Днес драматургът Михаил Величков щеше да бъде на 80 години.
Сам се определяше като "тъжен оптимист". Беше един от най-ерудираните ни писатели. Беше убеден, че "нравоучителните пиеси са само за деца. "Предаваше "занаята" на младите си колеги. Беше скроен широко, беше толерантен в художествените си пристрастия. Изглеждаше деликатен и мек човек, благородно сдържан и някак затворен в себе си, но през годините показа изненадващо ни мъжество да отстоява антидогматизма си, страстното си желание да изследва човешките взаимоотношения непреднамерено, безпощадно, с горчивина, но и със съчувствие. Беше изключително взискателен към себе си. Хладнокръвието, с което извършваше своите драматургични дисекции, с годините ставаше все по-професионално, уверено, безкомпромисно. През паметната 1989 година в библиотека "Мост" излезе пиесата му "Господи, помилуй", в която по миховеличковски спокойно се казва истината за дома, който обитаваме, за дома, който не е "дом на щастие и сигурност", а "дом, обезпокояван от зли духове".
Автор е на много пиеси, които имаха различна сценична съдба. Някои като "Бягството" се играха много години у нас и в чужбина и сигурно ще бъдат поставяни и занапред. Други ще останат във времето си, което честно анализираха. На трети им предстои да бъдат играни, защото художествените им прозрения и майсторство са нужни на българския театър.
К
Портрет от спомени

29 юни, 97
Завчера Капка спомена как говорила с един режисьор (от дискретност не му спомена името) - според нея в програмата на летния фестивал във Варна липсвала камерната драматургия на Михаил Величков... Той изобщо не успял да си спомни за кого става дума. Тогава тя му изброила по-стари и по-нови заглавия на пиеси - "Бягството", телевизионната постановка на "Спирката"..., а той на всяко твърдял: "Това беше от друг автор!"
Не мога да се примиря със забравата, на която конюнктурата толкова бързо обрича и живите, и покойните творци по съпернически и дявол знае още по какви неетични мотиви...
Сега на сцената на почти всеки театър се налагат изключително само режисьорски интерпретации или по-скоро импровизации "по еди-кой си", "на сюжет от еди-кой си". Оправдават го с търсенето - такъв бил вкусът на публиката. Такъв е, защото тя не си е създала естетически критерий и все повече предпочита зрелищата, шоутата пред психологическата драма. Нима изкуството ще зависи от предпочитанията на най-долния слой на зрителите?
В изкуството си Михаил беше абсолютно неприспособим към конюнктурните изисквания, не написа нито една пиеса по поръчка, не ползва нито веднъж така наречените контрактации, може дори да е бил единствен в цялата "секция драматурзи" в Съюза на българските писатели. От начало до край отстояваше своето разбиране, авторската си задача: да изследва вътрешните мотиви на хората (героите в пиесата), та зрителят да се замисли над причините за тяхното поведение, да види и себе си в междучовешките отношения. Все по-често в този проникновен анализ стигаше до горчив хумор. В "Господи, помилуй!" - последната му драма, която така и не видя бял свят (излезе в средата на 1989 само в нелегалното тогава списание "Мост"), темата му беше страхът от насилието на системата, който парализира волята за съпротива, обезличава личността...
Не помня кой определяше камерните му пиеси като "варианти на тема самота", но вече от четири години го няма, четири години не успявам да свикна с отсъствието му... Вечер го чувствам най-болезнено. Чета, слушам, гледам, без да внимавам, все по-пошлия син екран... Ако можеше да ме види, щеше да ме упрекне: "Срамота! Защо си губиш времето?"
"Не е Срамота, а Самота!" - отговарям наум и малко след това мизерно подобие на диалог, колкото и да е абсурдно, продължавам с въпрос към себе си: ама защо не се отърся от самосъжалението? Защо в тия часове не взема да напиша за нашите 49 години съвместен, свръхинтересен, интензивен живот в творчество, спорове, взаимопомощ и безброй трагикомични житейски проблеми. Да открехна едно прозорче към неповторимата му личност... Дали е възможно да излепя от спомени неговия портрет? Поне трябва да опитам! Ще започна още сега, та на 13 ноември да му поднеса този символичен букет. Ако беше останал още малко на грешния свят, щеше да навърши осемдесет!...

