Историята като
изброяване на липсите

Конференцията
Интернационализъм и GENIUS LOCI

11 - 12 октомври 1997, Варшава

Място на провеждане: Френския културен институт във Варшава
Председател: Елжбиета Грабскар, вицепрезидент на полската секция на AICA
Участници и доклади:
Пиотр Пиотровски
(Познан) - "Genius Loci въпреки универсализма". Докладът обсъжда неоавангардите в бившите соцстрани от края на 1950-те до началото на 1970-те години.
Александър Якимович (Москва) - "Local Pathos и интернационална абсурдност". Изявите на Кулик, Осмоловски и другите, опитващи се да взривявят вече не изкуството, а социума.
Ирина Генова (София) - "1990-те години в българското изкуство - неформулираният проект за напускане на затворената територия".
Каталин Кешеру (Будапеща) - Разгледа проблема за Genius Loci на примера на три съвременни творби, изявявайки многокултурния аспект на изкуството в Унгария.
Александър Басин (Любляна) - Разказа за възникването и функционирането на Metelkova town - център за съвременно изкуство в Любляна, усвоил и приспособил изоставени сгради в стар квартал. Центърът е свързан с мрежата Trans Europe Halles.
Ана Баранова (Краков) - "Територии на въображението". С кризата на авангардната парадигма се появява и особеният интерес към Genius loci като фактор на художественото творение. Genius loci не е "домашно изкуство" - той разширява въображението и го вдъхновява за създаване на универсални значения.
Владимир Чирков (Омск) - "Модерната култура: време и съвместно съществуване на интернационалното и локалното".
Бояна Пеич (живееща в Берлин, от Белград) - "Ре-балканизация на съзнанието". "Универсалното, това е локалното без стените." (М. Торга) Художествен разказ с находчиви културни позовавания на фактите около отхвърлянето на проекта на Марина Абрамович за югославския павилион на Венецианското биенале тази (1977) година.
Ирина Суботич (Белград) - "Повече от реалност. Югославският опит в изолацията". Разсъждения относно отразяването на политическата изолация върху художествената сцена в днешна Югославия (Сърбия и Черна гора) - национализмът и ксенофобията, които подхранват местни критерии и стойности. Реакцията на художници и изкуствоведи в тази ситуация.
Дискусии. Оживено обсъждане на концепцията на изложбата "Европа - Европа" през 1995 година и на начина, по който са включвани и представени в нея Централна и Източна Европа. Ще напомня, че в изложбата не бяха представени (по съвсем различни причини) България и днешна Югославия.

Писмо от въздуха
(и от самолета Варшава - София)

