Сцена на кръстопът
намери себе си в Пловдив

В Пловдив за 9 дни (4 - 12 октомври) се представиха 13 трупи от 7 страни, които изиграха 17 представления. Такава масирана театрална инвазия, каквато направи международният фестивал "Сцена на кръстопът", не се бе случвала никога преди, дори и по време на съществувалия допреди 20 години национален преглед на пиеси с младежка проблематика.
Градът, дал на България преди 116 години първия й професионален театър, имаше нужда от това, което направиха в сътрудничество Министерството на културата, фондация "Авансцена", община Пловдив, Българската национална телевизия и Драматичният театър "Н. О. Масалитинов" - Пловдив.

Сам по себе си Пловдив е кръстопътен град. Но "Сцена на кръстопът" натовари понятието "кръстопът" в многосмислово: театърът и творците му са на кръстопът поради предстоящата или извършващата се реформа в постсоциалистическите страни от Източна Европа; театърът като изява на средиземноморския дух на хората, населяващи страните на север от Средиземно море (Испания, Франция, Македония, Сърбия, Румъния, Турция, България).
Проектът "Сцена на кръстопът" на фондация "Авансцена" се реализира с подкрепата на Европейската комисия - Генерална дирекция "Аудио-визуални медии, информация и култура" и съвместно с Международния институт за средиземноморски театър - Мадрид. Фестивалът беше и среща на естетики и подходи в реализацията на голямата литература. Избран бе романът на Сервантес "Дон Кихот", а кръглата маса на тема "Драматургията на страните от региона - сливането на древност и съвременност", организирана от Международния институт за средиземноморски театър, беше посветена на 450-ата годишнина от рождението на "големия испанец".
Кръстопътна (многопосочна) беше и самата селекция, включваща от "Апокриф"-ни (анонимни) текстове ("Апокриф" на Маргарита Младенова, Иван Добчев в Театрална работилница "Сфумато") през прочит на класика ("Мизантроп" на Молиер) до по-нова драматургия (Тенеси Уйлямс, Питър Шафър, Сам Шепард) и текстове, пригодени за театър (Кафка, Булгаков, Лео Фере). Изборът на Истанбулския държавен театър да се представи с национална пиеса - "Камионът" от Мехмед Бурдюрин, остана самотен.
Фестивалът започна и завърши с премиера - в първия ден бяха домакините от Пловдив с "Котка върху горещ ламаринен покрив" на Тенеси Уилямс (режисьор Николай Ламбрев), в последния - извънстоличната премиера на "Майстора и Маргарита" по Михаил Булгаков - копродукция на Първи частен театър "Ла Страда" и Театъра на Българската армия. Но тъй като това е въпрос на подреждане, по-смислено и по-смислово е рамкирането му във втория и предпоследния ден с "Дон Кихот" - българска и испанска версия. Защото това, което преди всичко обединява разностранните усилия на стотиците театрални творци и дейци, населявали с присъствието си пространствата между сцените на Драматичния, на Кукления театър и на Синдикалния дом и хотелите "България" и "Тримонциум", е метафората за пътя. Пътят като реално място на действие в романа на Сервантес, един от най-големите "пътници" на Ренесанса, пътят като Средиземноморието, което свързва отдалечени места и хора и създава у тях общ дух, пътят-театър, представен в романа на Сервантес и в двете негови сценични версии, както и във всички други представления, които фестивалната публика видя.
"Дон Кихот" може да бъде едно мултитеатрално зрелище на Александър Морфов (Народен театър "Иван Вазов"), но може да бъде и театър на уличното пространство или на пригласеното като такова в Пловдив с нарочно търсената оскъдица на материалната среда, с приспособления от траверси и подръчна железария за Дон-Кихотовия Росинант и Санчовото магаре - както беше в испанската постановка на Каталина Бузояну. В края на краищата двамата испански актьори от уъркшопа на румънката Каталина Бузояну, яхнали чудноватите си велосипеди и направили кръг с тях под протяжните наричания на автентично фламенко, събудиха у младите пловдивски зрители почти същия възторг, както и чудесната мистификация с превръщането на раздърпаната повлекана Алдонза в изящна балерина. Спектаклите сякаш ни казват, че всеки от нас в определен момент от живота си може да е Дон Кихот. В него се припознават както Санчо Панса и персонажите от кръчмата във версията на Морфов, така и - в прочита на Каталина Бузояну - самият Сервантес, който изпълнява в представлението й ролята на писател, дресьор с бич и фотограф с истински фотоапарат. Александър Морфов твърди, че спектакълът му пътува през романа, Каталина Бузояну пък пътува с трупата си от град на град, показвайки представлението си на площади, в манастири, понякога и в зали. И единият, и другият се отнасят към представленията си като към продължаващ във времето процес.
Смесвайки средства и жанрове, мултимедиен ефект на въздействие търси и Стефан Москов в "Майстора и Маргарита", за да постигне типичен тедимосковски анализ на абсурда, който ни заобикаля, като взема повод от абсурда на ранната съветска епоха.