27 юли, 97
Още преди началото на театралния сезон 1952 г. Михаил се озова в Смолян като драматург на Родопския (пътуващ) театър, наскоро регламентиран като държавен, но по отношение на състава още почти любителски. Назначаването му там беше санкция.
Георги Костов, директорът на Младежкия театър, беше на зряла възраст, с не особено приятна външност, но активен борец, своего рода номенклатура в театралния свят и мъж с неутолими мераци. Той започнал доста откровено да шантажира младите актриси, заставял ги да удовлетворяват щенията му, дори по време на представления в директорската ложа... Шантажираните, отвратени и изплашени, започнали да се оплакват на драматурга - партиен ли, профсъюзен ли секретар на театъра - Михаил. Той се принудил да проведе анкета (всъщност аз научих всичко едва когато се оказа, че също е санкциониран!). Случаят се разгледал на "най-високо място" в присъствие на обвиняемия, обвинителя, свидетелки и служители от театъра. Върховните съдии били Вълко Червенков и Рубен Аврамов. Според Михаил, Червенков бил по-остро критичен и донякъде справедлив, но на Рубен като че ли му се свидело да наказват само обвинения "другар" и настоял за двамата: Георги Костов да напусне поста директор на театъра, да си остане обаче професор - преподавател във ВИТИЗ, а Михаил също да напусне и... да отиде в Смолян. Той се съгласил...(Сега мисля, че само от гордост!)
Тогава за мен това дойде като гръм от ясно небе. Захвана се да ме убеждава колко хубаво ще "ни" бъде сред природа, чист въздух, а за "детенцето ни" - какви по-подходящи условия да расте на воля...
Естествено, не можеше да се намери нищо по-неподходящо за едно малко дете от такъв изостанал, отдалечен от света край или по-точно край на света, спречкахме се, стана му много мъчно и, въпреки това, замина за Смолян по-романтичен, отколкото предполагах.
Едва няколко седмици по-късно, обезпокоена, че не получавах никакви вести, успях да отида там, но само за броени дни. Заварих го в окаяно състояние - затова бил забранил който и да е да ми сигнализира. Отново се схванал от остър ставен ревматизъм в коленете още щом пристигнал и вместо да започне работа веднага, взел отпуск по болест. Но бай Райчо Гаврилов, бивш родопски учител, ентусиаст и пръв директор на малкия току-що проходил театър, не беше загубил надежда, че ще го изправи на крака (все в буквалния смисъл на думата!), и...че "венецът ще украси делото".
Освен ревматизма обаче, сега се беше обострил и неговият гастрит, провокиран от неподходящата храна, а най-ужасяващи се оказаха квартирните условия: дървеници извираха отвсякъде, хазайката ни гледаше как изнасяме на двора предмет по предмет, табли и пружини, заливаме ги с газ, клатеше глава и повтаряше, че ако наистина искаме да изчистим къщата й, трябва...да я подпалим.
Налагаше се бързо да се връщам (по това време и аз вече бях на работа - редактор в Сценарната комисия на документални филми), Михаил ме закле да не "алармирам обществото", тъй като ако стигнело до шефовете, щели да помислят, че хленчи за връщане. Непременно ще се оправи и то сам. В уверенията му имаше изненадваща решителност и воля...
Прибрах се у дома с миризмата на газ в ноздрите и кошмарни предчувствия за бъдещето. Със всяка своя постъпка Михаил се разкриваше като изключително упорит и амбициозен човек. Не го бях възприемала досега като такъв.
В края на есента успях отново да замина, взех неплатен отпуск, а майка ми намери сполучлива домашна помощничка, една млада Стоянка, която се предаде на отглеждането на нашето момиченце, по-предана от класическите бони.
Този път в Смолян ме очакваше истинско чудо: здрав, весел съпруг, доколкото позволяваше неговият специален характер. Беше се преместил в нова квартира с хазайка-чистница, пък още и знахарка-билкарка. На нея дължеше възстановяването си. Вече успял да подготви и като режисьор постановката на "Острова на мира" от Илф и Петров, та само след броени дни тръгнахме на турне в Широка лъка, Девин, Стойките. Условията - мизерни, но ентусиазмът на целия екип - невероятен. Натоварихме се заедно с примитивния декор в една открита платформа и "полетяхме на крилете на Мелпомена"...
