Театралната реформа
и нейният медиен двойник

Предложеният контент-анализ е на 12 столични вестника за периода 8 август - 10 октомври 1997 г.
Наблюдавани са:
- 5 седмичника: "Банкер", "Капитал прес", "Култура", "Литературен форум", "168 часа";
- 7 всекидневника: "24 часа", "Демокрация", "Дневен Труд", "Дума", "Континент", "Новинар", "Стандарт".

Общественият дебат за театралната реформа в пресата започва като подновяване на огъня на един временно утихнал фронт от "безкръвната война на символните интерпретации, която от години се води в медиите" (определението е на политолога Деян Деянов). Дискусията се води чрез словесни стереотипи и клишета, които повече или по-малко символизират бойни действия и техните последици.
Ето само някои вестникарски заглавия: "Убийците на театъра" ("Дневен труд", 8 август); "Оплаквачи бързат да погребват родния театър" ("Демокрация", 9 август); "Факс-фантом взриви "Сълза и смях" ("Демокрация", 5 септември); "От театралната реформа ще погинат неможещите" ("Демокрация", 8 септември); "Да убиеш актьор не е реформа" ("Дневен Труд", 18 септември); "Палачите на театъра са неработещите артисти" ("Новинар", 19 септември); "В театъра мирише на трупове"("Новинар", 20 септември); "Мнението на един труп" ("Новинар", 25 септември), "Убиват актьора" ("Дневен Труд", 28 септември).
Интерпретаторите на реформата като "реформа-убиец" създават трилър-сюжети върху апокалиптични картини ("брат убива брата", "бавна смърт на съсловието", "разправа с театрите", "голямото убийство", "публична екзекуция", "убийството на играещия творец, на актьора", "брадвата на псевдореформата се стовари върху театъра"). Картините са населени със зловещи персонажи ("палачи", "главорези", "тричленка-убийци", "ликвидатори"), както и с "жертвите" на техните "коварни уловки", "погроми", "гилотини" и "смъртни присъди". Това са: "последните мохикани на останките от изкуството", "гастарбайтстващи актьори и режисьори", "гордото, храбро актьорско съсловие, което покорно мълчи и очаква своята гилотина", "оставени на произвола на съдбата артисти, от които се отнема оглозгания кокал" и прочее. Свистят "гилотини" и "осветени от властта топори"; пространството се изпълва с "хленчове", "вопли" и "просешки стон"...
Ако нечие въображение си представи всичко това в образ, звук и миризма, може да стигне до извода, че точно в това е силата на изкуството - в катарзиса.

