Терористи и президенти

В Холивуд трябва да издигнат паметник на руския терорист, да произнасят пред него благодарствени слова и нито ден да не го оставят без росни китки. Защото руският терорист е с огромни заслуги към американското кино - зарежда го творчески и го укрепва икономически. Той е вдъхновител на безброй сюжети, от които падат добри пари, а понякога дори и престиж за авторите. Освен това кагебейският кадър помпа със самочувствие младата нация зад океана. Колкото умен, силен и коварен да е той, на финала винаги поляга победен от гордия янки и дави мъката си в кока-кола.
Но ако на блюстителите на световния ред им се свиди да издигнат цял мемориал на този нов Альоша, то поне с един почетен "Оскар" могат да го дарят - за колективен герой на 90-те години в щатското кино. Статуетката за индивидуален герой през периода пък се полага на американския президент. Щом отнейде се появи заплаха за демокрацията, държавнията глава извисява ръст от екрана и самоотвержено я брани. Кой ли актьор напоследък не се навря в Белия дом, кой ли не държа прочувствени речи. Някои като Джак Никълсън в "Марсиански атаки" се измайтапиха с бутафоризирането на институцията. Повечето обаче се потят съвсем насериозно над светлия образ. По Станиславски. Или по Ли Страсбърг.
В "Еър форс едно" има и руски терористи (начело с Гари Олдман), и президент (Харисън Форд), та даже и вицепрезидент (Глен Клоуз). Както се вижда - големи актьорски фирми. Немският режисьор Волфганг Петерсен ("Приказка без край") е доказан майстор, също и операторът Михаел Балхаус, който засне в Германия едни от най-хубавите филми на Фасбиндер. Екипът си върши работата добре - напечена интрига, реактивно действие, летящ цирк от каскади и спецефекти. Намерено е време и за психологическо щрихиране на образите. Разгледан на парче, този екшън е стабилен. Ако бе произведен миналата година, щеше да обере точките поне по линия на атракцията. Но той е направен през 1997, когато излязоха "Въздушен конвой" и шедьовърът "Лице назаем". Те пробиха тавана на жанра и го качиха на ново равнище. В сравнение с тях класата на "Еър форс" е залепнала за земята, въпреки високата надморска височина в заглавието му. Филмът не излиза от пропагандния канон "Смърт на тероризма, свобода на президента."
Затова по-добре гледайте британския "Трейнспотинг", който не се вписва в никакви канони. (Не се спирам подробно на него, защото вече бе анализиран в "Култура".) Там се издигат високи бели планини от дрога. Черното небе кънти от тежък рокендрол и сочни ругатни. Морето е бурна смес от уиски и бира. Градските улици са футболен терен. Това са зелените поля на изгубената невинност. Това е червената пустиня на греховете. Това всъщност е емоционалният пейзаж на клокочещия от чувства "Трейнспотинг".
Но филмът на Дани Бойл няма граници, не се помества единствено в тази абстинентна картина. Той отива отвъд селенията на дрогата, алкохола, рокендрола и футбола. С мрачен хумор се носи над насилието и любовта, приятелството и предателството, печалбите и загубите, отчаянието и надеждата. И никого за нищо не обвинява, никого за нищо не защитава. Защитава само едно - правото на личен избор как да разполагаш с живота си. Героите сами са си президенти и сами са си терористи. Което е за предпочитане.
Борислав Колев