Родопските пътища бяха невъзможни, но красотата - невъобразима! Алената шума на буковите гори не беше опадала, небето - изумително синьо, само че, още ненагледали се на красотата, преди да стигнем дори до Широка лъка, задуха бесен вятър, отнесе писаните на ръка афиши, наду декорите като платна на кораб. Едва се добрахме до Девин и заваля гъст сняг.
Додето завърши представлението, додето в късната нощ се посгреем в ледения хотел, градчето просто потъна под преспите.
На другата сутрин, щем не щем, трябваше да се връщаме към Стойките. Път нямаше, камионът засядаше на всеки метър, блъскахме, бутахме, капнахме от умора. Накрая свалихме реквизита, зарязахме транспорта, натоварихме всичко на гръб и продължихме пешком. Вече беше ранна привечер, призрачно красиво.
Селцето мигаше и сякаш се отдалечаваше, мамейки ни в белия здрач, а покрай това, което до вчера все пак беше път, в дивата пустош, без каквито и да е следи от живот, някъде от много далеч - вероятно от някое горско стопанство, се носеха тихи, нежни мелодии. Те обаче звучаха като подигравка над безименните родопски идеалисти, затъващи в снега. Не помня името на един от родопските актьори, тежък мъж, който заяви, че се отказва да върви по-нататък, ако ще да го отнесе бялата смърт. Колегите му с големи усилия го накараха да продължи.
А в Стойките уж бяха известени за датата и часа на представлението дни по-рано, но когато след всички мъки, грохнали, най-сетне се добрахме до читалището, то пък се оказа още без врати и прозорци. Не се намери и "отговорникът" да ни обясни какво става...
[...] И пак оставих Михаил сам в рано дошлата родопска зима. За съжаление нямам никакви записки от онова време. А той се разкриваше все по-устойчив на несгоди, какъвто не съм си го представяла. Така изкара целия сезон в родопския театър, после многократно го канеха да прави там постановки, пътуваше с тях все в подобни условия, докато най-сетне с големи (негови и на бай Райчо) усилия ги снабдиха с постоянен транспорт на театъра за турнетата.
Едно съвсем безбурно зимно пътуване направихме из минните селища. Добре помня, че играха "Чичовци". Един от добрите актьори, местен човек от известно семейство, беше си пийнал и по едно време се изшурка на сцената, но с гръб към очарованата публика, която го схвана като "сценичен ефект... Тогава вече си водих записки, по тях направих пътепис за списание "Септември", но нали по тогавашните литературни "правила" се избягваше всичко строго лично, въпреки че бяхме заедно с Михаил, той не е споменат в пътеписа.
Невена Стефанова

P.S. Привързаността му към Родопите беше особено голяма. Иначе имаше някакви теории за българските планини и не обичаше например Средна гора. Никога не можах да разбера от обясненията му каква е причината. Може би някаква случка, преживяване, което сам не помнеше. А с Родопите се чувстваше "фамилиарен" още от онова нелегално обикаляне през лятото на 1943, когато се е измъкнал изпод носа на Гестапо, оставяйки фалшиви следи - Виена и пр.
Всъщност в Смолян остана като щатен драматург на театъра само до пролетта на 1953-а, но после помагаше с каквото може - преди всичко при подготовката на репертоара, сам им преведе няколко пиеси, съобразявайки се с възможностите на трупата. Увещаваше добри режисьори да правят постановки. Един от тях например беше Владимир Полянов, изключително благороден човек, добър автор и опитен театрал, с когото станахме приятели завинаги.
Докато беше там, започна да пише много повече, околкото в София, нахвърля няколко големи пиеси за сцена -мисля, "Катерина идва при нас", там замисли и "Дългият зъб" - една фантастична комедия, на която никак не й провървя в онези условия: беше прозрачно сатирична. Също й "Автобусът тръгва в 18.30".
Все във връзка с впечатленията си от възможностите на малкия пътуващ театър написа и ред статии и пътеписи: "За провинциалните театри по пътя на истински творчески подем", "Три години театър в Родопа" - репортажни бележки; "От газената лампа до Шкодата" - за премеждията на смолянските актьори по времето, когато се сдобиха с автобуса... Но ще се опитам да намеря още данни за всичко, свързано с този незабравим театрален сезон есен - зима - пролет 1952.