Началото на предизвестения дебат
На 8 август 1997 г. се появяват едновременно две статии: "Министерството на културата реши как ще реформира театъра" (Бисерка Борисова, в."Демокрация") и "Убийците на театъра" (Недялко Йорданов, в."Дневен Труд").
В "Демокрация" е публикувана обстойна информация за целите, подходите, механизмите и принципите на реформата; за сроковете и етапите на провеждането й; за данъчните преференции, които ползват театрите. Публикувана е проектосхема за промяна в статутите на театрите и съответстващите им начини на държавно субсидиране. Посочени са проблемите, които остават за решаване "в движение" и в бъдещото развитие на реформата.
Подробната и обективна информация обаче остава някак си безадресна и анонимна, въпреки че е подписана. Очевидно е, че е черпена от "първа ръка", но източникът не е посочен. Впечатлението е, че журналистката по неведоми за читателя пътища се е добрала до въпросната информация и прави своя "журналистически удар", като я разгласява първа. Но тъй като се знае, че в."Демокрация" е политически ангажиран, предположението, че журналистката е изпълнила политическа поръчка, изглежда много по-достоверно.
На другия ден, 9 август, и в други вестници ("Новинар", "Стандарт", "Труд", "Континент", "24 часа") се появяват журналистически информации-коментари, в които са поставени избирателно акценти върху отделни моменти от проекта за реформа в театъра.
След внимателен прочит на няколко вестника, човек може да разбере, че информацията за реформата е подадена на журналистите от зам.-министъра Николай Поляков, директора на Националния център за театър Стефан Янков и председателя на Съюза на артистите в България Стефан Илиев. И това е станало на пресконференция, проведена на 8 август 1997 г. в Министерството на културата.
Знаменателно е, че твърде бедната информация за пресконференцията, публикувана в "Дневен Труд" ("Половината от столичните артисти без договори на есен"), завършва така: "Сред централните теми на пресконференцията бе статията на Недялко Йорданов "Убийците на театъра". Визираните Николай Поляков, Стефан Янков и Стефан Илиев категорично отстояваха позициите си..."
Обръщам по-специално внимание на началото на този "предизвестен" дебат, защото "безкръвната война" срещу реформата започва в пресата в деня на официалното съобщение за нея. Началото е на пресконференцията, но предупредителният "огън" е открит още предишния ден.
Макар че Недялко Йдорданов "атакува" твърде субективно, емоционално и сякаш само от свое име, "войната" се очертава като много рационално премислена и стратегически добре планирана.
След тази статия, както и след публикации като: "Стефан Цанев: Театърът е в ръцете на зъл човек" ("Дневен Труд", 18 септември),"Правят реформа в театъра, както създаваха текезесета"( Стефан Цанев ,"24 часа", 22 септември), "Поппандов: Убиват актьора!" ("Дневен Труд", 28 септември), отговорните лица от Министерство на културата (изобилно облепени с "жълти" етикети) вече са поставени в символичната "позиция на отбрана". Принудени са да отговарят на журналистически въпроси, като например: "...чувствате ли се "главорез"?. А пък читателите "се зарибяват" от вестниците с тлъсти заглавия като "Николай Поляков: Не съм главорезът на театъра" (в."Стандарт", 29 септември).
Статията на Недялко Йорданов поставя основните изместващи акценти, които в последващия дебат се превръщат в основен рефрен на опонентите на реформата и в основни линии на противопоставяне.

Противопоставянето и езиковата му стереотипизация - символизация
- "реформата-убиец" срещу стогодишната "национална традиция в театъра"; (За "национална традиция" се представя и тоталното одържавяване на театъра след 44-та година - нещо, което засяга и всички други културни институти. За подобна "национална традиция" бихме могли да говорим и в книгоиздаването, и в печата, и в киното... И до къде ще стигнем, отстоявайки такива "национални традиции"? До развития социализъм, естествено.);
- реформа по "чужди модели" и под "чужд диктат" срещу българската култура и традиция; (Тук дебатът се политизира доста по-открито.);
- "властимеющите" срещу "уплашените кметове (повечето червени)", които не смеят да откажат на "тъмносиния зам.-министър Поляков" да издържат театрите; (Противопоставя се държавната на местните власти - не дотам прикрита политизация.);
- насилствените методи на "топора, осветен от властта" срещу "автономността" и "свободния избор на формата на съществуване" на театрите; (В този план демагогията, популизмът и вътрешните противоречия са в изобилие. За запознатия с реформата е ясно, че за сегашните държавни театри "изборът на форма" беше невъзможен; той би бил възможен в процеса на реформата, тъй като тя не е еднократен административен акт, а процес в развитие, който ще продължи и през следващите години).
-"анонимните чиновници" срещу артиста, който се мисли за "свещена крава"; ("анонимните" чиновници обаче далеч не са анонимни и само между 23 септември и 10 октомври имената им се срещат в повече от 50 публикации в наблюдаваните вестници);
- Съюзът на артистите срещу гилдията ("брат убива брата");
- Съюзът ан артистите срещу Министерство на културата (Стефан Илиев: "Полумъртви сме", "Труд", 17 септември, Александър Жеков: "С министерството само си пишем", "Труд", 25 септември).
Освен срещу Министерството на културата и екипа, пряко ангажиран с реформата ("враг" вън от гилдията), загрижените за "брата си" повеждат масиран и прицелен огън и срещу онзи "брат", който приема и одобрява реформата ("врага" вътре в гилдията).