Би трябвало да напиша информационна бележка за проведената във Варшава конференция на тема "Интернационализъм и Genius loci", за която бях лично поканена от полската секция на AICA. Но едноседмичният ми престой в Полша и общуването с колеги от професионалните среди във Варшава и Познан, запознаването с тяхната близка история, с дейностите и професионалното им поведение, непреодолимо насочи мислите ми в друга посока. (Затова представям отделно кратка справка за конференцията.) Под влияние на събраните впечатления в съзнанието ми се актуализира всичко онова, което липсва в съвременния художествен живот у нас - и като предходни процеси и събития, и като днешно случване.
Депресиращото изброяване на липсите в българското изкуство на ХХ век като част от европейското, от източноевропейското и дори от балканското отвежда към екзистенциални за съвременното ни изкуство въпроси. В най-едрия план на сравнения може да се каже, че в българското изкуство през ХХ век решително и печално изпъква липсата на независими финансови източници, алтернативни на държавните (колекционери, спонсори, материално независими художници, самофинансиращи изявите си). Въпреки колекционерските пристрастия на високо образовани личности, като например адвоката Григор Василев, у нас липсва онзи размах в колекционирането, с който се отличава полската фамилия Рачински или гръцките дипломати и търговци като Левентис, Кутлидис или Костакис. Липсва ни и институция като Букурещкия Музей на колекциите. Дори ако нещо подобно е можело да се създаде у нас в края на 50-те или началото на 60-те години от малки колекции отпреди войната, то не е било мислено като културна стратегия.
Също така не е било осъзнато и обсъждано като важно възстановяването на центъра на София след войната - както са били възстановени центърът на Варшава, Познан и толкова други градове. Дори напротив - той е бил доразрушен, за да се отвори място за нови архитектурни творения. Това показва все същата липса на необходимост от културна легитимация на мястото (града, държавата и т.н.). По мое време в Художествената академия не се изучаваше история на съвременната архитектура в България - с архитектурата приключвахме до Възраждането.
Колега изкуствовед, професор от Познанския университет, докладва на конференцията първите резултати от свое изследване върху неоавангардите в бившите соцстрани от края на 50-те до началото на 70-те години. В него България се очертаваше като толкова учудващо, почти драстично изключение, че беше спомената три пъти. Това предизвика нескрита завист у колеги от други страни, които, бидейки в руслото на общите арт-събития, бяха по-малко обсъждани и се почувстваха пренебрегнати.
У нас липсва алтернативно на подкрепяното от държавата и идеологически приемливото художество. Нереализиран, а всъщност и невъзможен, е наш вариант на галерия "Фоксал" - средище на художествени експерименти във Варшава. Там от 1966 г. наред с полските излагат и известни западноевропейски и американски художници. Галеристът на това легендарно място днес се радва на професионалното уважение и добрите чувства не само на средното поколение, но и на младите автори и критици.
Все още активно се обсъжда сред чуждестранните колеги изложбата "Европа - Европа" - този знаменателен опит на "двете Европи" да обединят художествените си истории от последните почти пет десетилетия. В нея българското парченце от пъзела изобщо липсваше. Трябваше ли да ни включат? Или ние да се опитаме да се включим? (Друг е въпросът с какво, за да не се развали картинката.)
Новото място във Варшава, където се случват актуални и мащабни артистични събития, в което намират сцена за изява полски и чуждестранни художници, е замъкът Уяздовски - център за съвременно изкуство, открит през 1990 г. В момента вниманието бе фокусирано върху голяма ретроспектива на Тадеуш Кантор, изложба на Тони Краг и съвременно полско приложно изкуство. В замъка Уяздовски "инкогнитото" на моето "място" беше приятно нарушено от новината, че тук ще бъде представен и художникът от България Недко Солаков.
Една от най-важните новости, които в момента се осъществяват в културната география, е създаването на културни мрежи. Днес да бъдеш "в мрежата", независимо дали излагаш във Варшава или в Любляна, е по-важно, отколкото да се представяш в малко известна галерия в Париж или Ню Йорк. Мрежите от художествени институции, работещи със съвременно изкуство, се създават с цел трансграничен обмен на изложби, акции, информация, средства. За да се включи дадена територия в такава мрежа, тя трябва да предложи свое адекватно място, институция (за предпочитане не-държавна). Когато то липсва, потоците на художествения обмен просто минават покрай тази територия.
Навярно причината за всички тези липси, колкото и банално да звучи, се корени в отсъствието ни от Европа почти до края на XIX век. Което обяснява и отсъствието на контакти, на традиции в общуването и т.н. Но какво да правим с тези наши липси днес? Дали да ги включим в непубликуваната история на българското изкуство от XX век? Или може би да консервираме самото състояние на липса на такава история? От една страна, отсъстват фактите (-измите и нео-измите, нео-авангардите и ъндър-граундите), с които бихме могли "да се подпъхнем" в историята на европейското изкуство на XX век (така, както се приобщават например колегите от Румъния). От друга страна, не разполагаме с влиятелна (всъщност с никаква) методологична школа в изкуствознанието, която убедително да премести акцентите от алтернативното към държавно подкрепяното и приеманото изкуство. При това положение дали решението на ситуацията не е в отказа от случилото се дотук, като то се обяви за несъществено? Да приемем например, че тази история не си заслужава да бъде изучавана, затова ние ще създаваме новата, с днешна дата (в случая на изкуствоведа - ще пишем само за млади художници и за сегашни творби). Така ще продължим традицията на непрекъснатата прекъснатост, довела до невъзможността да се идентифицира нашето място. А това, от своя страна, обяснява неговата културна "невидимост", отбелязана напоследък от видни чуждестранни колеги.
Оказва се обаче, че дори да се консервира липсата на история на изкуството в България през нашия век (през първата, както и през втората му половина), това няма да реши проблема с пропуснатите контакти и общности. Невъзможно е да искаме културно (и не само) участие, а да продължаваме да пазим своето инкогнито. Ако ние не напишем своя версия на нашата история и нейните липси, много скоро другаде ще бъде написана общоприемлива чужда версия. Защото нашето място все пак физически съществува върху картата на Европа.
Ирина Генова
Пътуването бе осъществено с любезното съдействие
на Центъра за изкуства "Сорос" - София.