В спектакъла на Югославенското драмско позорище по Молиеровия "Мизантроп" режисьорът Деян Мияч търси контраста между опаковаността на луксозното битие като в кутия за скъпоценности и външния свят, скрит зад завесата на дъжда, който вали непрекъснато в хода на действието в единствения отвор на укритието. Проектирана в тази среда, любовната интрига добива друг смисъл. И макар и отдалечен във времето от прочутия спектакъл на Любен Гройс на същата пловдивска сцена, Алцест на младия Драган Мичанович с неговото прецизно и изящно сценично поведение изглежда точно толкова чужденец в копринено-мъхестата среда на изискания бомонд, колкото и полуголият аскет на Стоян Миндов преди 25 години.
Пловдивският фестивал беше богат не само с пресечките, но и с разминаванията си. Той събра в своята програма авангардни търсения на български творци (Морфов, Москов, Добчев, Младенова) с битовия театър на истанбулските им колеги, с професионално защитения психологически реализъм на букурещкия театър "Буландра" в "Заровеното дете" от Сам Шепард, със зрелищността, но и дължините на спектакъл като "Амадеус" на Питър Шафър на "Драмски театар" от Скопие. В представлението на македонците се срещат четири изкуства - музика, опера, балет, драма. Общокултурната му стойност е без съмнения. Чухме фрагменти от всички оперни увертюри на Моцарт в изпълнение на квартет "Гайдов", арии, изпети от сопрано и двама баси. Нещо повече, видяхме незабравим Амадеус на много талантливия Драган Спасов и не по-малко интересния Салиери на Сенко Велинов, но може би "перуките трябваше да се свалят по-рано", както находчиво забеляза един български колега. Естествено беше спектакъл за Моцарт да бъде наситен с музиката му, но илюстративността беше на ръба. На фестивала чухме и една изключително емоционална защита на поезията на Лео Фере в изпълнението на съратника и приятеля му Ришар Мартен, ръководител на специфичния поради синкретизма си марсилски театър "Аксел Турски". С "Поети, вашите документи!" Мартен ни донесе духа на буреносната парижка 1968-ма, на южняшката възпламенимост, на революционен патос, от който нашите сетива са отвикнали.
Своеобразно разминаване с оригинала на Лорънс, Леман и Бърнстайн е и версията на Борис Панкин "Хладнокръвно в Уест Сайд" (Народен театър за младежта"), където от Бърнстайн са останали две музикални теми, но затова пък чухме интересната музика на Пламен Мирчев-Мирон по стихове на Стефан Вълдобрев. Младите артисти Александра Харитонова и Иван Бърнев поне по музикалност и пластичност не отстъпваха на колегите си от странство.
За всеки спектакъл имаше публика. И ако хитове за зрителите бяха версиите на "Дон Кихот" (все пак с акцент на българския вариант), спектаклите на "Сфумато" (театралната работилница за първи път гостува в Пловдив), и на "Ла Страда" (показвала на жителите му почти всичките си досегашни спектакли), както и на Пловдивския театър, езиковата бариера не попречи нито на румънското, нито на френското и турското представление да имат своята, макар и по-ограничена, но достатъчно пламенна публика. Все пак не е зле да се предвиди симултанен превод за бъдещите издания на "Сцена на кръстопът". Вероятно фестивалът като обмен на опит и идеи щеше да бъде още по-ценен за участвалите в него, ако те можеха да застъпват в престоя си поне по едно представление на колегите си преди и след собственото си участие, но това вече е въпрос на финансови възможности.
"Сцена на кръстопът" беше и метод за сравнение на материалните възможности: въпреки че всички от постсоциалистическите участници са в период на реформа, съдейки по някои материални признаци (декори, костюми), в Югославия и Македония намират достатъчно пари за правене на скъп театър. В този смисъл България изглежда неочаквано по-обърната или по-близка до театралната практика на Европейския Запад с неговите строго премерени средства.
От показаните български спектакли имаме всички основания да мислим, че нашият театър не просто се съизмерва с европейските образци, но е един от добрите. Но да не се самозаблуждаваме за общобългарската картина, защото така или иначе експонирахме предимно най-високите си постижения или театралния ни авангард.
И още нещо характерно, което беше обединяващо за фестивала - на пловдивските сцени видяхме едно ново театрално поколение. Струва си да запомним имената на Драган Спасов, Сенко Велинов, Йелена Жугич от Скопие, на Драган Мичанович, Исидора Минич, Никола Дюричко и Воин Четкович от Белград, на Клаудиу Станеску, Диана Думбрава и Михай Бисеричану от Букурещ, като не забравяме и родните звезди от последните години - Владимир Пенев, Кръстю Лафазанов, Рени Врангова, Мая Новоселска... Наред със звездното средно поколение на Стефан Данаилов, Цветана Манева, Виктор Ребенджук от театър "Буландра", Невена Мандаджиева, Благой Чоревски от Скопие, Стоян Миндов и Анелия Ташева от Пловдив, те правят фестивала още веднъж кръстопътен - този път като пресечка на хора от различни театрални възрасти, които обаче органично и плодотворно съжителстват и творят заедно, с общото усещане за мисията, която имат. Защото, както обича да казва Благой Чоревски, представител на единствената актьорска династия в Скопие и възпитаник на нашия ВИТИЗ, политика могат да правят и пришълци от Марс, но култура и самосъзнание будят само хората на изкуството.
Пловдивската община прие фестивала като свой и вероятно няма да го изпусне, още повече че след две години й предстои да бъде домакин на Европейския месец на културата. На фондация "Авансцена" и на неуморните й вицепрезиденти Стефан Данаилов и Сотир Майноловски не им остава нищо друго, освен да продължат започнатото.
Пенка Калинкова