Събудете дебеланковците

Боеций 480-525: "Когато музикантите използваха прости инструменти, музиката беше скромна и чиста, но откакто започнаха да свирят кой както си иска, объркано, тя загуби сериозния си вид и добродетели и изпадна до низост."
Якоб Лиежки, 1425 г.: "Музиката някога беше сдържана, благоприлична, проста, мъжествена и високо морална. Модерните я опорочиха без мярка."
Д.М. Артузи, 1600 г.: "Ласкае ги да си въобразяват, че имат правото да почернят и да разрушават добрите стари правила, които блестящите теоретици и музиканти от миналото са им завещали, именно онези, от които те - модернистите - са научили как да използват инструментите си, макар да го правят без намек за грация. За тях е достатъчно да възпроизвеждат сбор от звуци, мешавица от нелепости, купчина несъвършенства."
Аугусн фон Котцебуе, 1806 г.: "Наскоро бе изпълнена Бетовеновата увертюра към операта "Фиделио". Всички съпричастни музиканти и ценители бяха единодушни, че никога не са чували нещо по-несвързано, шумно, мътно и шокиращо слуха."
Минко Минков, "Лирика", Русе, 1996 г.: "Хевиметъл: вътрешен безкраен вик на пустота, външен крясък на човешка нищета. Крави ялови, мучащи лигаво - сучещи телета, тъпо мигащи."
Феручо Бузони: "Модерното и старото винаги ги е имало."
Проф. д-р Стефан Лазаров: "Не ми е до това..."

Колко ли далече е способна интуицията да отведе един талантлив,
но необразован музикант?
Алан Козин, анализирайки "Битълс"

Един от участниците в тазгодишния "Мюзик Филм Фест'97" бе филм, който вървя преди няколко месеца незабелязано по екраните - "Нотите на живота" на режисьора Стивън Херек. Оказа се, че това заглавие е българска хрумка и че в действителност филмът се казва "Опусът на г-н Холанд". Нашите преводачи вече имат традиции в проявата на авторска инициатива. Това може да се нарече своеволие или някакъв вид "творчество", или пък търсене на по-комерсиалния вариант... При всяко положение американските кинаджии са по-добре ориентирани и е твърде смело някой да ги "дописва" на ниво превод.
Използвам случая да разкажа една история, с риска да досадя някому с привидно ненужни (напротив!) детайли, нескрито тенденциозно и изцяло воден от свои скорошни мисли за изкуството.
"Опусът на г-н Холанд" е филм за музиката и отношението на обществото към нея. Действието се развива в Америка през 60-те, после 70-те, 80-те и 90-те години. Проследяват се промените (или тяхната липса) в обучението по музика и образователната система на САЩ през последните четири десетилетия. Оттук могат да се правят паралели и с Европа и България, където проблемите са същите, а и по-сериозни. (Ето я и самата история.) Ерик Холанд (Ричард Драйфус с номинация на последните награди "Оскар") е композитор, който мечтае да напише своята симфония, своя опус. Но финансовата нестабилност го принуждава да преподава история на музиката в местната гимназия: "Като повечето хора имам диплома за учител, която се смята за последен изход в труден момент."
Но моментът не става по-лек след първия учебен час на Холанд. Напротив, изникват нови проблеми - цяла бездна: "Какво е музиката - пита той учениците. - Каквато и да е музика." Няма отговор. "32-ма дебеланковци спят с отворени очи в клас." Пет месеца по-късно положението е все така безнадеждно: "Знае ли някой каква е разликата между йонийски и дорийски лад?" Някой тихо отвръща: "Де да нямахме музика..." За момент зрителят остава с впечатлението, че американските ученици изобщо не се интересуват от музика. Възможно ли е? Директорката на гимназията г-жа Хелън Джейкъбс се обръща към героя с думите: "Учителят има две задачи. Едната е да налива знания, а другата, която е по-важна, е да бъде компас за умовете. Не знам как наливате знания, г-н Холанд, но като компас се проваляте напълно."
Повратна точка във филма идва, когато на учителя се ражда син - бащински окрилен, той решава да вдъхне живот и на часовете по музика. Вместо скучен въпрос от теория, която никого не интересува, г-н Холанд предпочита да се обърне към един от учениците с необичайни (а не би трябвало да са) думи: "Г-н Съливан, вие каква музика харесвате?" Поставен в малко очаквана ситуация, той отговаря колебливо "рокендрол". Друг запитан повтаря същото, после трети и пети - все "рокендрол". Постепенно на всички става ясно за какво се говори. Темата увлича и двете страни. Миг по-късно учителят засвирва на пианото две произведения - стара джазова пиеса и популярен Бахов менует, за да демонстрира общото в лада. И скуката бива напълно победена. "Израсна гора от ръце"...
Въпросът е защо това се случва едва сега? Дали защото рокендролът е младежка музика, а те не са дорасли за Бах? Или нещо е сбъркано и в системата на преподаване?
На едно от момичетата в оркестъра, готова да захвърли в отчаяние инструмента си, учителят казва: "Знаете ли къде ни е грешката, г-це Ленг? Свирим написани на хартия ноти. Музиката не е само написани ноти. (Пуска грамофонна плоча.) Да вземем тази група например. Не могат да пеят и нямат никаква представа от хармония. Повтарят само три акорда. Но на мен ми харесва. Защо? Защото свиренето трябва да докосва чувствата. Мога да ви науча да четете ноти, но не мога да ви науча на другото."
Зад "другото" се крият онези качества на популярната музика, които съвременният човек харесва и които се радват на незаслужено пренебрежение:
1. Отказът на музикантите от каквито и да е правила. Но не самоцелно погазване на традицията, а търсене на оригинална изразителност, на нещо ново и актуално. Те се стремят към един опростен, директен израз на своите емоции, какъвто споменатата група предлага. В крайна сметка, понякога хората се нуждаят от музика, която не иска от тях дългогодишна предварителна подготовка, за да я проумеят. Живеем не в романтична или героична, а в динамична епоха. Затова такова е и желанието ни да общуваме с изкуството.
2. Полетът на интуицията. С него се ражда не само популярната, но и всяка музика, за която индивидуалността, личното авторово отношение стоят над формата. Слава на технологиите, висшето музикално образование вече не е задължителна предпоставка за творците. Днес всичко зависи от личната дарба и за г-ца Ленг най-важното е да повярва в себе си.
На подобни идеи е нужно повече разбиране от страна на съставителите на учебни програми, за да няма прегради между желаещия да налее знание и отегчените да го поемат. За учениците (обикновено и за родителите им) е безкрайно трудно например да различат Хосе Карерас от Роберто Аланя, които стриктно се придържат към стогодишните канони. Но ако вземем двама безпомощни от класическа гледна точка певци като Луис Армстронг и Фреди Мъркюри, този проблем изчезва, защото техните гласове бъкат от характерност и това за мен е достойнство.
На другия ден привикват Холанд в директорския кабинет за строго мъмрене. "Разбрах, че преподавате на учениците рокендрол" - посреща го строго Хелън Джейкъбс. "И какво искате от мен?" - пита учителят. Заместник-директорът се намесва с ключови думи: "Искаме да наблягате на класиката", а г-жа Джейкъбс добавя: "Не искам да се меся в ничия учебна програма, но другата седмица имам среща с училищното настоятелство. Там има хора, за които рокендролът е послание от самия дявол. Когато повдигнат въпроса, какво да им кажа?" "Кажете им, че съм учител по музика" - отговаря г-н Холанд.

