елита. Въпросът е дали елитът го иска. И има ли го?"
Елитът на една нация не се гради само от нейната интелигенция. То е много по-неопределимо понятие. Има хора самотници, които притежават изумително респектираща култура и в гордото си мълчание не участват във всеобщата врява. Но така или иначе участват в елита. Елитът на една нация е носител на националната памет, на националния ген. А това, че у нас го няма, е плод на исторически обстоятелства. Не сме успели да отгледаме нито аристокрация, нито духовни религиозни водители. През последните 100 години потенциалният елит неколкократно е подменян или убиван, или изплашван. Изселван, затриван, заглушаван. Така че да съществува елитарно изкуство - о, слава Богу! Ама го няма. Раждали са се отделни гении като Йовков например, но това са изключения.
- Изглежда има още много, много да трупаме.
- Да, но по нормален, еволюционен път. Това се отнася и за киното ни. Ако не бяхме толкова глупаво радикални в желанието си за бърза реформа (аз самият нося определена вина), ако не бяхме толкова наивни, сега щяхме да имаме кино. Постъпихме като крайно радикално настроена интелигенция, която няма реална представа за живота, за икономиката. Надявахме се, че държавата ще мисли вместо нас и ще създава тъй необходимата икономическа база. Пък и не допускахме, че до такава степен ще ни зареже. Реформата се извърши на книга. Дори съществуващи закони не се прилагат. Би трябвало да има фонд с пари, получени от отчисления върху билетите, такси върху лицензи на кабелни телевизии, от видеокасети и т.н.
- Този фонд "Българско кино" е на път да стане факт.
- Може би, но първо трябва да се напълни, и, второ, ние загубихме седем години. Еди Захариев гладуваше и си отиде. Не толкова от физическа, колкото от психическа болка. Ами Людмил Кирков - знаеш как си отиде в самота. Другите са се затворили, емигрирали са...
- Във вашата студия обаче (ААВЦ) активно се работи. Как успявате?
- По принцип искам да кажа, че когато говорим за българско кино, не бива да имаме предвид само игралното. Вече пет години се занимавам главно с документално кино в студията и твърдя, че има изключително добри документални филми. Ами само Костадин Бонев какво явление е с филмите си "Писма до Долната земя" (между другото, продаден в много телевизии) и "Служение". Светослав Овчаров направи великолепни портрети на български генерали, Юлий Стоянов завършва третата част на "Площадът". Не мога да изредя всички, но тук работят автори от всички поколения. Сега Ани Йотова прави филм за сектите, който си е направо таралеж в гащите, но пък и този проблем трябва да бъде анализиран. Документалното кино продължава да живее.
- И така, въпреки кризата, българското кино оцелява.
- Не искам да пропуснем нещо, което е особено важно. Нашата регионална криза е част от една глобална криза. Навлиза информатиката, Интернет завладява света, MTV естетиката все повече се налага. Всичко това не може да не се отрази върху киното. 35 мм филми неизбежно ще бъдат изтласкани в по-малки пространства. И това не е фатално, защото те няма да загинат. Въпросът е в хода на тези промени ние да сме информирани, да следим процесите. Иначе има опасност да изпуснем промяната в езика и пак да сме догонващи. Важно е да тичаме поне на същия стадион, както и останалият свят.
Разговаря Карин Янакиева