В дискусията, насочена навътре - към артистичните среди - също се очертават няколко оси на конфронтация:
- между поколенията - директна и индиректна конфронтация.
Това е една от най-естествените и най-човешките опозиции в обществото. Тя винаги съществува потенциално (и не само в театралната гилдия), но обикновено започва активно и масово да се артикулира по някакъв значим повод. Специално за театъра повод са периодите на "слизането от" и "качването на" сцената и редът, по който това става. Сега поводът е театралната реформа.
Нейните опоненти я описват като "изкуствен подбор", като "брутална", "насилствена", "административна" намеса в "традиционния", регламентиран и привичен ред за "слизане" и "качване" на сцената; ред, представян едва ли не като естествен.
Нейните привърженици посочват, че точно досегашният ред е изкуствен - административен и администриран по чиновнически. Зачислен си на щат като актьор - значи си качен на сцената. Навършил си възрастта, пенсионират те - и вече си свален от сцената. Сегашната театрална реформа предполага точно обратното - да възстанови изкуствено прекъснатия "естествен подбор в театъра" - на сцената да се качват играещите артисти, а не щатните актьори; да слязат от нея неиграещите, а не пенсионираните поради възраст.
И в този дебат присъства старата нова стереотипизация/символизация на болката от "слизането" и нетърпението за "качване" на сцената. Най-възрастните актьори говорят за "прекъсването на приемствеността в театъра поради тяхното слизане от сцената", а младите говорят "за бариерите и ограниченията да творят активно, налагани от щатните "бивши величия".
Най-възрастните актьори изказват отношението си към реформата по-достолепно, зряло, мъдро или примирено, дори когато не я одобряват, когато са огорчени или когато я приемат, но не одобряват и критикуват "начина, по който се провежда" (Слава Рачева, Георги Русев, Коста Цонев, Николай Бинев, Васил Михайлов и др. Славка Славова е изключение - тя е "байрактар" на протестите в "Сълза и смях", както сама се нарича.)
Най-агресивно, разстроено и разногласно реагира междинното поколение или по-точно - артистите, които не са много далеч от възрастта за пенсиониране на държавния служител и за които, по напълно естествени причини, заплахата от принудително преустройство на личния социален и професионален статус е много критичен житейски проблем (Катя Паскалева, Велко Кънев, Цветана Манева, Йосиф Сърчаджиев, Стефан Данаилов, Виолета Гиндева, Явор Милушев, Латинка Петрова, Павел Поппандов, Стоян Алексиев и др.).
Най-лишени от скрупули и демагогия са реакциите на по-младото артистично поколение, но именно то най-малко присъства в дебата директно (Владимир Пенев, Аня Пенчева, актьори от трупата на Теди Москов и др.).
В мненията на режисьорите и директорите на театри ролята на възрастта не е така осезаемо проектирана, но все пак присъства. Тук са по-важни и по-явни разминаванията между възгледите за театъра и неговото правене.