Зад тях (училищното настоятелство) стои една държава, която субсидира само онзи вид култура, в който е сигурно, че тя има принос към света. Към списъка Бах, Бетовен, Брамс, Стравински американците могат гордо да добавят Чарлз Айвс, Арон Копланд, Джордж Гершуин. Те знаят това и дават пари децата им да изучават именно тях, а не "Пърл Джем" или Джими Хендрикс, при които нещата са неустановени.
През 1955 г. в статия, наречена "Агонията на модерната музика", Хенри Плезантс пише: "Изворът, който в продължение на триста години ни даряваше с прекрасна музика, вече е пресъхнал. Така наречените съвременни композитори са просто едни неудачници, плаващи в утайката." Това е единият вид обяснение - класическото, което за мен е толкова вярно, колкото човешкият дух е мъртъв. Друго, с което често обясняват неразбирането на новата музика, е, че съвременните "сериозни" композитори са необщителни, устремени високо над масите и че сред тях има експериментатори с временно значение, дори чисти спекуланти. Вярно е, както е вярно, че това не дава право никому да пренебрегва едните заради другите. А и ако за Мортън Фелдман и Тору Такемицу "оправданието" е, че са недостъпни, какво да кажем за Стинг? Той, изглежда, е прекалено популярен... Истината се крие в разрива с традицията; в това, че критериите, по които съвременната музика трябва да бъде ценена, са различни от тези при класическата и че сравнението между двете е непосилна за болшинството музиковеди задача.
В това отношение новите български учебници по музика за средните училища са похвално демократични, но се опасявам, че причината не е нечие желание да се бори с безмерния непукизъм на днешните ученици, а само търсене на заместител за старите комунистически песни. Защото по-късно - във висшите заведения - на учащите отново се налага да изхвърлят рокендрол-мечтите, когато думата е за сериозна музика. Според конспекта на повечето ВУЗ-ове у нас и по света историята на музиката се свършва обикновено с Нововиенската школа, Хиндемит и Шостакович. Ако студентите се интересуват от джаз, поп или рок, руски романси, авангардизъм или минимализъм, трябва да запишат отделен курс. Чудя се дали историята не е на път да се повтори и тази така нужна днес музика да влезе в учебниците едва след сто години, за да тормози тогавашните ученици? Нима е толкова трудно да се определи мястото й в историята? Според някои автори нашият век заличава границите между високо и масово изкуство. Но ако погледнем през страха на държавата да инвестира в новото или през консерватизма и средната възраст на хората, от които това зависи, няма ли да видим как "Голямото разделение" личи днес по-ясно от всякога?
Както в миналото, така и сега често наричат модерните композитори революционери, каквито те не са. Те са просто деца на своето време; отразяват света, в който живеят, и макар да е нелогично, именно това обикновено ги дистанцира от съвременниците им. Къде е обяснението? Вероятно в някакъв страх; в непонятния, роден от предразсъдъци, вездесъщ, арогантен, смешен и непобедим човешки страх от новото. Всяка промяна е свързана с регрес в едно отношение и прогрес в друго. Хубаво е да забелязваме и двете.

Самият филм не е забележителен. Човешката история е затрогваща; по американски затрогваща. Но аз не съм по тия неща: "Нотите на живота", "Музиката, която правиш", "Джери Магуайър", "Тенекиената купа", "Сватбата на най-добрия ми приятел" и пр.
Момчил Тицин