Н.Ст.

Агресивният

Той не се реди на опашка, отива направо на щанда. Ако го поканите да спази реда, поглежда ви изумен: За какво става дума? Как смеете?
Природата му не допуска правото на другия. В трамвая ще разблъска всички, за да се настани на единствената свободна седалка под носа на бабичка, която едва се крепи на краката си.
Ще се възмущава, че еди-кой си е издействал апартамент с десет квадрата повече, отколкото му се полагало по закон. А самият разполага с двеста и повече квадратни метра площ на вилата си, и то в нарушение на всички разпоредби.
Съзнанието на агресивния просто не е пригодено да съпоставя себе си в рамките на обществото. Някакъв автоматизъм, една примитивна нагласа имунизира личния му интерес пред изискванията на морала, на справедливостта, на правото и законите. По-точно: превръща личния му интерес в олицетворение на морала, справедливостта и законността.
Това, което става напоследък у нас и в напрегнатите дни преди изборите, нагледно показва как се преливат един в друг синонимите на агресивността - безогледност, наглост, арогантност... И - което е обезпокоително - каква заразителна сила притежават в критичните дни на едно общество.
Призивите за умереност и търпимост се оказват безсилни да спрат развихрилото се противопоставяне по площади, по страници на печата, по радиото, пред телевизионния екран.
Можем да упрекнем някои политически движения за недообмислени ходове, непохватност, липса на такт в предизборната си кампания, понякога за липса на умение да си признават грешки и в самото признание тези грешки да засилят обществения им авторитет, да се превърнат в печалба, да пораждат симпатии.
Неопитни (но в различни степени все агресивни!) деятели се сблъскват с изработените в продължение на десетилетия умения на комунистическата партия, умения, систематизирани в школа, в "наука" за обработване на общественото съзнание. Наука за ловко боравене с думи и фиктивни идеали, за корумпиране и обвързване на хора.
Независимо под какво име БСП се е камуфлирала, още държи в ръцете си държавно-управленски, научни и икономически формации и институции от всякакъв род, които затормозват, а някъде и напълно парализират демократичния процес. Естествено е това да породи протести, да предизвика реакции, словесни, с плакати и драсканици по стените. Трябва да разберем и би било добре, ако различаваме от истинската агресивност тия гневни, неконтролирани изблици на непоносимост. Но тук агресивният от първия тип, примитивът владее нервите си, в джоба му може да има и пистолет. Той реагира с учудване на протеста: " За какво врещят, какво се е случило?"
Преди двадесет и пет години в една своя статия Емил Манов се осмели да напомни, че вече се говори за комунисти-реакционери, за комунисти-конформисти, за комунисти-демократи. Критиката му предизвика гневна реакция. А сега тази класация трябва да претърпи изменения, защото идеологическият момент, който се предполагаше да съществува у тези групи, вече е под съмнение. Новата класация би могла да придобие следния вид: комунисти-носталгици, вярващи все още в идеалите на комунизма - много малка бройка, и една огромна маса комунисти-циници, обвързани с конкретни материални интереси, възглавявани пак от висшия ешелон, който се е обогатил, и колкото повече доскоро е напредвал в иерархията, толкова повече агресивността, самочувствието, апетитът и арогантността му са расли в годините...
Другият "вариант на агресивността" е политически-агресивният субект. И в парламента този тип отдавна не е грубиянинът селендур от трийсетте години, депутатът с потурите, героят на "Щурец". Млад е, възпитан е (татко му навреме го е осигурил: партията на насилието създаде своя каста); има титли, образование и гланц. Никъде не се блъска в тълпата, може да е вежлив с бабичките, да не ругае и да не носи пистолет в джоба си, но агресивността му в сравнение с тази на простака от трамвая е страхотна: трябва да пререди всички в друга опашка - онази, дето се трупа пред дверите на властта. И, без да му мигне окото, много често отмива червената таткова боя; сега може да е станал вече антикомунист, който заклеймява яростно същия този татко. [...]
Михаил Величков
(Това е част от незавършен етюд, който е нахвърлян в началото на 90-те години - Н. Ст.)