Другите опозиции, макар и не така очевидно, в същността си са производни от първата:
- "можещите", "талантливите", "работещите" срещу "некадърните", "парашутистите", неиграещите, но получаващи заплати актьори;
- агресивните, с "острите лакти" срещу крехките, нараними таланти;
- "традиционалистите" ("конвенционалистите"), които "пълнят родните театри", срещу "модернистите" ("експериментаторите"), които "правят негледаеми постановки, показват ги във френски градчета, големи колкото Дупница, и после се бият в гърдите" (Петър Поппандов, но също и Недялко Йорданов и Стефан Цанев);
В този "естетски" план диспутът също е брадат; грубостта на изказа му също е тривиална и до болка позната. Целта - да се поставят "модернистите" в позиция на самоотбрана - също. Сега обаче се чуват не само гласовете на "традиционалистите", привикнали да изказват единствените чуваеми мнения в медиите. Вече я няма властта, която с лаврова клонка-камшик разделяше съсловието и помазваше "правилните" да натикват - с думи и дела - "неправилните" в зоната на здрача.
На някои артисти и поети обаче тази "национална традиция" също ужасно липсва. И те отново я възпроизвеждат чрез простото преобръщане, което изглежда така: Властта с тоталитарните замашки на "уж демократите, които действат по болшевишки"(?!), пак си я имаме (откритието е на Стефан Цанев). Сега обаче тази власт толерира "модернистите", а не "традиционалистите". Следователно - нищо ново под българското небе! Сменили са се само властниците и съответно - техните любимци и "богопомазаници".
В най-откровените изказвания обаче този план на диспута се доближава най-много до същността на проблема - кои свободни сцени и проекти ще получават държавни субсидии?; кои ще получават по-често и повече?; от кого ще зависи това?; какви ще са критериите за оценка? и прочее - напълно прагматични, утилитарни и неприкрито користни въпроси, оставащи изцяло извън "естетския" спор, в който са вденати.
След всичко прочетено, човек се пита: Дали това преобръщане и демагогстване се дължи на естествената човешка неспособност да се прекъсне инерцията на мисленето (и писането - за "хората на перото")? Дали писанията са израз на също така естествения човешки нагон да бъдеш по всякакъв начин "най-четеният", "най-спорният", "най-коментираният", с "най-непрогнозируемите реакции" писател-поет-артист? Или е доброволно (съзнателно-несъзнателно) самопоставяне в услуга на една губеща и изкуствено политизирана/идеологизирана кауза? Дали пък това не е прикрит опит (също привична инерция) зад всеобщата "грижа" за човека и обществото (в случая за артиста и театъра) да се маскира личната изгода и корист от съхраняването на едно социално статукво и един личен статус, в които си се настанил достатъчно уютно и ти е добре. Или пък е от всичко по малко... и съзнателно, и подсъзнателно.
Сериозни въпроси, аргументирани опасения и ясно артикулирани критики за начина на провеждане на реформата изказват театрали (а също и журналисти), които са категорични, че реформа трябва да има и са съгласни с нейната пазарна ориентация.
Въпреки че в същността си идеята за тази реформа не е никак нова, критиката за "информационната недостатъчност" и "информационна непрозрачност" - при подготовката и оповестяването на началото, както и на съдържанието на реформата - е от най-често срещаните.
Към "информационната недостатъчност" за съдържанието, "информационната непрозрачност" на създаването, както и за решенията, взети в МК, има множество гледни точки по принцип и съответно - разнообразни лични и колективни претенции.
Тъй като в случая става дума за публикациите в дванадесетте посочени вестника, обръщам внимание на "прозрачността", осигурена от печата. Тя е доста оскъдна откъм точна фактология и много богата откъм обяснения (три подробни интервюта с министър Москова, две със зам.-министър Николай Поляков, три с директора на НЦТ Стефан Янков, три-четири с председателя на САБ Стефан Илиев, две-три с председателя на ПККМ Стоян Райчевски). "Прозрачността" на коментарите, личните мнения и анализите е относително изобилна (в пресата присъства почти изключително само артистичното съсловие), но за това ще стане дума по-късно.
Всеки читател, в случая - всеки заинтересован артист - ако е разчитал да бъде точно и подробно информиран от пресата за всички факти-стъпки на министерството в подготовката на проекта за реформата, както и за всички участвали в този процес (кой какво е предложил?, кой какви съображения е изложил?, какво е прието и какво не е прието?, защо?, как?, в каква степен проектът за реформа съвпада с този на проф. Ивайло Знеполски от 1993 г. и в какво не съвпада? и прочее), вероятно е останал полуинформиран или направо разочарован. В тази гледна точка или представа за "прозрачност" се преплитат две рекламно-пропагандни политики - тази на Министерството на културата (за която не може да се съди само от публикуваното във вестниците), и политиката на всеки отделен вестник, за която в голяма степен може да се съди по количеството публикации с обща тема "култура" и по конкретната тема "културната реформа в театъра ".

Кратка статистика на публикациите с тема "култура" само за периода 23 септември - 10 октомври 1997 г.
През посочения период в 10-те вестника са публикувани общо 689 отделни текстове, посветени на новините, процесите и проблемите в културата. (Тук не включвам "Култура" и "Литературен форум", тъй като за тях културата е основна тема на всичките публикации.)
Според количеството публикации за културата вестниците се подреждат така:
1."24 часа"(122 публикации); 2."Демокрация"(117); 3."Новинар"(94); 4."Стандарт"(91); 5."Дневен Труд"(89); 6."Дума"(84); 7."Континент"(67); 8."168 часа"(39); 9."Банкер"(3).
Във всички всекидневници подчертано доминират кратките съобщения и по-подробните информации. Общото им количество е 458. От тях 327 са за София и 131 - за провинцията.
По броя на пространните и по-кратките интервюта, на публикувани мнения, а също и на цитирани или препредадени мнения, на първо място е "24 часа"(42). Следват: "Демокрация"(33), "Новинар" и "Труд" (по 26), "Дума"(16), "Стандарт"(13), "Континент"(10), "168 часа" (6). Във всички вестници тези материали са общо 172.
В обща рубрика са обединени анализи, коментари, подробни репортажи, очерци, "журналистически разследвания" (казано малко пресилено). За периода те са общо 90, а в отделните вестници са разпределени така: "Демокрация"(18), "Труд"(14), "24 часа"(13), "Новинар"(11), "Дума"(10), "Стандарт"(9), "Континент"(8), "168 часа"(4), "Банкер(2).

Някои статистически и социологически характеристики на дебата за реформата в театъра за периода 08 август - 10 октомври 1997 г.
Подчертано активен дебат се води в три вестника:
1. "Дневен Труд" - общо 24 материала по темата, които се разпределят така:
1а. 18 интервюта, мнения и лични коментари за реформата в театъра;
1б. от тях 14 са на хора от артистичното съсловие (актьори, режисьори, директори на театри, драматурзи);
1в. останалите са на други лица (в "други" включвам министър, зам.-министър, интелектуалци-нетеатрали, политици, журналисти и др.);
1г. информациите, засягащи пряко реформата, са 6.
2. "Новинар" - общо 26:
2а. мнения - 18;
2б. на артисти - 11;
2в. на други - 7;
2г. информации - 8.
3. "Демокрация" - общо 25:
3а. мнения - 18;
3б. на артисти - 5;
3в. на други - 13;
3г. информации - 7.
В дебата се включват активно и следните вестници:
"24 часа" - общо 16; "Дума" - общо 16; "Стандарт" - общо 14; "Континент" - общо 11; "168 часа" - общо 9; "Култура" - общо 8;
В дебата почти не се включват "Капитал прес" (1); "Литературен форум" (1) и "Банкер" (2).

Отношението на артистичното съсловие към реформата:
Легенда:
(+) - изцяло положително отношение към реформата;
(=) - опасения, съмнения, критика;
(-) - изцяло отрицателно отношение.

Мнения на актьори:
18(+); 5(=); 11(-); общо 34;
Мнения на режисьори, актьори-режисьори, драматурзи:
14(+); 3(=); 9(-); общо 26;
Мнения на директори на театри:
София: 6(+); провинция: 4(+);
София: 2(=); провинция: 0(=);
София: 1(-); провинция: 2(-); общо 15;
Забележка: Статистиката за актьори, режисьори, драматурзи и директори отчита броя изказвания (мнения), а не броя на участниците в дискусията, тъй като едни и същи лица са изказали мнението си по няколко пъти в различни вестници и в различни дни. Не са взети предвид групови заявления и декларации (като тези на трупата на "Сълза и смях", на интелектуалци-социалисти, подкрепящи протеста на трупата на "Сълза и смях", на САБ).

Несъстоялият се обществен дебат
По множество поводи централната преса често е упреквана, че се държи така, "сякаш България - това е София". В случая с пълно основание този упрек може да се потвърди. От 53 театъра в страната се е чуло мнението само на 6 директори на извънстолични театри и на един актьор - Йосиф Сърчаджиев, който, макар че в момента работи в Бургаския театър, в представите ни трайно е свързан със столицата и с армейския театър.
От законодателите са се изказали трима - Стоян Райчевски (пряко, в няколко интервюта), Иво Атанасов и Димо Димов (индиректно, чрез позоваване и цитиране на техни изказвания).
Забележително е, че от 6 бивши министри на културата, мнение е изразил само проф. Димо Димов. Мнение е изразил и бившият зам.-министър Георги Липовански.
В дебата не се е включил друг представител на правителството, освен министър Емма Москова и зам.-министър Николай Поляков. Няма ги мненията на социалния министър, на финансовия министър, на премиера. (Оттук впечатлението, че и за това правителство културата не е приоритетна сфера, от една страна; и от друга, че реформата в театъра действително е само ведомствено начинание. Тоест, в рамките на провеждащия се дебат в пресата, театралната реформа изглежда като изнесена вън от общия контекст на политиката на реформи във всички останали сфери. Иначе казано - от категорично заявената и последователно провеждана политика на правителството и на парламентарното мнозинство на ОДС.)
В дебата не е взел участие нито един културолог, социолог, политолог; нито един теоретик по културна политика.
В дебата не са се включили студентите - бъдещите артисти.
В дебата не се е включил нито един кмет или председател на отдел "Култура", или на общинска комисия по култура, или председател, или член на общински съвет - хората, от които действително ще зависи финансирането и оцеляването на множество провинциални театри.
В дебата не се е включила нито една от големите и известни фондации или от по-неизвестните, чиято основна дейност е да подкрепят културата и културните дейности.
(Изключение прави Елена Костова (фондация "Бъдеще за България"), която в интервю по друг повод отговаря и на въпрос за театралната реформа.)
В дебата почти не са се включили интелектуалци-нетеатрали и представители на другите творчески съюзи. Или, ако по някакъв начин са включени, те по-скоро се изказват глобално по реформата в културата (напр. Гена Димитрова).
В дебата не са се включили представители на частния бизнес, които отдавна спонсорират културни дейности изобщо и театрална дейност, в частност.
В дебата я няма публиката.
В. "Новинар" (27 септември) публикува девет мнения в по едно изречение - отговори на въпроса:"Длъжна ли е държавата да плаща на неиграещите артисти?" Въпросът предполага отговора. В. "Демокрация" публикува "Публиката! Публиката!" от Рени Нешкова."Вместо да се дискутира около същността на промяната, публика и актьори се разделиха на няколко части според лични симпатии и антипатии". Но не в това е същността на проблема за мнението на публиката, както посочва и авторката. В. "Новинар" публикува и едно мнение "Аз, зрителят" на гражданин от Перник, който естествено защитава своя театър в града. Публикувани са съобщения за готовността на пернишките миньори да "бранят" театъра си. (Много точен е коментарът на случката, направен от Жанина Драгостинова в "Новинар".) Тези публикации обаче по-скоро подчертават липсата на публиката в дебата, отколкото присъствието й.
В дебата го няма общественото мнение на гражданите- данъкоплатци, независимо дали са театрална публика или не са. Нито една от фирмите, които постоянно изследват общественото мнение, не публикува някакви данни за мнението на гражданите, заради които и поради които театърът съществува и ще съществува. На този факт обръща внимание единствено статията "Някои от рифовете на реформата, която най-сетне стартира" (в. "Банкер", 25-31 август 1997).
Посочените дотук липси ми дават пълни основания да обобщя, че до този момент в пресата не се е състоял същински обществен дебат по театралната реформа, по нейните плюсове и минуси, по нейното приемане или неприемане от обществото. Защото реформата не е само столична. И защото, макар че има пряко действие върху артистите, реформата предполага дългосрочен и траен ефект в обществото.

Състоялият се съсловен дебат
Доста подробно се спрях на посоките и характеристиките на състоялия се съсловен дебат. Той неизбежно е съсредоточен около по-нататъшната индивидуална съдба на актьорите, които непосредствено ще бъдат засегнати от реформата. (Според Министреството на културата, на първия етап, след януари 1998 г., около 700 актьори в страната остават извън държавния театрален щат. Според Съюза на артистите, вероятният им брой ще е около 1200-1300.)
Този акцент в диспута не може да не бъде емоционално оцветен и изкористен. Въпреки че мненията, подкрепящи принципите и същността на реформата, доминират както количествено, така и като логичност на аргументацията (42 : 23), емоционално-оценъчният дискурс продължава да присъства в пресата като по-ярък, по-впечатляващ, по-въздействащ.
Превръщането и преобръщането на аргументи, артикулацията и лансирането на пряка или прикрита съпротива, както и на различни мнения, с различен модус на приемане и отхвърляне, са неизбежни и естествени в демократично общество (с "независими" медии), в което еднозначното приемане на реформата не може да бъде гарантирано от никакъв властови ресурс.
Смисълът на предприетата от Министерството на културата реформа е да се промени социалното статукво на театъра като държавен културен институт, което неизбежно е свързано и с институционални реформи. Реформата съхранява (а държавата продължава да субсидира) театъра като обществен институт - като културна дейност с нейните социални функции - но (с малки изключения) без непременното съхраняване на статута му на държавна институция.
Същността на реформата е в промяната на доминиращото досега статукво "държавен театър" и във въвеждане на институциите на общинския театър, откритата сцена и други форми, позволяващи различно и разнообразно асоцииране на артисти и трупи. Без такава промяна бихме могли да си говорим само за поредната реорганизация - нещо много познато и привично от миналите години, - но не и за пазарна реформа.

Нещо като заключение
Въпреки скандалния си привкус, въпреки съсловните си рамки, дебатът продължава. И това е нещо забележително, защото също като театралната реформа, той е твърде закъснял и също като нея, той е крайно необходим.
В доста изказвания реформата се схваща и за нея се говори именно като за поредна реорганизация, пореден веж или невеж чиновнически "експеримент". Сравнява се със спусканите "отгоре" реорганизиции и съкращения от бившата комунистическа власт. Случаят обаче сега не е такъв. Реформата започва отгоре, но успехът й зависи от тези, които ще я поемат и провеждат за години напред.
И как, ако не в дискусия, кога, ако не сега трябва да си изясним в края на краищата каква всъщност реформа искаме да правим. Шлагерът, напяван от 1993 година, та досега: "Реформа в театъра безспорно трябва да има, но не такава, не сега, не по този начин и не точно лицето Х да я администрира...", вече ужасно овехтя и досади.
Тези, които искат реформа, просто я правят.
За периода от 23 септември до 10 октомври 1997 г. в наблюдаваните вестници, от общо 458 информационни материали с тема "култура", 137 са за театъра - за откриване на сезона; за нови постановки; за театрални прегледи и фестивали; за присъствието на български актьори и режисьори на чужди сцени; за спечелени награди; за пътувания и гостувания; за турнета и гастроли; за асоцииране и спонсориране на проекти... Този фон на диспута сам говори, че театърът не погива, а напротив - има го, активира се, реформира се, конкурира се, твори, доставя удоволствие на публиката. И в него работещите и можещите артисти удовлетворяват както творческите си пориви, така и потребността от хляб.
Петранка Евтимова